— Значи, трябва да ти дам разписка за тридесет таланта? — попита той.

— Каква разписка?… Защо разписка?… Каква полза ще имам от нея?… Вие, княже, ще ми дадете под аренда за три години чифлиците си в областите Такенс, Сее, Нехамент, Нехапеху, в Себт-Хет и в Хабу.

— Аренда?… — каза князът. — Това не ми харесва…

— Тогава как аз ще си получа парите, моите тридесет таланта?…

— Почакай. Трябва най-напред да попитам управляващия именията колко ми носят годишно тия чифлици.

— Защо ще си правите толкова труд, ваше височество?… Какво знае управителят?… Той не знае нищо, повярвайте на честния финикиец. Всяка година реколтата е различна и доходът различен… Аз може да загубя от тая сделка, а тогава управителят няма да ми върне загубата…

— Но знаеш ли, Дагон, мене ми се струва, че тия имения дават много по-голям доход от десет таланта годишно…

— Не искате ли да ми повярвате, княже? Добре! По ваша заповед аз мога да се откажа от именията в Сее… Все още ли не вярвате на моето чисто сърце?… Тогава ще отстъпя и Себт-Хет… Но защо ни е управителят? Той ли ще ви учи на ум?… О, Асторет! Аз ще загубя съня и апетита си, ако някакъв си там управител, подчинен, и роб, посмее да учи моя милостив господар. Трябва само писар, който да напише, че вие, най-достойни господарю, ми давате под аренда за три години именията в тая, тая и тая област. Необходими са още шестнадесет свидетели, че съм бил удостоен с такава чест от страна на княза. Но защо служителите ще трябва да знаят, че господарят им заема от мене пари?…

Отегченият престолонаследник вдигна рамене.

— Утре — рече той — донеси пари и доведи писар и свидетели. Аз не искам да мисля за това.

— Ето, това са мъдри слова! — извика финикиецът. — Да живеете вечно, достойни господарю!…

В едно от предградията на Мемфис, на левия бряг на Нил, се намираше чифликът, който престолонаследникът бе предоставил за жилище на Сара — дъщеря та на евреина Гедеон.

Имението обхващаше около двеста декара земя, която образуваше неголям квадрат; той се виждаше от покрива на къщата като на длан. Чифликът се намираше на хълм и бе разделен на четири тераси. Двете най-ниски и най-големи тераси Нил винаги заливаше и бяха предназначени за отглеждане на зърнени храни и зеленчуци. Върху третата тераса, която не винаги биваше заливана от водите, растяха палми, смокини и други овощни дървета. Четвъртата, най-високата тераса, представляваше градина, засадена с маслини, лози, орехи и питомни кестени, сред които се намираше къщата.

Сградата беше двуетажна, дървена и, както обикновено по тия места, имаше тераса, върху която се издигаше платнена шатра. Долу живееше чернокож роб на Рамзес, а горе — Сара със своята сродница и прислужница Тафет. Къщата беше заобиколена с ограда от непечени тухли, а на известно разстояние от оградата имаше постройки за добитък, за ратаите и надзирателите.

Стаите на Сара не бяха големи, но изящно мебелирани. Подът беше покрит с килими, по вратите и прозорците висяха завеси на разноцветни ивици. Имаше и покрити с резба легла и столове, инкрустирани сандъци за дрехи, трикраки и еднокраки масички, а върху тях вази с цветя, тънки и високи кани за вино, красиви кутийки със стъкълца парфюм, златни и сребърни канчета и чаши, фаянсови съдове, бронзови свещници. Всяка, дори най-дребната, вещ или съдинка от тая покъщнина беше украсена с резба или с цветни рисунки, а всяка дреха — с бродерия или ресни.

Десет дни вече Сара живееше в това уединено място; от страх и срам тя се криеше от хората, та почти никой от слугите в чифлика не я виждаше. В стаята си със спуснати завеси на прозорците тя шиеше, тъчеше платно на малък стан или плетеше венци от цветя за Рамзес. Понякога се прокрадваше на терасата, повдигаше предпазливо платното на шатрата и надничаше към Нил, осеян с лодки, в които весларите пееха весели песни. Или вдигаше очи и гледаше тревожно сивите пилони на царския дворец, който се издигаше мълчалив и мрачен на отвъдния бряг на реката. Тогава отново побягваше при работата си и повикваше Тафет.

— Стой тук, лельо — казваше тя, — какво правиш долу?…

— Градинарят донесе плодове, а от града пратиха хляб, вино, птици; трябваше да ги приема.

— Стой тук и разговаряй с мене, защото ме е страх.

— Какво глупавичко дете си ти! — отвръщаше засмяно Тафет. — И мен първия ден страхът ме дебнеше от всеки ъгъл, но откак излязох зад оградата, всичко мина. От кого да се боя тук, където всички падат на колене пред мен? А пък пред теб — сигурно ще застават с главата надолу!… Излез в градината, тя е хубава като рай… Погледни към нивите, където прибират пшеницата… Седни в украсената с резба лодка. Нейните гребци чезнат от копнеж да те видят и да те разходят по Нил…

— Страх ме е…

— От какво?

— И аз не зная. Докато шия, мисля, че се намирам в нашата долина и че всеки миг ще влезе баща ми. Но когато вятърът повдигне завесата на прозореца и погледна отвисоко тая огромна… огромна страна, струва ми се… знаеш ли какво?… Че ме е грабнал орел и ме е отнесъл в гнездото си, върху скала, откъдето не може да се слезе…

— Ех, и ти… ти! Да видиш само каква вана изпрати днес князът, медна вана!… А какъв триножник за огнището, какви съдове, шишове!… Знаеш ли, днес насадих две квачки, та скоро ще имаме пиленца…

След залез слънце, когато никой не можеше да я види, Сара ставаше по-смела. Тогава тя излизаше на терасата и гледаше към реката. Но щом отдалече се зададеше лодка, осветена с факли, които хвърляха върху черната вода кървави и огнени ивици, Сара притискаше с две ръце бедното си сърце, което тръпнеше като хваната птичка. Оттам плаваше към нея Рамзес, но тя не беше в състояние да каже какво става в душата й: дали радост я изпълва, че иде красавецът, с когото се запозна в долината, или тревога, че пак ще види великия владетел и господар, който така убиваше смелостта й.

Един ден, вечерта срещу събота, в чифлика дойде бащата на Сара. Той идваше за пръв път, откак тя бе заживяла тук. Сара със сълзи на очи се втурна към него; после сама изми краката му, а върху главата му изля благовония, като през цялото време го обсипваше с целувки. Гедеон имаше прошарена коса и сурови черти. Беше облечен с дълга до глезените риза, обшита отдолу с пъстра шевица; върху ризата носеше жълт кафтан без ръкави, нещо като наметало, което покриваше гърдите и плещите. На главата — малка шапка, която се стесняваше към върха.

— Дойде ли?… Дойде! — викаше Сара и отново почваше да целува ръцете, лицето и косата му.

— И аз сам се чудя, че съм тук! — отговори тъжно Гедеон. — Трябваше да се промъкна в градината като крадец. По пътя от Мемфис ми се струваше, че всички египтяни ме сочат с пръст, всеки евреин ме заплюва…

— Но нали, татко, ти сам ме даде на княза?… — прошепна Сара.

— Дадох те, защото какво друго можех да сторя? Всъщност на мене само ми се струва, че ме сочат с пръст и заплюват. Всеки познат египтянин ми се покланя толкова по-ниско, колкото по-висок пост заема. Откак си тук, нашият господар, Сезофрис, реши, че трябва да ми разшири къщата; господарят Хайрес ми подари делва от най-доброто вино, а нашият достоен номарх сам лично изпрати при мен свой доверен слуга да пита за здравето ти и дали не бих се съгласил да стана управител на имение при него.

— А евреите?

— Какво евреите!… Те знаят, че не съм те отстъпил доброволно. От друга страна, всеки би искал да упражнят върху него такова насилие. Нека всички ни съди бог. Я по-добре ми кажи как си ти.

— В лоното на Авраама няма да й бъде по-добре — намеси са Тафет. — Цял ден ни носят плодове, вино, хляб и месо, всичко, което душата пожелае. А пък каква вана имаме!… Цялата медна. И какви съдове за кухнята!…

— Преди три дни — прекъсна я Сара — тук при мен дойде финикиецът Дагон. Аз не исках дори да го видя, но той толкова настояваше…

— Подари ми златен пръстен — отново се намеси Тафет.

— Той ми каза — продължи Сара, — че наема земи при моя господар, подари ми две гривни за краката, обици с бисери и кутийка благовония от страната Пунт.