— И защо ти подари всичко това?

— За нищо. Само ме помоли да мисля за него с добро чувство и някога да кажа на господаря ми, че Дагон му е най-верен слуга.

— Ти много скоро ще събереш цял сандък с обици и гривни — отговори Гедеон с усмивка. — Ех — прибави той след малко, — събери бързо голямо богатство и да избягаме в нашата земя, защото тук винаги ни застрашава опасност. В опасност сме, когато ни е зле, но в още по-голяма опасност сме, когато ни е добре.

— Но какво би казал моят господар? — попита тъжно Сара.

Бащата поклати глава.

— Няма да мине и година и твоят господар ще те изостави, а други ще помогнат за това. Ако беше египтянка, можеше да те прибере в дома си, но еврейка…

— Ще ме изостави ли? — повтори Сара с въздишка.

— Защо да се безпокоим за бъдещето, което е в ръцете на бога! Дойдох да прекарам с тебе съботата! …

— Аз пък имам великолепна риба, месо, питки и кашерно16 вино — бързо се намеси Тафет. — А в Мемфис купих един седмосвещник и восъчни свещи… Вечерята ще бъде по-хубава от вечерята на самия господар Хайрес.

Гедеон излезе с дъщеря си на терасата. Когато останаха сами, той й рече:

— Тафет ми каза, че постоянно си стояла в къщи. Защо? Трябва да излизаш поне в градината.

Сара трепна.

— Страх ме е — прошепна тя.

— Защо ще те е страх в собствената ти градина?… Ами че ти си тук господарка, високопоставена…

— Веднъж излязох денем в градината… Видяха ме някакви хора и почнаха да говорят помежду си: „Вижте я, тази е еврейката на престолонаследника, заради нея прииждането на Нил закъснява!…“

— Глупци — каза Гедеон. — Неведнъж Нил е закъснявал с цяла седмица. Тогава засега излизай вечер.

Сара трепна още по-силно.

— Не искам… не искам! — извика тя. — Друг ден излязох вечер, ей там, между маслиновите дървета. Изведнъж от една странична пътека се показаха като сенки две жени… Уплаших се и поисках да избягам… Но едната от тях, по-младата и по-ниската, ме хвана за ръката и каза: „Не бягай, искаме да те видим…“ А втората, по-възрастна и по-висока, застана на няколко крачки от мене и ме погледна в очите… Ах, татко, помислих, че ще се превърна в камък… Каква беше тая жена… какъв беше тоя поглед!…

— Кои може да са били? — попита Гедеон.

— По-възрастната приличаше на жрица.

— И нищо ли не ти каза?

— Нищо. Едва когато си тръгнаха и се скриха зад дърветата, като че ли чух гласа на по-възрастната, която издума само тия думи: „Наистина е красива…“

Гедеон се замисли.

— Възможно е — каза той — да са били някои високопоставени жени от двореца…

Слънцето вече залязваше, а по двата бряга на Нил се събираха големи тълпи хора и чакаха нетърпеливо сигнала за прииждането на реката, което наистина беше закъсняло. От два дни вече духаше вятър откъм морето и реката позеленя: слънцето бе отминало звездата Сотис17, но в кладенеца на жреците в Мемфис водата не се издигна дори с един пръст. Хората се бяха разтревожили още повече, защото според вестите в Горен Египет прииждането вървяло правилно и дори имало изгледи то да бъде много добро.

— Какво тогава му пречи при Мемфис? — питаха се загрижените земеделци, очакващи с копнеж сигнала.

Когато на небето се показаха звезди, Тафет покри масата в трапезарията с бяла покривка, сложи седмосвещника със запалени свещи, нареди столовете и съобщи, че веднага ще поднесе празничната съботна вечеря.

Тогава Гедеон покри главата си и като вдигна над масата двете си ръце, заговори с оправен към небето поглед:

— Боже на Аврааме, Исаака и Якова, ти, който изведе нашия народ от египетската земя, който даде отечество на робите и изгнаниците, който сключи вечен съюз със синовете на Юда… Боже Йехова, боже Адонаи, позволи ни да приемем без грях плодовете на враждебната земя, изтръгни ни от тъгата и страха, в които потънахме, и ни върни при бреговете на Йордан, които напуснахме за твоята слава…

В тоя момент иззад оградата се чу глас:

— Негово достойнство Тутмозис, най-верният слуга на негово величество и на престолонаследника…

— Да живее вечно!… — обадиха се няколко гласа от градината.

— Негово достойнство — започна пак първият глас — изпраща поздравите си на най-прелестната роза на Ливан!

Когато гласът млъкна, прозвучаха звуци на арфа и флейта…

— Музика!… — извика Тафет и плесна с ръце. — Ще празнуваме съботата с музика…

Сара и баща й, отначало уплашени, се разсмяха и седнаха на масата.

— Нека си свирят — каза Гедеон, — няма да си загубим апетита от музиката им.

Флейтата и арфата изсвириха един пасаж, след това запя тенор:

„Ти си най-красивото от всички момичета, които се оглеждат във водите на Нил. Косата ти е по-черна от перата на гарван, очите ти гледат по-нежно от очите на сърна, която тъжи за своето сърненце. Снагата ти е като ствол на палма, а лотосът би завидял на твоята прелест. Гърдите ти са като гроздове, от чийто сок се опиват царете…“

Отново се обадиха флейтата и арфата, а след тях песента продължи:

„Ела и легни в градината. Слугите ще ти поднесат безброй блюда и най-различни напитки. Ела, ще отпразнуваме тази нощ и зората, която ще настъпи след нея. В моята сянка, в сянката на смокинята, която ражда сладки плодове, твоят любим ще легне от дясната ти страна; а ти ще го опияниш и ще бъдеш послушна на всичките му желания…“

Флейтата и арфата прозвучаха отново, а след тях — песента:

„Аз съм мълчаливият разум, никога не приказвам за това, което виждам, и не развалям сладостта на своите плодове с празна бъбривост…“18

Внезапно песента секна, заглушена от шума и тропота на тичаща тълпа.

— Неверници!… Врагове на Египет! — викаше някой. — Вие пеете, когато всички сме потънали в грижи, и славите еврейката, която с магиите си спря прииждането на Нил.

— Горко ви! — изкрещя друг в отговор. — Вие тъпчете земята на престолонаследника… Смърт ще ви постигне и вас, и вашите деца!…

— Ще си отидем, но нека излезе еврейката, да й кажем за нашата неправда…

— Да бягаме!… — викна Тафет.

— Къде? — попита Гедеон.

— В никакъв случай! — отвърна Сара, а кроткото й личице пламна от негодувание. — Нима аз не принадлежа на престолонаследника, пред когото тия хора падат ничком?

И преди бащата и слугинята да се опомнят, тя изтича на терасата, цяла облечена в бяло, и извика към тълпата зад оградата:

— Ето ме!… Какво искате от мене?…

Шумът утихна за малко, но след миг отново се обадиха заплашителни гласове:

— Бъди проклета, невернице! Твоят грях задържа водите на Нил!…

Във въздуха изсвистяха няколко камъка, хвърлени наслуки. Един от тях удари Сара по челото.

— Татко!… — извика тя и се хвана за главата. Гедеон я грабна на ръце и я изнесе от терасата. В