своята почит, ти ще се чувствуваш като елен, гонен от кучета, или като египетска девойка, която гребе вода от реката и изведнъж вижда грапавия гръб на крокодил…

— Всичко това изглежда много весело — прекъсна го Рамзес със смях, — но то не ми носи нито една драхма…

— Можеш да не довършиш! — прекъсна го Тутмозис. — Аз ей сега отивам при финикийския банкер Дагон и довечера ще си възвърнеш спокойствието, макар той да не ти е дал още пари.

След тия думи Тутмозис изтича навън, седна в малката си лектика и заобиколен от прислугата си и от компания лекомислени като него хора, изчезна в алеите на парка.

Пред залез слънце в дома на престолонаследника пристигна финикиецът Дагон, най-знаменитият банкер в Мемфис. Той беше човек в разцвета на възрастта, жълт, сух, но добре сложен. Носеше синя туника, върху нея бял плащ от тънка тъкан, имаше дълга естествена коса, обхваната от златна диадема, и дълга черна брада — също естествена. Буйната му коса и брада правеха силно впечатление сред перуките и изкуствените брадички на египетските контета.

Домът на престолонаследника гъмжеше от аристократическа младеж. Едни се къпеха долу и се мажеха с благовония, на горния етаж други играеха на шах и дама, трети в компанията на няколко танцьорки пиеха в шатрите на терасата. Престолонаследникът не пиеше, не играеше, не разговаряше с жените, само се разхождаше в единия край на терасата и се вглеждаше нетърпеливо дали финикиецът иде. Когато го видя да се приближава откъм алеята, седнал в лектика върху две магарета, Рамзес слезе на долния етаж, където имаше една свободна стая.

След малко на вратата се показа Дагон. Той полуколеничи на прага и извика:

— Поздравявам ви, ново слънце на Египет!… Да живееш вечно, а славата ти да достигне ония далечни брегове, до които стигат финикийските кораби…

По заповед на княза той стана и заговори с буйни жестове:

— Когато достойният Тутмозис слезе пред моята колиба (моят дом, ерпатре, е колиба в сравнение с вашите дворци!), от лицето му се излъчваше такъв блясък, че аз веднага извиках на жена си: „Тамаро, достойният Тутмозис не иде тук по своя работа, а от името на някого, който е толкова по-високопоставен от него, колкото Ливан е по-висок от крайморските пясъци…“ А жена ми ме попита: „По какво позна, господарю, че достойният Тутмозис не идва по своя работа?…“ — „По това, че не може да идва с пари, защото ги няма, и не е дошъл за пари, защото пък аз нямам…“ В тоя миг ние двамата се поклонихме на достойния Тутмозис. А когато той ни каза, че вие, най-достойни господарю, искате петнадесет таланта от своя роб, аз попитах жена си: „Тамаро, нима сърцето ми не ми е подсказало право?“ — „Дагоне, ти си толкова мъдър, че би трябвало да бъдеш съветник на престолонаследника…“ — отговори жена ми.

Рамзес кипеше от нетърпение, но слушаше банкера… Слушаше го, той, който избухваше пред собствената си майка и пред фараона дори!

— Когато поразмислихме — продължаваше финикиецът — и разбрахме, че вие, господарю, искате моите услуги, в нашата къща настана такава радост, че аз заповядах да дадат на прислугата десет кани пиво, а жена ми, Тамара, поиска да й купя нови обици. Моята радост стана толкова голяма, че като идвах насам, не позволих на магаретаря да бие магаретата. А когато недостойните ми нозе докоснаха твоя праг, княже, аз извадих златен пръстен (по-голям от тоя, който достойният Херхор даде на Еунана!) и го подарих на вашия роб, който ми поля вода да си измия ръцете. Прощавайте, ваше достойнство, но откъде имате тая сребърна кана, с която ми поляха вода на ръцете?…

— Продаде ми я Азария, синът на Габер, за два таланта.

— Евреин?… Ваше височество търгува с евреи? А какво ще кажат за това боговете?…

— Азария е търговец като тебе — отвърна престолонаследникът.

Като чу това, Дагон се хвана с двете си ръце за главата и започна да плюе и стене:

— О, Ваал, Тамуз!… О, Ваалит… О, Асторет15!… Азария, синът на Габер, евреин, бил такъв търговец като мене!… О, нозе мои, защо ме доведохте тук?… О, сърце, защо трябва да понасяш такива страдания и подигравки?… Най-достойни княже — викаше финикиецът, — набийте ме, отсечете ми ръката, ако аз подправям злато, но не казвайте, че евреин може да бъде търговец. По-скоро ще загине Тир, по-скоро пясък ще засипе Сидон, отколкото евреин да стане търговец. Те могат да доят мършавите си кози или да смесват слама с глина под египетския камшик, но не и да търгуват. Пфу!… Пфу!… Нечестив народ от роби!… Разбойници, крадци!…

Неизвестно защо, князът кипна, но веднага се успокои. Това му се видя странно, защото досега не беше смятал за необходимо да се въздържа пред никого.

— И така — обади се внезапно престолонаследникът — ще ми заемеш ли, благородни Дагон, петнадесет таланта?

— О, Асторет!… Петнадесет таланта?… Това е толкова голяма сума, че аз би трябвало да седна, за да помисля добре.

— Тогава сядай.

— За един талант — каза финикиецът, като се настани удобно на стола — човек може да има двадесет златни огърлици или шестдесет прекрасни дойни крави, или десет роби за работа, или един роб, който може да свири на флейта, да рисува или дори да лекува. Един талант — това е огромно богатство!…

Очите на княза блеснаха.

— Тогава, ако нямаш тия петнадесет таланта… — прекъсна го князът.

Уплашеният финикиец се смъкна изведнъж от стола на пода.

— Кой в тоя град, сине на слънцето — извика Дагон, — няма пари, когато вие поискате?… Вярно е, че аз съм бедняк, чието злато, скъпоценности и всички аренди не струват колкото един ваш поглед, княже. Но като обиколя нашите търговци и им кажа кой ме е изпратил, до утре ние ще намерим петнадесет таланта, ако ще би и под земята. Ако вие, ерпатре, застанете пред изсъхнала смокиня и кажете: „Дай пари!…“ — и тя би дала… Само не ме гледайте така, сине на Хор, защото ми пробождате сърцето и разумът ми се обърква — каза финикиецът с умолителен тон.

— Е, сядай, сядай… — каза князът с усмивка.

Дагон стана от пода и се разположи още по-удобно на стола.

— За колко време искате тия петнадесет таланта, княже? — попита той.

— Навярно за една година.

— Да кажем още отсега: за три години. Само негово величество би могъл да върне в срок от една година петнадесет таланта, а не и един млад княз, който трябва всеки ден да приема весели благородници и красиви жени… Ах, тия жени!… Вярно ли е, ако разрешите да питам, княже, че вие сте взели при себе си Сара, дъщерята на Гедеон?

— А каква лихва искаш? — прекъсна го князът.

— Дреболия, за която не си струва дори да споменава вашата свещена уста. За тия петнадесет таланта ще ми дадете, княже, по пет таланта годишно и в продължение на три години аз ще прибера всичко сам, без ваше височество дори да знае…

— Ти ще ми дадеш днес петнадесет таланта, а след три години ще вземеш тридесет?…

— Египетският закон позволява сумата на лихвите да бъде равна на заема — отвърна смутен финикиецът.

— Не е ли твърде много?

— Много?… — викна Дагон. — Всеки голям господар има голям двор, голямо богатство и плаща само големи лихви. Аз бих се срамувал да взема по-малко от престолонаследника; а пък и вие сам, княже, може да заповядате да ме набият с тояги и да ме прогонят, ако се осмеля да взема по-малко…

— Кога ще донесеш парите?

— Да ги донеса?… О, богове! Това един човек не може да извърши. Аз ще постъпя по-добре. Ще уредя всичките ви плащания, та да не става нужда ваше височество да се занимава с такива мизерни неща.

— Та нима ти знаеш моите плащания?

— Нещичко зная — отвърна небрежно финикиецът. — Вие искате да изпратите шест таланта на източната армия, което ще направят нашите банкери в Хетем и Мигдол. Три таланта на достойния Нитагер и три на достойния Патрокъл — това ще се уреди на място… А на Сара и на баща й Гедеон мога да платя чрез тоя пършив Азария… Дори така ще бъде по-добре, защото те биха ви измамили в сметките.

Рамзес почна да се разхожда нетърпеливо из стаята.