няколкостотин са болни.

Князът наведе глава.

— Рамзес — продължи фараонът, — с устата ти не говори държавен сановник, загрижен за всички канали и за живота на работниците, а разгневен човек. А гневът не живее в мир със справедливостта, както ястребът не живее с гълъба.

— О, татко — избухна престолонаследникът, — ако аз съм разгневен, то е само защото виждам лошите чувства на Херхор и на жреците към мене…

— Та ти сам си внук на първожрец… жреци са те учили… Ти познаваш тайните им по-добре от всеки друг княз…

— Опознах тяхната ненаситна гордост и жажда за власт. А аз съм решил да ги усмиря… затова още отсега са ми врагове… Херхор не иска да ми даде дори корпус, защото предпочита да управлява цялата армия…

Като изрече тия непредпазливи думи, престолонаследникът сам се уплаши. Но владетелят вдигна към него ясния си поглед и отвърна спокойно:

— Армията и държавата управлявам аз. Аз издавам всички заповеди и присъди. На тоя свят аз съм везна на Озирис и сам претеглям постъпките на моите слуги: на престолонаследника, на министъра или на простолюдието. Няма да е много далновиден тоя, който смята, че не познавам всички мерки.

— Все пак, татко, ако беше видял със собствените си очи хода на маневрите…

— Може би щях да видя военачалника — прекъсна го фараонът, — който в решителния момент тича из храстите подир някакво еврейско момиче. Но аз не искам да зная за такива глупости.

Князът се хвърли в краката на баща си и прошепна:

— Тутмозис ли ти каза това, господарю?…

— Тутмозис е хлапе като тебе. Той вече прави дългове като началник на щаба на корпуса „Менфи“ и си мисли, че окото на фараона няма да забележи неговите постъпки в пустинята.

Няколко дни по-късно княз Рамзес беше извикан пред лицето на достопочтената си майка, царица Никторис, която беше втора жена на фараона, но сега заемаше най-високо положение между жените в Египет.

Боговете не бяха сбъркали, предопределяйки я за майка на владетел. Тя бе висока, доста пълна и въпреки своите четиридесет години все още красива. Нейните очи, лице и цялата й фигура бяха изпълнени с такова величие, че дори когато вървеше без свита, в скромно одеяние на жрица, хората свеждаха глави пред нея.

Царицата прие сина си в своя кабинет, облицован с фаянсови плочки. Седеше на инкрустиран стол под една палма. В краката й върху столче лежеше малко кученце; от другата страна беше коленичила черна робиня с ветрило. Царската съпруга беше загърната с прозрачна мантия, извезана със злато, а върху перуката си носеше диадема във формата на лотос, украсена със скъпоценни камъни.

Когато князът се поклони ниско, кученцето го подуши и отново си легна, а царицата кимна и попита:

— Защо си искал да ме видиш, Рамзес?

— Още преди два дни, майко…

— Знаех, че си зает. Но днес и двамата имаме време и мога да те изслушам.

— Майко, ти така говориш с мене, сякаш ме лъха силният вятър на пустинята и аз нямам смелост да изкажа молбата си.

— Сигурно са ти нужни пари. Рамзес стеснително наведе глава.

— Голяма сума ли ти трябва?

— Петнадесет таланта…

— О, богове! — извика майката. — Та нали преди няколко дни ти платиха от съкровищницата десет таланта?… Разходи се, моето момиче, из градината, сигурно си уморена — обърна се царицата към черната робиня, а когато остана насаме със сина си, попита княза:

— Значи, твоята еврейка е толкова алчна?

Рамзес се изчерви, но вдигна глава.

— Ти знаеш, мамо, че не е така — отвърна той. — Но аз обещах награда на войската и… не мога да я дам!…

Царицата го разглеждаше със спокойна гордост.

— Колко е лошо — обади се тя след малко, — когато синът взема решения, без да се посъветва с майка си. Като имах пред вид твоята възраст, смятах да ти дам една финикийска робиня, изпратена ми от Тир, с десет таланта зестра. Но ти предпочете еврейката.

— Харесва ми. Такава красавица няма нито между твоите прислужнички, майко, нито дори между жените на негово величество…

— Но тя е еврейка!…

— Остави това предубеждение… Лъжа е, че евреите ядат свинско и убиват котки…

Царицата се усмихна.

— Говориш като момче от най-низшето жреческо училище — отвърна тя и вдигна рамене — и забравяш какво е казал Рамзес Велики: „Жълтите хора са повече и по-богати от нас и ние трябва да се борим срещу тях, но предпазливо, за да не станат още по-силни…“ Затова смятам, че момиче измежду тях не може да бъде подходящо за първа любовница на престолонаследника.

— Нима думите на Рамзес могат да се отнасят за дъщерята на един беден арендатор!… — възкликна князът. — Та къде най-сетне са тия евреи у нас… Три века вече, откак са напуснали Египет и днес имат смешна държава, управлявана от духовници…

— Виждам — отговори царицата, като смръщи леко вежди, — че любовницата ти не си губи времето… Бъди предпазлив, Рамзес!… Помни, че техният вожд Мойсей е жрец-предател, когото и до ден-днешен анатемосват в нашите храмове… Помни, че евреите са изнесли от Египет повече богатства, отколкото е струвала работата на няколко техни поколения: те са ни взели не само златото, но и вярата в единия бог и нашите свещени закони, които днес прогласяват като свои. Най-сетне знай и това — добави тя внушително, — че дъщерите на тоя народ предпочитат смъртта пред леглото на чужденец. А когато дори се отдават на неприятелски вождове, то е само за да ги спечелят за своята политика или да ги убият…

— Повярвай ми, майко, че всички тия слухове се разпространяват от жреците. Те не искат да допуснат до подножието на трона хора от друга вяра, които биха могли да служат на фараона против тях…

Царицата стана от стола, скръсти ръце върху гърди и загледа смаяна сина си.

— Значи, вярно е това, което ми казаха — ти си враг на жреците! — рече тя. — Ти, техният любим ученик!…

— Навярно още нося по гърба си следи от техните тояги!… — отвърна князът.

— Но твоят дядо и мой баща, живеещият с боговете Аменхотеп, беше първожрец и притежаваше широко влияние в страната…

— Тъкмо защото моят дядо е бил владетел, а и баща ми сега е владетел, аз не мога да понасям властта на Херхор…

— На тоя пост го постави дядо ти, светият Аменхотеп…

— А пък аз ще го съборя…

Майката вдигна рамене.

— И ти — обади се тя натъжено — искаш да командуваш корпус?… Та ти си разглезено момиче, а не мъж и пълководец…

— Защо?… — прекъсна я князът, като едва се въздържаше да не избухне.

— Не мога да позная сина си… Не виждам в теб бъдещия владетел на Египет!… В твое лице династията ще прилича на лодка без кормило по Нил… Ще изгониш жреците от двора, а кой ще остане при тебе?… Кой ще бъде твое око в Долен и Горен Египет? Кой — в чужбина?… Та нали фараонът трябва да вижда всичко, върху което пада божественият лъч на Озирис…

— Жреците ще бъдат мои слуги, а не министри…