присъствие на това място.

По заповед на княза слугите изтичаха с факли, пуснати бяха кучетата и претърсени всички храсти около дома на престолонаследника. Но нямаше никого. Развълнуваният княз питаше Тутмозис:

— Кой ли би могъл да бъде… Да не би духът на тоя селянин?…

— Дух?… — отговори адютантът. — Никога не съм чувал духове да говорят, при все че много пъти съм бил на стража пред храмове и гробници. По-скоро бих допуснал, че тоя, който ни се обади, е някакъв твой приятел.

— Защо се крие тогава?

— Тебе какво те засяга това? — рече Тутмозис. — Всеки от нас има десетки, ако не стотици невидими врагове. Затова да благодарим на боговете, че имаш попе един невидим приятел.

— Няма да заспя днес… — прошепна развълнуван князът.

— Я остави… Вместо да тичаш по терасата, послушай ме и си легни. Знаеш ли, сънят е важно божество И не му прилича да гони тия, които бягат от него като елени. А когато си легнеш на удобното ложе, сънят, който обича удобството, ще седне при тебе и ще те покрие с широкия си плащ; с него той закрива не само очите на хората, но и паметта им.

Докато говореше така, Тутмозис настани Рамзес на ложето, сетне донесе една подставка от слонова кост във форма на тънък полумесец и намести върху него главата на княза…

После спусна платнените завеси на шатрата, легна на пода, а след няколко минути и двамата вече спяха.

Във фараоновия дворец край Мемфис се влизаше през порта, която се издигаше между две пететажни кули или пилони. Външните стени на тия сгради от сив пясъчник бяха покрити от долу до горе с барелефи.

Отгоре на портата се издигаше държавният герб: крилата топка, иззад която се показваха две змии. По-ниско в редица седяха богове, пред които фараоните принасяха жертви. Върху страничните колони също бяха изваяни на пет нива, едни над други, изображения на божества, а под тях — йероглифни надписи.

Върху стените на всеки пилон централно място заемаше барелефът на Рамзес Велики, вдигнал топор с едната си ръка, а с другата хванал за косите група хора, свързани като китка магданоз. Над фараона стояха или седяха още две редици богове; още по-високо — редица хора, които носят жертвени дарове, а под самия връх на пилоните — изображения на крилати змии, преплетени с изображения на скарабеи.

Пететажните пилони, стените на които се стесняваха горе, свързващата ги триетажна порта, барелефите, при които чувството за симетрия се смесваше с мрачно въображение, а набожността — с жестокост, всичко това създаваше потискащо впечатление. Изглежда, да се влезе в двореца, бе мъчно, да се излезе — невъзможно, а да се живее — тежко.

От портата, пред която се тълпяха войници и множество дребни служители, се влизаше в двор, обкръжен от галерии върху високи колони. Дворът представляваше красива градина, където в големи саксии отглеждаха малки алое, палми, портокалови дървета и кедри, всички наредени в редици и подбрани по височина. По средата на двора бликаше фонтан; пътечките бяха посипани с цветен пясък.

Тук, под сводовете на галериите, седяха или се разхождаха висшите държавни служители, като си шепнеха тихо.

От двора през висока порта се влизаше в зала, поддържана от дванадесет триетажни колони. Залата беше голяма, но поради дебелината на колоните изглеждаше тясна. Осветяваха я малки прозорчета в стените и голям правоъгълен отвор в потона. Тук беше хладно и сенчесто, почти тъмно, но това не пречеше да се виждат жълтите стени и колони, покрити с цели редици рисунки. Най-горе бяха изобразени листа и цветя, по-долу богове, още по-ниско хора, които носят статуи на богове или извършват жертвоприношения, а навсякъде между рисунките се виждаха редове йероглифи.

Всичко беше нарисувано с ярки, почти крещящи багри: зелена, червена и синя.

В тая зала с пъстър мозаичен под стояха сред пълна тишина, облечени с бели дрехи и боси — жреци, най-висшите държавни сановници, министърът на войната Херхор, както и двамата военачалници: Нитагер и Патрокъл, всичките повикани от фараона.

Както обикновено преди всеки съвет негово величество Рамзес XII принасяше жертва на боговете в своя параклис. Това траеше доста дълго. През няколко минути от далечните стаи дотичваше някакъв жрец или служител и съобщаваше за хода на богослужението.

— Господарят вече строши печата на вратата на параклиса… Вече мие свещеното божество… Вече го облича… Вече затвори вратата…

Въпреки високия сан на присъстващите по лицата им беше изписано безпокойство и потиснатост. Само Херхор беше равнодушен; Патрокъл — изгубил търпение, а Нитагер нарушаваше от време на време тържествената тишина с гръмкия си глас. След всеки неприлично висок възглас на стария военачалник придворните се размърдваха като уплашени овце, а после се споглеждаха, сякаш си казваха:

„Той е недодялан, цял живот се разправя с варварите, та може да му се прости…“

В по-далечните стаи се чу звън на звънци и дрънкане на оръжие. В залата влязоха в две редици двайсетина гвардейци с позлатени шлемове и нагръдници, с извадени мечове, след тях две редици жреци, а накрая се показа фараонът, носен върху трон, всред облаци дим от кадилници.

Владетелят на Египет Рамзес XII беше на около шестдесет години, с повехнало лице. Носеше бяла тога, на главата си имаше червено-бяла шапка със златна змия, а в ръка — дълъг жезъл.

Щом се появи шествието, всички паднаха ничком. Само Патрокъл, като варварин, се задоволи с нисък поклон, а Нитагер се отпусна на едно коляно, но веднага стана.

Лектиката спря пред балдахина, под който върху подиума беше тронът от абаносово дърво. Фараонът слезе бавно от лектиката, плъзна поглед по присъствуващите, а после седна на трона и се загледа в корниза на залата, върху който беше нарисувана розова топка със светлосини криле и зелени змии.

Надясно от фараона застана върховният писар, отляво — съдия с жезъл, и двамата с огромни перуки.

По даден от съдията знак всички седнаха или коленичиха на пода, а писарят се обърна към фараона:

— Господарю наш и могъщи владетелю! Вашият слуга Нитагер, великият пазител на източната граница, е пристигнал, за да ви отдаде чест; той е донесъл данъка от покорените народи; ваза от малахит, пълна със злато, триста вола, сто коня и благовонно дърво тешеп.

— Това е мизерен данък, господарю — обади се Нитагер. — Истински съкровища бихме могли да намерим край Ефрат. Там на надменните, но още слаби владетели трябва да припомним времената на Рамзес Велики.

— Отговори на моя слуга Нитагер — обърна се фараонът към писаря, — че думите му ще бъдат взети под внимание. А сега го питай какво мисли за военните способности на моя син и наследник, с когото е имал честта да се срещне вчера при Пи-Байлос.

— Нашият владетел, господар на девет народа, те пита, Нитагер… — започна писарят.

Внезапно, за най-голямо възмущение на царедворците, военачалникът отговори рязко:

— Сам чувам какво казва моят господар… Когато той се обръща към мене, негова уста може да бъде само престолонаследникът, а не ти, върховни писарю.

Писарят погледна с ужас към смелия Нитагер, но фараонът се обади:

— Истината говори моят верен слуга Нитагер.

Министърът на войната се поклони.

Съдията съобщи на всички присъствуващи жреци, служители и гвардейци, че могат да излязат на двора и като се поклони заедно с писаря към трона, пръв напусна залата. В нея останаха само фараонът, Херхор и двамата военачалници.

— Склонете ухо, владетелю, и изслушайте жалбите ми — започна Нитагер. — Тая сутрин жрецът- служител, който бе дошъл по ваша заповед да ми намаже косата, ми каза, като идвам при вас, да си събуя сандалите в преддверието. А пък известно е не само в Горен и Долен Египет, но и на хетите, и в Либия, и във Финикия, и в страната Пунт, че преди двадесет години вие ми дадохте право да се явявам пред вас със