противник.

Надясно зееше широката клисура, по която гръцкият полк влачеше бойните машини. Недалече от пътя тая клисура се съединяваше с втора, още по-широка, която излизаше от глъбините на пустинята.

Точно на това място ставаше нещо необикновено. Наблизо, където двете клисури се съединяваха, гърците с машините стояха в бездействие; но на самото място, между пътя и щаба на престолонаследника, се бяха изправили като четири плета четири гъсти редици от някаква друга войска, чиито копия, напомнящи ежови бодли, искряха на слънцето.

Въпреки че пътят надолу беше много стръмен, князът се спусна бегом към щаба до мястото, където, обкръжен от офицерите, стоеше министърът на войната.

— Какво става тук?… — извика князът сърдито. — Защо свирите тревога, вместо да продължавате похода?

— Откъснати сме — каза Херхор.

— Кой?… От кого?

— Нашата част — от три полка на Нитагер, които излязоха от пустинята.

— Значи, там, при шосето, е неприятелят?

— Там е самият непобедим Нитагер.

В тоя миг престолонаследникът сякаш полудя. Устата му се изкриви, очите му изскочиха от орбитите. Той извади меча си, завтече се към гърците и викна с хриплив глас:

— След мене, срещу тия, които са ни препречили пътя!…

— Да живееш вечно, ерпатре!… — извика Патрокъл и също извади меча си. — Напред, потомци на Ахи- ла!… — обърна се той към войниците си. — Да покажем на тия египетски кравари, че нас не могат да ни спират!…

Тръбите засвириха за нападение. Четирите къси, но стройни гръцки редици излязоха напред, вдигна се облак прах, чу се вик в чест на Рамзес.

След няколко минути гърците се озоваха пред египетските полкове, но се поколебаха.

— Напред!… — викаше престолонаследникът и тичаше с меч в ръка.

Гърците насочиха копията за бой. В срещуположните редици настъпи някакво раздвижване, прелетя шумолене и също насочиха копия.

— Кои сте вие, безумци?… — обади се мощен глас отсреща.

— Престолонаследникът!… — отговори Патрокъл. Миг тишина.

— Разстъпете се!… — чу се втори път същият мощен глас.

Полковете от източната армия се разтвориха бавно като тежка двукрила врата и гръцкият отред премина между тях.

Тогава към престолонаследника се приближи един побелял воин със златист шлем и ризница, поклони се ниско и рече:

— Ти победи, ерпатре. Само велик пълководец се измъква по тоя начин от затрудненията.

— Ти си Нитагер, най-храбрият между храбрите!… — извика князът.

В това време до тях се приближи министърът на войната, който чу разговора, и рече кисело:

— Ами ако и от вашата страна се беше намерил такъв дързък военачалник като ерпатъра, как щяха да завършат маневрите?

— Остави на мира младия воин! — отвърна Нитагер. — Не е ли достатъчно, че показа лъвски нокти, както подобава на фараоново дете?…

Тутмозис, като чу какъв обрат взема разговорът, се обърна към Нитагер:

— Откъде се взе тук, достойни вожде, щом главните ти сили се намират пред нашата армия?

— Знаех колко мудно се движи мемфиската част, докато престолонаследникът струпва полковете при Пи-Байлос. И за шега исках да ви хвана вас, мамините синчета… За мое нещастие престолонаследникът се намери тук и ми развали плановете. Винаги постъпвай така, Рамзес. Разбира се — с истински неприятели.

— Ами ако се озове както днес пред тройно по-големи сили?… — попита Херхор.

— Смелият ум значи повече отколкото силата — отговори старият военачалник. — Слонът е петдесет пъти по-силен от човека и все пак му се подчинява или загива от неговата ръка.

Херхор слушаше мълчаливо.

Приеха, че маневрите са завършили. Придружен от министъра и висшите командири, престолонаследникът замина при войските край Пи-Байлос. Тук той приветствува ветераните на Нитагер и се сбогува със своите полкове, като им заповяда да тръгнат на изток и им пожела успех.

После, заобиколен от голяма свита, тръгна назад по пътя за Мемфис сред тълпи жители на Госен, излезли в празнична премяна и със зелени вейки в ръце да приветствуват победителя.

Когато завиха към пустинята, множеството намаля, а като наближиха мястото, където поради бръмбарите щабът на престолонаследника бе принуден да влезе в теснината, на пътя вече нямаше никого.

Тогава Рамзес кимна на Тутмозис и като му посочи голия хълм, прошепна:

— Ще отидеш там, при Сара…

— Разбирам.

— И ще кажеш на баща й, че му давам чифлик край Мемфис.

— Разбирам. В други ден ще я имаш.

След като размениха тия думи, Тутмозис се отдръпна към войските, които се движеха след свитата, и изчезна.

На двайсетина крачки от пътя, почти точно срещу теснината, в която сутринта бяха влезли бойните машини, растеше не особено голямо, макар и старо тамариндово дърво. На това място стражата, която се движеше пред свитата на княза, се спря.

— Пак ли срещнахме свещени бръмбари? — попита престолонаследникът със смях министъра.

— Ще видим — отвърна Херхор.

И наистина видяха: на хилавото дърво висеше гол човек.

— Какво значи това? — извика престолонаследникът развълнуван.

Адютантите се завтекоха към дървото и установиха, че обесеният е оня стар селянин, на когото войската бе засипала канала.

— Добре е сторил, че се е обесил! — крещеше сред офицерите Еунана. — Ще повярвате ли — тоя жалък роб се осмели да хване негово достойнство министъра за краката?!…

Като чу това, Рамзес спря коня си. После слезе и се приближи до зловещото дърво.

Селянинът висеше с издадена напред глава; устата му беше широко отворена, дланите — обърнати към войниците, а в очите му бе застинал ужас. Приличаше на човек, който иска да каже нещо, но гласът му е засекнал.

— Горкият! — въздъхна със съчувствие князът.

А когато се върна при свитата, заповяда да му разкажат случката със селянина и после дълго време язди мълчаливо.

Пред очите му непрекъснато стоеше образът на самоубиеца, а сърцето му се терзаеше от чувството, че с тоя презрян роб са се отнесли много несправедливо, толкова несправедливо, че върху това би могъл да размишлява дори той — синът и наследникът на фараона.

Беше непоносимо горещо, прахът се набиваше по устните и глождеше очите на хората и животните. Спряха отреда на кратък престой, а в това време Нитагер довършваше разговора си с министъра.

— Моите офицери — казваше старият военачалник — не гледат под краката си, а само напред. И може би затова неприятелят никога не ме е изненадвал.

— С тия думи, ваше достойнство, ми припомнихте, че трябва да уредя известни дългове — отвърна Херхор и заповяда да се съберат офицерите и войниците, които се намираха наоколо.

— А сега — каза министърът — извикайте Еунана.

Окиченият с амулети офицер се появи така бързо, сякаш отдавна бе очаквал това повикване. По лицето му се рисуваше едва сдържана от смирение радост.

Като видя Еунана пред себе си, Херхор започна:

— По волята на негово величество заедно със завършването на маневрите върховната военна власт