отминаваше; дори коварните прилепи щадяха бедната ми глава, а ти, египтянино…

Селянинът млъкна: той забеляза приближаващата се свита на министър Херхор. По ветрилото позна, че това трябва да е някой големец, а по кожата от пантера — че е жрец. Затова той се затече към него, хвърли се на колене и удари чело о пясъка.

— Какво искаш, човече? — попита го сановникът.

— Слънчева светлина, изслушай ме! — извика селянинът. — Дано никога да не се чуят стенания в твоята стая и нещастието никога да не следва стъпките ти! Дано не претърпяваш несполуки в начинанията си и никога да не те повлече течението, когато плаваш през Нил към другия бряг…

— Питам, какво искаш? — повтори министърът.

— Милостиви господарю — нареждаше селянинът, — вожде без капризи, който побеждаваш лъжата и твориш правдата… ти, който си баща на бедния, мъж на вдовицата, покров на сирака без майка… Дай ми възможност да славя името ти като стълб на правдата в страната. Склони ухо към думите на устата ми… Изслушай ме ти, най-благороден между благородните, и въздай справедливост…9

— Той иска да не засипваме тоя ров — обади се Еунана.

Министърът вдигна рамене и продължи към канала, над който войниците бяха прехвърлили мостче. Тогава отчаяният селянин се хвърли и прегърна краката му.

— Махнете го оттук!… — извика негово достойнство и се отдръпна, сякаш да се запази от ухапване на змия.

Писарят Пентуер извърна глава: сухото му лице бе посивяло. Но Еунана улови селянина и го стисна за врата; ала като не можа да го откъсне от краката на министъра, извика на помощ войниците. В миг негово достойнство беше освободен и премина на другата страна на канала, а войниците отнесоха селянина почти на ръце в края на колоната. Тук му удариха няколко десетки юмрука, а подофицерите, които винаги бяха въоръжени с тръстикови тояги, му отброиха няколко десетки удара и го хвърлиха на края на теснината.

Пребит, окървавен и преди всичко изплашен, беднякът поседя малко на пясъка, потърка очи, сетне скочи внезапно, завтече се към пътя и зарида:

— Погълни ме, земя!… Проклети да са денят, в който видях светлината, и нощта, в която бе казано: „Роди се човек…“ Под плаща на справедливостта няма нито едно местенце за робите. Дори самите богове не ще погледнат такава твар, която има ръце само за труд, лице за плач, гръб за тояги… О, смърт, превърни тялото ми на прах, та и там, на полетата на Озирис, да не се родя пак роб…

Задъхан от гняв, княз Рамзес се катереше по хълма, следван от Тутмозис. Перуката на контето се беше изкривила, изкуствената му брадичка бе паднала и той я носеше в ръка, а лицето му щеше да бъде бледно въпреки умората, ако върху него нямаше слой червило.

Най-сетне князът се спря на върха. От теснината долиташе войнишката глъчка и грохотът на бойните машини; отпред се простираше огромен къс от земята Госен, която все още се къпеше в блясъка на слънцето. И на човек му се струваше, че това не е земя, а златен облак, върху който мечтата е нарисувала пейзаж с бои от смарагди, сребро, рубини, перли и топази.

Престолонаследникът протегна ръка.

— Погледни — извика той на Тутмозис, — това там ще бъде моята земя, а това тук — моята войска… Но ето че най-високите сгради там са дворци на жреци, а тук — най-висшият военачалник е жрец!… Може ли да се търпи подобно нещо?…

— Винаги е било така — отвърна Тутмозис и се огледа страхливо.

— Лъжа! Та аз познавам миналото на тая страна, минало, което е скрито за вас. Главнокомандуващи на войската и господари на чиновниците са били само фараоните, поне най-енергичните между тях. Тия владетели не са си губили времето в жертвоприношения и молитви, а са управлявали държавата…

— Но щом е такава волята на негово величество… — възрази Тутмозис.

— Съвсем не е по волята на баща ми номарсите да управляват самоволно, а наместникът в Етиопия да се смята почти за равен на царя на царете. И не може да бъде по волята на моя баща армията му да отдава почит на два златни бръмбара само защото министърът на войната е жрец.

— Той е велик пълководец!… — прошепна още по-уплашен Тутмозис.

— Какъв ти пълководец!… Защото победил шепа либийски разбойници, които трябва да избягат само като видят престилките на египетските войници! Но я виж какво правят съседите ни. Израил бави изплащането на данъка и дава все по-малко. Хитрият финикиец всяка година изтегля по няколко свои кораба от нашата флота. На изток трябва да държим грамадна армия срещу хетите, а около Вавилон и Ниневия кипи движение, което се чувствува в цяла Месопотамия.

А какъв е резултатът от управлението на жреците? Такъв, че докато прадядо ми е имал сто хиляди таланта годишен доход и сто и шестдесет хилядна армия, баща ми има едва петдесет хиляди таланта доход и сто и двадесет хиляди войници…

И що за войска е това!… Ако не е гръцкият корпус, който поддържа дисциплината и пази египетските войници както куче стадото, те щяха да слушат само жреците, а фараонът би изпаднал до равнището на жалък номарх.

— Откъде знаеш това?… Откъде ти идват такива мисли?… — учуди се Тутмозис.

— Та нима аз не произхождам от жречески род? Нали жреци ме обучаваха, преди да стана престолонаследник? О, когато стана фараон, след баща си, дано да живее вечно, ще им стъпя на врата с крак, обут в бронзов сандал… И най-напред ще посегна на съкровищниците им, които винаги са били препълнени, но от времето на Рамзес Велики започнаха да набъбват и сега са така издути от златото, че от тях не се вижда съкровището на фараона.

— Горко ни, и на мен, и на теб! — въздъхна Тутмозис. — Ти имаш такива замисли, че тоя хълм би се огънал под тежестта им, ако ги чуваше и разбираше.

Но къде са твоите сили?… Твоите помощници!… Войници?… Воден от тая могъща класа, срещу тебе ще се изправи целият народ… А кой ще е с тебе? Князът се замисли. Накрая отвърна:

— Войската…

— Значителна част от нея ще тръгне подир жреците.

— Гръцкият корпус.

— Капка вода в Нил.

— Чиновниците.

— Половината от тях са жреци. Рамзес поклати тъжно глава и млъкна.

От върха двамата почнаха да се спускат по гол и каменист склон от другата страна на хълма. Внезапно Тутмозис, който бе излязъл малко по-напред, извика:

— Нима уроки паднаха върху очите ми?… Погледни, Рамзес!… Между тия скали се крие втори Египет!

— Това навярно е някакъв жречески чифлик, който не плаща данъци — отговори горчиво князът.

Долу, под краката им, се простираше плодородна долина във форма на вила, чиито зъбци се губеха между скалите. При единия зъбец се виждаха няколко къщурки, предназначени навярно за ратаите, и хубавият дом на собственика или управителя. Тук растяха палми, лози, маслини, смокини с открити корени, кипариси, дори млади баобаби. По средата течеше поток, а по склоновете на хълмовете на разстояние няколко-стотин крачки едно от друго се виждаха малки изкуствени езерца.

Когато слязоха между лозите, по които висяха узрели гроздове, двамата чуха женски глас, който зовеше някого, или по-скоро пееше тъжно:

— Къде си ти, кокошчице моя? Обади се, къде си, любима!… Избяга от мене, макар че сама те поя и храня с толкова чисто зърно, та дори робите въздишат за него… Къде си?… Обади се!… Помни, че нощта ще те свари навън и няма да намериш къщата, в която всички ти служат; а може би риж ястреб ще долети от пустинята и ще разкъса сърцето ти. Тогава напразно ще зовеш господарката си, както сега аз те зова… Обади се, защото ще се разсърдя и ще си отида, а ти ще трябва да се връщащ подире ми пеша…

Гласът се приближаваше към пътниците. Певицата беше на няколко крачки от тях, когато Тутмозис подаде глава между храстите и извика: