— Рамзес, погледни каква красива девойка!…

Князът, вместо да погледне, изскочи на пътечката и препречи пътя на момичето. Девойката наистина беше прекрасна, с гръцки черти на лицето. Кожата й имаше цвета на слонова кост. Изпод воала върху главата й се показваше буйна черна коса, събрана в кок. Беше облечена с дълга до земята бяла дреха, която повдигаше с едната си ръка; под прозрачната материя се виждаха момичешките й гърди, обли като ябълки.

— Коя си ти, девойко? — попита Рамзес. Суровите бръчки бяха изчезнали от челото му, очите му заискриха.

— О, Йехова!… Татко!… — извика девойката в ужас и се спря неподвижно на пътечката.

Постепенно обаче се успокои, а в кадифените й очи отново се върна обичайният израз на мека тъга.

— Откъде си се взел тук?… — попита тя Рамзес с леко разтреперан глас. — Виждам, че си войник, а на войниците е забранено да влизат тук.

— Защо им е забранено?

— Защото това е земя на голям господар, на Сезофрис…

— О-хо!… — усмихна се Рамзес.

— Не се смей, защото ей сега ще побледнееш. Господарят Сезофрис е писар на господаря Хайрес, който носи ветрилото над най-достойния номарх на Мемфис… Баща ми го е виждал и е падал ничком пред него.

— О-хо!… — повтаряше Рамзес и продължаваше да се смее.

— Думите ти са много дръзки — каза девойката и сви вежди. — Ако по лицето ти не личеше, че си добър, щях да помисля, че си грък наемник или разбойник.

— Още не е такъв, но може би някога ще стане най-големият разбойник, който е виждала тая земя — намеси се елегантният Тутмозис, като поправяше перуката си.

— А ти трябва да си танцьор — отвърна вече посмело момичето. — О! Дори съм сигурна, че съм те виждала на панаира в Пи-Байлос… като омагьосваше змии…

Двамата младежи изпаднаха в прекрасно настроение.

— А ти коя си? — попита Рамзес девойката и улови ръката й, но тя я дръпна веднага.

— Не бъди толкова смел. Аз съм Сара, дъщерята на Гедеон, управител на тоя чифлик.

— Еврейка?… — каза Рамзес и по лицето му премина сянка.

— Какво от това?… Какво от това?… — извика Тутмозис. — Да не мислиш, че еврейките са по-малко сладки от египтянките?… Те са само по-скромни и по-мъчнодостъпни, но това придава необикновена прелест на любовта им.

— Значи, вие сте езичници — рече Сара с чувство за собствено достойнство. — Починете си, ако сте изморени, наберете си грозде и си вървете с бога. Нашите ратаи не се радват много на такива гости.

Девойката поиска да си тръгне, но Рамзес я задържа.

— Стой… Ти ми се хареса и не можеш да ни оставиш така.

— Тебе те е обладал злият дух. Никой в тая долина не би посмял да ми говори по тоя начин… — възмути се Сара.

— Знаеш ли — намеси се Тутмозис, — тоя младеж е офицер в жреческия полк на Птах и е писар при писаря на един господар, който носи ветрилото над оня, дето носи ветрилото зад номарха на град Хабу.

— Сигурно е офицер — отвърна Сара, като гледаше замислено Рамзес. — А може би дори той самият е големец?… — добави тя и сложи пръст на устата си.

— Какъвто и да съм, твоята хубост надминава моя сан — каза внезапно Рамзес. — Но кажи, вярно ли е, че вие… че вие ядете свинско?…

Сара го погледна обидено, а Тутмозис се намеси:

— Вижда се, че ти никак не познаваш еврейките!… Знай тогава, че евреинът предпочита да умре, отколкото да яде свинско месо, което впрочем аз не смятам за много лошо…

— Но котки убивате, нали? — настояваше Рамзес, като стискаше ръцете на Сара и я гледаше в очите.

— И това са приказки… подли приказки!… — извика Тутмозис. — Можеше да ме попиташ мене за тия неща, вместо да плещиш глупости… Ами че аз съм имал три еврейки любовници…

— Досега говореше истината, но сега лъжеш — обади се Сара. — Еврейката не става любовница на никого! — добави тя гордо.

— Дори любовница на писар при такъв господар, който носи ветрилото над мемфиския номарх?… — попита Тутмозис с подигравателен тон.

— Дори…

— Дори любовница на самия господар, който носи ветрилото?…

Сара се поколеба, но отвърна:

— Дори.

— Значи, не би станала любовница и на самия номарх?…

Девойката отпусна ръце. Тя гледаше учудено ту единия, ту другия, устните й трепереха, а очите й се наляха със сълзи.

— Кои сте вие?… — попита тя разтревожена. — Слязохте тук от хълмовете като пътници, които искат хляб и вода… Но говорите с мене като високопоставени господари… Какви сте вие?… Твоят меч — обърна се тя към Рамзес — е обсипан със смарагди, а на шията си носиш огърлица, каквато няма в съкровищницата си дори нашият господар, милостивият Сезофрис…

— По-добре отговори ми дали ти харесвам!… — попита я настоятелно Рамзес, като стискаше ръката й и я гледаше нежно в очите.

— Хубав си като архангел Гавраил, но аз се боя от тебе, защото не зная кой си…

Внезапно иззад хълма долетя звук на тръба.

— Викат те — извика Тутмозис.

— Ами ако аз бях толкова голям господар, колкото вашият Сезофрис?… — попита князът.

— Ти наистина би могъл да бъдеш такъв… — прошепна Сара.

— Ами ако аз нося ветрилото над мемфиския номарх?

— Може би си дори толкова голям…

Някъде на хълма се обади втора тръба.

— Да вървим, Рамзес!… — настоя разтревоженият Тутмозис.

— Ами ако аз съм… престолонаследникът, ще дойдеш ли при мене, девойко? — попита князът.

— О, Йехова!… — викна Сара а падна на колене. В тоя миг от различни места затръбиха тревога.

— Да тичаме!… — извика отчаяно Тутмозис. — Не чуваш ли, че в лагера има тревога?…

Престолонаследникът свали бързо огърлицата от шията си, сложи я на Сара и каза:

— Дай това на баща си, купувам те от него… Прощавай, бъди здрава…

После я целуна горещо по устата, а тя прегърна краката му. Но той скочи, изтича няколко крачки, ала пак се върна и отново почна да обсипва с целувки лицето и гарвановочерната й коса, сякаш не чуваше нетърпеливите звуци на тръбите.

— В името на негово величество фараона призовавам те да вървиш след мене!… — изкрещя Тутмозис и хвана княза за ръката.

Завтекоха се натам, откъдето долитаха звуците на тръбите. От време на време Рамзес се олюляваше като пиян и извръщаше глава. Най-сетне почнаха да се катерят по насрещния хълм.

„И тоя човек иска да се бори с жреците!…“ — мислеше Тутмозис.

Престолонаследникът и другарят му тичаха около четвърт час по скалистия хребет на хълма и чуваха все по-близо тръбите, които още по-силно свиреха тревога. Най-сетне те се озоваха на такова място, откъдето можеше да се обгърне с поглед цялата околност.

Наляво се виеше пътят, отвъд който ясно се виждаше град Пи-Байлос, намиращите се отвъд него полкове на престолонаследника и грамаден облак прах, който се издигаше над настъпващия от изток