войници с прашки и с торби на гръб, пълни с камъни за мятане.

На сто крачки зад тях вървяха два малки отреда на пехотата, единият въоръжен с копия, другият — с топори. И едните, и другите носеха в ръце правоъгълни щитове, на гърдите си имаха дебели нагръдници вместо ризници, а на главите шапчици с кърпи, които пазеха вратовете им от слънцето. Шапките и престилките бяха от плат на сини и бели или жълти и черни ивици, поради което войниците приличаха на грамадни стършели.

Зад предната стража се движеше лектиката на министъра, заобиколена от свита топорници, а след лектиката — гръцки роти с медни шлемове и ризници; тяхната отмерена стъпка напомняше удари на тежки чукове. Отзад се чуваше скърцане на коли, а откъм пътя се промъкваше брадат финикийски търговец в лектика, провесена между две магарета. Над всичко това се носеше облак златист прах и тегнеше зной. Внезапно от предната стража долетя в галоп конник и уведоми министъра, че престолонаследникът се приближава. Негово достойнство слезе от лектиката и в същия момент на пътя се появи група ездачи, които скочиха от конете си. Единият от ездачите и министърът тръгнаха един срещу друг, като на всеки няколко крачки се спираха и се покланяха.

— Бъди поздравен, сине на фараона, да живееш вечно! — обади се министърът.

— Бъди поздравен и да живееш дълго, отче свети — отвърна престолонаследникът, после добави: — Движите се така бавно, сякаш сте сакати, а Нитагер най-късно след два часа ще се озове пред нашия корпус.

— Ти каза истината. Твоят щаб се движи много бавно.

— Еунана пък ми съобщи — тук Рамзес посочи застаналия зад него офицер, целият обкичен с амулети, — че не сте изпратили съгледвачи в теснините. А при истинска война неприятелят би могъл да ви нападне тъкмо оттам.

— Аз не съм командир, а съдия — отговори спокойно министърът.

— А какво е правил Патрокъл?

— Патрокъл с гръцкия полк екскортира бойните машини.

— А моят сродник и адютант Тутмозис?

— Като че ли още спи.

Рамзес тупна нетърпеливо с крак о земята и млъкна. Той беше красив младеж с почти женствено лице. Гневът и загарът му придаваха още по-голям чар. Беше облечен с плътно прилепнал на тялото му кафтан па сини и бели ивици, с кърпа в същите цветове под шлема, носеше златна верижка на шията и скъп меч на лявото бедро.

— Виждам, Еунана — обади се князът, — че само ти единствен се грижиш за моята чест.

Окиченият с амулети офицер се поклони до земята.

— Тутмозис е безделник — продължи престолонаследникът. — Ти, Еунана, се върни на мястото си. Нека поне предната стража има командир.

После князът погледна към свитата си, която, изникнала сякаш изпод земята, вече го беше наобиколила, и добави:

— Да ми се донесе лектиката. Уморен съм като каменар.

— Нима боговете се изморяват!… — прошепна Еунана, който продължаваше да стои зад него.

— Иди на мястото си! — каза Рамзес.

— А може би ще ми заповядаш, о, подобие на луната, да проверя сега теснините? — попита тихо офицерът. — Моля те, заповядай ми, понеже, където и да се намирам, сърцето ми тича след тебе, за да отгатне волята ти и да я изпълни.

— Зная, че си бдителен — отвърна Рамзес. — Върви вече и внимавай за всичко.

— Отче свети — обърна се Еунана към министъра, — поднасям на ваше достойнство готовността си да ви служа най-покорно.

Еунана едва се беше отдалечил, когато на края на походната колона настана още по-голяма бъркотия. Търсеха лектиката на престолонаследника, но нея я нямаше. Вместо лектиката се появи, разблъсквайки гръцките войници, някакъв младеж със странна външност. Той беше облечен с тънка, изискана риза, с богато извезана престилка и носеше златен шарф през рамо.

Повече от всичко обаче се хвърляше в очи грамадната му перука, която се състоеше от безброй плитчици, и изкуствената му брадичка, прилична на котешка опашка. Това беше Тутмозис, най-голямото конте в Мемфис, който дори през време на похода се гиздеше и обливаше с благовония.

— Здравей, Рамзес! — провикна се контето и разблъска енергично офицерите. — Представи си, лектиката ти се е дянала някъде и ще трябва да седнеш в моята, която наистина не е достойна за тебе, но пък не е и толкова лоша.

— Разсърди ме ти мене — отвърна князът. — Спиш, вместо да се грижиш за войската.

Контето се спря смаяно.

— Аз? Спя?… — възкликна той. — Да му изсъхне езикът на оня, който е наговорил такива лъжи. Аз знаех, че ще дойдеш, и от цял час се обличам, приготвям ти баня и благовония…

— А в това време отредът се движи без командир.

— Та нима аз трябва да бъда командир на частта, в която се намират негово достойнство министърът на войната и такъв военачалник като Патрокъл?

Престолонаследникът млъкна, а в това време Тутмозис се приближи до него и му прошепна:

— На какво си заприличал ти, сине на фараона?… Нямаш перука, косата и дрехите ти са покрити с прах, кожата ти е черна и напукана като земята през лятото… Достопочтената царица, твоята майка, ще ме изгони от двореца, ако те види такъв.

— Уморен съм само.

— Тогава сядай в лектиката. Там има венци от свежи рози, печени птици и кана кипърско вино. Скрил съм също така — добави той още по-тихо — и Сенура в обоза…

— Тук?… — попита князът.

И блестящите му преди миг очи се замъглиха.

— Нека войската продължи напред — каза Тутмозис, — а ние ще я почакаме тук.

Рамзес сякаш се сепна.

— Остави ме на мира, изкусителю!… Та нали след два часа ме чака сражение…

— Та що за сражение е това!…

— Най-малкото — ще се реши въпросът за моето командуване.

— Празна работа — усмихна се контето. — Готов съм да се закълна, че още вчера министърът на войната е изпратил рапорт до негово величество с молба да ти се даде командуването на корпуса „Менфи“.

— Все едно. Днес не бих могъл да мисля за нищо друго освен за армията.

— Отвратително е това твое влечение към войната; на война човек не се мие по цели месеци, за да загине някой ден… Бррр… Ако обаче видиш Сенура… Един поглед само й хвърли…

— Точно затова няма да я видя — отвърна Рамзес решително.

В момента, когато иззад гръцките редици осем души изнесоха за престолонаследника грамадната лектика на Тутмозис, от предната стража долетя конник. Той скочи от коня и така бързо затича, че изображенията на боговете и разните плочки с имената им върху гърдите му зазвънтяха. Това беше Еунана, възбуден и запъхтян.

Всички се обърнаха към него, което, изглежда, му достави удоволствие.

— Ерпатре, божествена уста! — извика Еунана и се поклони пред Рамзес. — Когато съгласно с твоята божествена заповед яздех начело на отреда и внимателно следях всичко, видях на шосето два прекрасни ска-рабеи7. Тия свещени бръмбари търкаляха пред себе си по една глинена топчица през шосето към пясъците…

— Та какво от това? — прекъсна го престолонаследникът.

— Разбира се — продължи Еунана, като поглеждаше към министъра, — че в съгласие с повелята на религията аз и моите войници въздадохме почести на златните подобия на слънцето и спряхме похода. Това е толкова важна поличба, че без заповед никой от нас не би се осмелил да върви напред.

— Виждам, че ти си истински набожен египтянин, при все че чертите ти са хетски — отговори достопочтеният Херхор и като се обърна към няколкото близкостоящи сановници, добави: — Няма да