Цветът на кожата на чистите египтяни бил бакърен, те се гордеели с това и същевременно презирали черните етиопци, жълтите семити и белите европейци. Тоя цвят на кожата, позволявайки да се различи своят от чуждия, повече подпомогнал да се запази народното единство, отколкото религията, която човек може да приеме, или езикът, който може да се научи.

С течение на времето обаче, когато държавната сграда взела да се пропуква, в страната почнали да нахлуват все повече чужди елементи. Те отслабвали сплотеността и разкапвали обществото, докато най- сетне залели страната и претопили коренните жители.

Фараонът управлявал държавата с помощта на постоянна армия и полиция, както и чрез множество чиновници, от които постепенно се създала родова аристокрация. По звание фараонът бил законодател, върховен вожд, най-богат собственик, най-висш съдия, жрец, дори син на боговете и бог. Той не само приемал почести като бог от страна на народа и чиновниците, но понякога сам си издигал олтари и кадял благовония пред собствените си изображения.

Редом с фараоните, а много често и над тях, стоели жреците; те били орден от мъдреци, които направлявали съдбините на страната.

Днес човек почти не може да си представи необикновената роля, която жреческото съсловие играело в Египет. Жреците били учители на младите поколения, гадатели и следователно съветници на възрастните, съдии на умрелите, на които с волята и знанията си гарантирали безсмъртие. Те не само извършвали безкрайните религиозни обреди пред боговете и фараоните, но и лекували болните като лекари, влияели върху хода на обществените строежи като инженери, а също и на политиката като астролози и преди всичко като познавачи на собствената си страна и на нейните съседи.

В историята на Египет първостепенно значение имали отношенията между жреческото съсловие и фараоните. Най-често фараонът се подчинявал на волята на жреците, правел щедри жертвоприношения на боговете и издигал храмове. Тогава живеел дълго, а името му и неговите изображения, дълбани по паметниците, преминавали от поколение на поколение, увенчани със слава. Много от фараоните обаче царували кратко време, а на някои са били забравяни не само делата, но дори и имената им. А се случвало династията да прекрати своето съществуване и тогава клафа — шапката на фараона, опасана със змия — получавал жрец.

Египет е процъфтявал, докато монолитният народ, енергичните фараони и мъдрите жреци си сътрудничели за общото благо. Но настъпило време, когато поради войните народът намалял числено, загубил силите си поради тежкия гнет и грабителството на властниците, а напливът от чужденци подкопал расовото му единство. И когато енергията на фараоните и мъдростта на жреците потънали в потока на азиатското множество и тия две сили започнали помежду си борба за монопола кой да граби народа, тогава Египет паднал под чуждо иго и светлината на неговата цивилизация, която пламтяла в продължение на няколко хиляди години над Нил, угаснала.

Нашият разказ се отнася към XI век преди Христа, когато XX династия паднала и след сина на слънцето, вечно живия Рамзес XIII2, насилствено завладял престола и украсил челото си с уреуса3 вечно живият син на слънцето Сем-амен- Херхор4 — първожрецът на Амон.

През тридесет и третата година от щастливото царуване на Рамзес XII5 Египет чествуваше две тържествени събития, които изпълниха с гордост и радост верноподаните му жители.

През месец мехир (декември) се върна в Тива, обсипан със скъпоценни дарове, идолът Хонсу, който в продължение на три години и девет месеца пътешествува из страната Бухтен; там бе излекувал Бентрес, дъщерята на владетеля, и прогонил злия дух не само от владетелското семейство, но дори от крепостта Бухтен. А през месец фармути (юли) господарят на Горен и Долен Египет, владетелят на Финикия и на девет народа, Мер-амен-Рамзес XII, след като се бе посъветвал с боговете, на които бе равен, провъзгласи за свой ерпатър, тоест за престолонаследник, двадесет и две годишния си син Хамсемерер-амен-Рамзес.

Тоя избор зарадва извънредно много благочестивите жреци, достойните номарси, храбрата армия, верния народ и всичко живо, което живееше по египетската земя. Защото по-големите синове на фараона, родени от хетската принцеса, поради магии, които не могат да бъдат разгадани, бяха овладени от злия дух. Единият син, двадесет и седем годишен, от деня на пълнолетието си не можеше да ходи, другият си преряза вените и умря, а третият полудя от отровното вино, към което се беше пристрастил, и въобразявайки си, че е маймуна, по цели дни прекарваше по дърветата.

Едва четвъртият син Рамзес, роден от царица Никторис, дъщеря на първожреца Аменхотеп, беше силен като бика Апис, смел като лъв и мъдър като жреците. От детски години той се обграждаше с военни и още докато беше обикновен княз, казваше:

— Ако боговете вместо по-малък царски син бяха ме направили фараон, аз щях да покоря като Рамзес Велики девет народа, за които Египет никога не е чувал, щях да построя храм, по-голям от цяла Тива, а за себе си — да издигна пирамида, в сравнение с която гробът на Хеопс би изглеждал като розов храст до висока палма.

След като получи така желаната титла ерпатър, младият княз помоли баща си да благоволи и го назначи командир на корпуса „Менфи“. В отговор на тая му молба, негово величество Рамзес XII, след като се посъветва с боговете, на които бе равен, отговори, че ще направи това, ако престолонаследникът покаже, че може да командува големи военни сили във военно положение.

За тая цел беше свикан съвет под председателството на министъра на войната Сем-амен-Херхор, първожрец в най-големия храм на Амон в Тива.

Съветът реши:

В средата на месец мисори (началото на юни) престолонаследникът ще събере десетте полка, разположени по линията, която свързва град Мемфис с град Пи-Уто при Себенитския залив.

С тоя десетхиляден корпус, приведен в бойна готовност, разполагащ с обоз и бойни машини, престолонаследникът ще се отправи на изток, към пътя, който води от Мемфис за Хет, на границата между земята Госен и египетската пустиня.

В това време генерал Нитагер, главнокомандуващ армията, която пази вратите на Египет от набезите на азиатски племена, ще тръгне от Горчивите езера срещу престолонаследника.

Двете армии, азиатската и западната, ще се срещнат близо до град Пи-Байлос, но в пустинята, за да не пречат на работата на трудолюбивия госенски земеделец.

Престолонаследникът ще се смята за победител, ако не позволи на Нитагер да го изненада, тоест ако успее да построи в боен ред всичките си полкове и срещне неприятеля в пълна готовност.

Във войската на княз Рамзес ще бъде лично негово достойнство Херхор, министърът на войната, който ще направи доклад пред фараона за хода на маневрите.

Граница между земята Госен и пустинята бяха две съобщителни линии. Едната беше плавателният канал от Мемфис до езерото Тимрах6, а другата — път. Каналът минаваше по земята Госен, а пътят — през пустинята, обградена в полукръг от тия две съобщителни линии. От пътя, по цялата му дължина, се виждаше каналът.

Независимо от изкуствените граници между тях тия две съседни области се различаваха една от друга във всяко отношение. Въпреки вълнообразната си повърхност земята Госен приличаше на равнина, докато пустинята се състоеше от варовикови възвишения и пясъчни долини. Земята Госен приличаше на огромна шахматна дъска, чиито зелени и жълти квадрати се открояваха с цвета на посевите и с палмите, които растяха по междите; а по червеникавия пясък на пустинята и по белите й възвишения зелените петна или китките дървета и храсти изглеждаха като заблудени пътници.

От всеки хълм на плодородната земя Госен се спускаха надолу тъмни горички от акации, сикомори и тамаринди, които отдалече напомняха нашите липи, а между тях се гушеха малки дворци с ниски и дебели колони или жълти глинени селски къщурки. Тук-там край някоя горичка се белееше градче с плоски покриви или над дърветата се издигаха тежко, като две скали, изпъстрени със странни знаци, пирамидални порти на храмове.

В пустинята иззад първата редица слабо зеленикави хълмове надничаха голи възвишения, обсипани с