сандали.

— Ти говориш истината — рече фараонът. — В моя двор са се прокраднали нередности…

— Заповядай само, владетелю, и моите ветерани веднага ще въдворят ред… — подхвана Нитагер.

По даден от министъра на войната знак притичаха няколко слуги: един донесе сандали и обу Нитагер, други сложиха пред трона скъпи столове за министъра и военачалниците.

Когато тримата сановници седнаха, фараонът попита:

— Кажи ми, Нитагер, смяташ ли, че моят син ще стане пълководец?… Но ми кажи самата истина.

— Кълна се в Амон от Тива и в славата на моите прадеди, в чиито жили е текла владетелска кръв, че Рамзес, вашият наследник, ще стане велик пълководец, ако му позволят боговете — отвърна Нитагер. — Той е съвсем млад, още момче, но въпреки това с голямо умение съсредоточи полковете, екипира ги и им улесни похода. Но най-много ми хареса това, че не изгуби самообладание, когато му пресякох пътя, а поведе хората си в атака. Той ще бъде пълководец и ще победи аси-рийците, които трябва да бъдат бити сега, ако не искаме внуците ни да ги видят на Нил.

— Какво ще кажеш ти, Херхор? — попита фараонът.

— Що се отнася до асирийците, мисля, че достойният Нитагер много рано е започнал да се страхува от тях. Ние не сме излекували още раните си от миналите войни и трябва добре да укрепнем, преди да почнем нова — каза министърът. — Колкото до престолонаследника, Нитагер е прав, като каза, че младежът притежава способностите на пълководец: предпазлив е като лисица и смел като лъв. Въпреки това вчера направи много грешки…

— Кой от нас не ги е правил!… — намеси се Патрокъл, който мълчеше досега.

— Престолонаследникът — продължи министърът — умело предвождаше главния корпус, но изостави щаба си и поради това пътувахме толкова бавно и в безпорядък, че Нитагер можа да ни пресече пътя…

— Може би Рамзес е разчитал на ваше достойнство? — обади се Нитагер.

— В управлението и на война не се разчита на никого — човек може да се препъне в най-малкия незабелязан камък дори — възрази министърът.

— Ако ваше достойнство — обади се Патрокъл — не беше заповядал колоната да напусне пътя поради тия там скарабеи…

— Вие, ваше достойнство, сте чужденец и неверник — отвърна Херхор, — затова говорите така. Но ние, египтяните, разбираме, че когато народът и войниците престанат да уважават скарабеите, синовете им ще престанат да се боят от уреуса. От пренебрежителното отношение към боговете се ражда бунт срещу фараона…

— А защо имаме топори? — прекъсна го Нитагер. — Който иска да си запази главата върху плещите, трябва да слуша върховния вожд.

— И така, какво е твоето окончателно мнение за престолонаследника? — попита фараонът Херхор.

— Жив образ е на слънцето, сине на боговете — отвърна министърът. — Заповядайте да намажат Рамзес с благовония, дайте му голямата огърлица и десет таланта, но не го назначавайте още за командир на корпуса „Менфи“. Князът е много млад за тоя пост, избухва лесно, няма достатъчно опит. Нима можем да го признаем за равен на Патрокъл, който в двадесет битки смаза етиопците и либийците? Нима можем да го поставим наред с Нитагер, чието име от двадесет години кара да побледняват нашите врагове от изток и север?

Фараонът опря глава на ръка, помисли и рече:

— Идете си в мир и с моето благоволение. Ще постъпя така, както ми повелява мъдростта и справедливостта…

Сановниците се поклониха дълбоко, а Рамзес XII, без да чака свитата си, мина в другите стаи.

Когато двамата пълководци се озоваха в преддверието сами, Нитагер се обърна към Патрокъл:

— Виждам, че тук жреците се разпореждат като у дома си. Но какъв вожд е тоя Херхор!… Победи ни, преди да отворим уста, и… няма да даде корпуса на престолонаследника!…

— Мене пък така ме похвали, че не посмях да обеля дума — отвърна Патрокъл.

— А от друга страна, той вижда далече, макар да не казва всичко. След престолонаследника в корпуса ще се вмъкнат разни мамини синчета, които ходят на война с певици, и те ще почнат да безделничат от гняв, че не са повишени, контетата също ще безделничат, ще се забавляват и корпусът ще се разложи, без дори да се сблъска с неприятеля. О, Херхор е мъдрец!…

— Дано мъдростта му не ни струва повече, отколкото неопитността на Рамзес! — прошепна гъркът.

Фараонът премина през редица стаи с колони и украсени с рисунки, като на всяка врата жреци и дворцови служители му се кланяха ниско, и влезе в кабинета си. Кабинетът беше двуетажна зала със стени от алабастър, по които бяха нарисувани със злато и ярки багри най-значителните събития от царуването на Рамзес XII, а именно: въздаване на почест и дарове в знак на послушание от жителите на Месопотамия, приемане царските пратеници от Бухтен и триумфалното пътешествие на идола Хонсу из страната Бухтен.

В тая зала се намираше и малахитова статуйка на Хор14 с птича глава, украсена цялата със злато и скъпоценности; пред статуйката олтар във формата на пресечена пирамида, царското оръжие, скъпи кресла и пейки, а също и масички, отрупани с разни дребни предмети.

Когато фараонът се появи, един от присъствуващите жреци изгори пред него благовония, а един от служителите доложи, че престолонаследникът е дошъл. Рамзес влезе веднага и се поклони ниско на баща си. Изразителното лице на княза издаваше трескаво безпокойство.

— Радвам се, ерпатре — каза фараонът, — че се връщаш здрав от мъчително пътуване.

— Дано да живееш вечно, ваше величество, и славата на делата ти да изпълни двата свята! — отвърна князът.

— Моите военни съветници — продължи фараонът — току-що ми разказаха за твоето усърдие и находчивост.

Лицето на престолонаследника потръпваше и се менеше. Той впи широко отворени очи във фараона и се заслуша.

— Твоите дела няма да останат без награда. Ще получиш десет таланта, голяма огърлица и… два гръцки полка, с които ще правиш военни учения.

Князът се вцепени, но след малко попита със сподавен глас:

— А корпусът „Менфи“?…

— След една година ще повторим маневрите и ако не извършиш никаква грешка при командуването на войската, ще получиш и корпуса.

— Зная, това е дело на Херхор!… — извика силно престолонаследникът, като едва сдържаше гнева си.

Той се огледа и добави:

— Никога не мога да бъда насаме с тебе, татко… Винаги между нас има чужди…

Фараонът вдигна леко вежди и свитата му изчезна като група сенки.

— Какво имаш да ми кажеш?

— Само едно, татко… Херхор е мой враг… Той ме е наклеветил пред тебе и ме е изложил на такъв срам!…

Въпреки смиреното си държане князът хапеше устни и стискаше пестници.

— Херхор е мой верен слуга и твой приятел. Благодарение на неговото застъпничество ти стана престолонаследник. Аз съм тоя, който не поверява корпуса на млад военачалник, щом той е позволил да бъде отрязан от своята армия.

— Аз се съединих с нея!… — отвърна потиснат престолонаследникът. — Не друг, а Херхор заповяда да се заобиколят двата бръмбара…

— Значи, искаш един жрец да пренебрегва религията пред войската?

— Татко — прошепна Рамзес с разтреперан глас, — за да не се попречи на бръмбарите, беше засипан един новостроящ се канал и бе убит човек.

— Тоя човек сам е посегнал на себе си.

— Но по вина на Херхор.

— В полковете, които така умело си съсредоточил при Пи-Байлос, тридесет души са умрели от умора, а