— Ами че те и без това са най-верните слуги. Благодарение на техните молитви баща ти царува тридесет и три години и избягва войните, които биха могли да бъдат пагубни…

— За жреците.

— За фараона, за държавата!… — пресече го тя. — Знаеш ли ти в какво състояние е нашето съкровище, от което в един ден вземаш десет таланта и искаш още петнадесет?… Ти знаеш ли, че ако не беше пожертвователността на жреците, които вземат дори скъпоценностите на боговете, за да ги дадат в съкровището, а вместо тях слагат изкуствени, досега кралските имения щяха да бъдат вече в ръцете на финикийците?…

— Една успешна война ще залее със злато нашите съкровища, както приливът на Нил залива нашите нивя.

Царицата се засмя.

— Не — рече тя. — Ти, Рамзес, си още такова дете, че дори не може да се смятат за грях безбожните ти думи. Моля те, заеми се с гръцките полкове и колкото е възможно по-скоро се отърви от еврейското момиче, а политиката остави… на нас.

— Защо трябва да се отърва от Сара?

— Защото, ако ти се роди от нея син, може да се явят усложнения в държавата, която и без това има достатъчно много грижи. На жреците — добави тя — можеш да се сърдиш, стига да не ги обиждаш публично. Те знаят, че трябва да прощават много на престолонаследника, особено когато той има такъв буен характер. Но времето ще успокои всичко за слава на династията и в полза на държавата.

Князът се замисли. После внезапно се обади:

— Значи, не мога да разчитам на пари от съкровището?

— В никакъв случай. Върховният писар щеше да спре днес всякакви плащания, ако не му бях дала четиридесетте таланта, които ми изпрати Тир.

— Какво да направя с войската!… — каза князът и потри нетърпеливо челото си.

— Отстрани еврейката и помоли жреците… Може би те ще ти заемат.

— Никога!… Предпочитам да заема от финикийците.

Царицата поклати глава.

— Ти си ерпатър, прави каквото искаш… Но предупреждавам те, че трябва да дадеш голям залог, а щом финикиецът ти стане веднъж кредитор, никога няма да те остави. Финикийците са по-коварни и от евреите.

— За покриване на такива дългове е достатъчна само частица от моя доход.

— Ще видим… Аз искрено бих желала да ти помогна, но нямам… — каза тя тъжно и разпери ръце. — Затова прави каквото знаеш, но помни, че за нашите имения финикийците са като плъховете за хамбар — щом един се промъкне през пролуката, и други ще дойдат след него.

Рамзес не бързаше да излезе.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попита го царицата.

— Бих искал само да попитам… Сърцето ми подсказва, че ти, мамо, имаш някакви планове за мене. Какви?

Царицата го помилва по лицето.

— Не сега… Твърде рано е още… Днес ти си свободен като всеки млад благородник в тая страна, затова възползувай се… Но, Рамзес, ще дойде време да си избереш жена и нейните деца трябва да бъдат князе от царска кръв, а синът й — твой наследник. За това време мисля аз…

— И какво?…

— Нищо определено. Във всеки случай политическата мъдрост ми подсказва, че твоята съпруга трябва да бъде дъщеря на жрец…

— Да не би на Херхор?… — извика князът със смях.

— Какво лошо има в това? Херхор много скоро ще стане първожрец в Тива, а дъщеря му е едва на четиринадесет години.

— И би ли се съгласила да заеме при мене мястото на една еврейка?… — попита Рамзес с ирония.

— Ти ще трябва да се постараеш хората да забравят днешната ти грешка.

— Целувам ти нозете, мамо, и си отивам — каза Рамзес и се хвана за главата. — Толкова странни неща чух тук, че почвам да се боя да не би Нил да е потекъл нагоре, към праговете, или пък пирамидите да са се преместили в източната пустиня.

— Не богохулствувай, детето ми — прошепна царицата, като гледаше тревожно сина си. — В тая страна хората са виждали и по-странни чудеса!

— Едно от тях да не би да е това — попита с горчива усмивка синът, — че стените на царския дворец подслушват своите господари?

— Умирали са фараони само след няколкомесечно царуване и са падали династии, които са управлявали девет народа!

— Защото тия фараони са забравяли меча заради кадилницата — отвърна князът.

После той се поклони и излезе.

Колкото повече стъпките на престолонаследника затихваха в огромното преддверие, толкова повече лицето на царицата се променяше: изразът на величие отстъпваше място на болка и тревога, а в големите й очи блеснаха сълзи.

Тя изтича пред статуята на богинята, коленичи, насипа върху въглените индийско благовоние и заговори:

— О, Изида, Изида, Изида! Трикратно изговарям името ти. О, Изида, ти, която раждаш змиите, крокодилите и щраусите, трижди да бъде прославено името ти… О, Изида, ти, която пазиш зърното на житата от пагубни вихри, а телата на нашите бащи от разрушителната сила на времето, о, Изида, смили се и запази сина ми!… Трижди да бъде изговаряно твоето име и тук… и там… и всъде… И днес, и винаги, и во веки веков, докато храмовете на нашите богове се оглеждат във водите на Нил.

Като се молеше така и ридаеше, царицата се наведе и докосна земята с челото си. А в тоя миг над нея се понесе тих шепот:

— Гласът на справедливия винаги бива чут…

Царицата скочи и смаяно се заоглежда. Но в стаята нямаше никого. Само от стените я гледаха нарисуваните цветя и статуята на богинята над олтара, изпълнена с неземно спокойствие.

Князът се върна във вилата си угрижен и повика Тутмозис.

— Трябва да ме научиш как се намират пари — каза Рамзес.

— Аха!… — засмя се контето. — Ето това е мъдрост, която не се преподава и в най-висшите жречески училища, но в нея аз бих могъл да стана пророк.

— Там учат да не се заемат пари — подхвърли князът.

— Ако не се боя, че устните ми ще се опетнят от богохулство, аз бих казал, че някои жреци напразно си губят времето… Жалки хора, макар и свети!… Те не ядат месо, задоволяват се с една жена или съвсем избягват жените и не знаят какво е това да вземеш пари в заем… Аз съм доволен, Рамзес — продължи Тутмозис, — че тая мъдрост ще научиш с помощта на моите съвети. Ти вече разбираш какви страдания причинява липсата на пари. Човек, който се нуждае от пари, няма апетит, скача насън, гледа учудено жените, сякаш се пита: „За какво служат те?“ В най-прохладния храм лицето му гори в огън, а при най- големия зной в пустинята той тръпне от студ. Гледа пред себе си като побъркан, не чува какво му говорят, обикновено ходи с кривната перука, която е забравил да напръска с благовония, а се успокоява само пред каната със силно вино, и то за късо време. Уви, щом нещастният дойде на себе си, отново му се струва, че земята се разтваря под краката му…

Виждам — продължаваше контето — по твоя неспокоен вървеж и нервни ръкомахания, че още миг и ще изпаднеш в отчаяние поради липсата на пари; скоро обаче ще изпиташ други чувства и ще си отдъхнеш, сякаш от гърдите ти е снет грамаден сфинкс. По-късно ще те овладее приятното състояние на забрава; ще забравиш по-раншните си грижи и сегашни кредитори, а после… Ах, щастливи Рамзес, очакват те необикновени изненади!… Щом изтече срокът и кредиторите почнат да те посещават, уж за да ти изразят