Надзирателят разпери ръце и се поклони мълчаливо.

Тръгнаха по-нататък. Минаха през няколко двора. В дървени клетки върху голата земя седяха натъпкани осъдените на затвор престъпници. В една от сградите се чуваха ужасни викове: биеха някого, за да изтръгнат признания.

— Искам да видя обвинените в нападението срещу моя дом — каза дълбоко развълнуван престолонаследникът.

— Те са повече от триста души — отвърна надзирателят.

— Подберете няколко, които по ваше мнение са най-виновни, и ги разпитайте в мое присъствие. Не желая обаче да знаят кой съм.

Отвориха помещението, в което се водеха следствията, и престолонаследникът влезе вътре. Той накара следователя да заеме обикновеното си място, а сам седна зад една колона.

След малко обвиняемите почнаха да влизат поединично. Всички бяха страшно отслабнали, с дълги бради и коси, а очите им изразяваха състояние на някаква тиха лудост.

— Дутмоз — обърна се следователят към един от тях, — разкажи как нападнахте дома на достойния ерпатър?

— Ще кажа истината, както пред съда на Озирис. Това стана вечерта в деня, когато трябваше да почне прииждането на Нил. Жена ми каза: „Ела, старо, да се изкачим на хълма; оттам може по-добре да се види сигналът от Мемфис.“ И ние се изкачихме на хълма, откъдето по-лесно може да се види сигналът от Мемфис. Тогава при жена ми се приближи някакъв войник и й каза: „Ела с мене в оная градина, там ще намерим грозде, пък и нещо друго.“ И жена ми отиде в градината с тоя войник, а аз изпаднах в силен гняв. Надничах през зида, но не мога да кажа дали са хвърляли камъни, защото поради дърветата и тъмнината не видях нищо.

— Ами ти как можа да пуснеш жена си с тоя войник? — попита следователят.

— Прощавайте, ваше достойнство, но какво можех да направя? Ами че аз съм само селянин, а той военен, войник на негово величество…

— А видя ли жреца, който ви говори? — Това не беше жрец — отвърна селянинът дълбоко убеден. — Това сигурно беше сам бог Нум, защото излезе от стъблото на едно смокиново дърво и имаше глава на овен.

— Ти видя ли, че беше с глава на овен?

— Прощавайте, но аз не помня много добре дали съм видял, или така приказваха хората. Очите ми бяха помътени от безпокойство за моята жена.

— Ти хвърля ли камъни в градината?

— Защо да хвърлям, повелителю на живота и смъртта? Ако улучех жена си, щях да си създам тревоги за цяла седмица, а ако ударех войника, такъв юмрук щях да получа в корема, че езикът ми би изскочил. Ами че аз съм само селянин, а той войник на безсмъртния ни господар.

Престолонаследникът направи знак иззад колоната. Изведоха Дутмоз, а въведоха Анупа. Той беше нисък селянин и по гърба си още имаше белези от ударите.

— Кажи, Анупа — започна отново следователят, — как стана нападението на градината на престолонаследника?

— Око на слънцето — отвърна селянинът, — блюдо на мъдростта, ти знаеш най-добре, че аз не съм участвувал в нападението. При мене само дойде един съсед и ми казва: „Анупа, ела да отидем горе на хълма, че Нил приижда.“ А аз му казвам: „Наистина ли приижда?“ А той ми казва: „Ти си по-глупав от осел, защото оселът би чул музиката на хълма, а ти не я чуваш.“ А пък аз му отговарям: „Глупав съм, защото не съм се учил да пиша; само че извинявай, но какво общо има музиката с прииждането на Нил?“ А той отговаря: „Ако Нил не прииждаше, хората нямаше защо да се радват, да свирят и да пеят.“ Тогава отидохме, ваша справедливост, на хълма, а там вече бяха разгонили музиката и хвърляха камъни в градината…

— Кой хвърляше?

— Не можах да разбера. Не приличаха на селяни. Приличаха по-скоро на нечисти парасхити, които порят умрелите, за да ги балсамират.

— А жреца видя ли?

— Извинете, ваша бдителност, но това не беше жрец, а навярно някакъв дух, който пази дома на престолонаследника… да живее вечно!…

— Защо дух?

— Защото понякога го виждах, а понякога изчезваше от очите ми.

— Да не би да са го закривали хората?

— Разбира се, че понякога го закриваха хората. Но затова пък беше ту по-висок, ту по-нисък.

— Да не би да се е изкачвал нависоко и да е слизал оттам?

— Сигурно се е изкачвал и слизал, но може би се е правил по-висок или по-нисък, защото той беше велик чудотворец. Едва каза: „Ей сега Нил ще придойде“ — и Нил веднага почна да приижда.

— А ти хвърляше ли камъни, Анупа?

— Как ще посмея да хвърлям камъни в градината на престолонаследника?… Та аз съм прост селянин и ръката ми ще изсъхне до лакътя за такова кощунство!

Князът заповяда да се прекъсне следствието. А когато изведоха обвинените, той се обърна към следователя:

— Значи, тия хора спадат към най-виновните?

— Ти каза истината, господарю — отвърна следователят.

— В такъв случай още днес всички трябва да бъдат освободени. Хората не могат да бъдат затваряни за това, че са искали да се убедят дали свещеният Нил приижда, или защото са слушали музика.

— Върховна мъдрост говори през твоите уста, ерпатре — каза следователят. — Заповядано ми бе да намеря най-виновните и аз избрах тия, които заварих. Но аз нямам право да им върна свободата.

— Защо?

— Погледнете, ваше достойнство, тоя сандък. Той е пълен с папируси, на които са написани актовете по делото. Всеки ден съдията в Мемфис получава рапорти по хода му и докладва на негово величество. Какво ще стане с труда на толкова учени писари и висши санов-ници, ако обвиняемите бъдат освободени.

— Но те са невинни! — извика престолонаследникът.

— Нападение е имало, значи, имало е и престъпление. А където има престъпление, там трябва да има престъпници; който пък е попаднал в ръцете на властта и е вписан в актовете, той не може да си отиде току-така. В кръчмата човек пие и плаща; на пазара продава нещо и купува; на нивата сее и жъне; в гроба получава благословията на умрелите си прадеди. Как може тогава тоя, който е попаднал в съда, да се върне без нищо, като пътник, който се спира на половината път и тръгва обратно за къщи, без да достигне целта?

— Мъдри са твоите думи — отвърна престолонаследникът. — Кажи ми обаче: и негово величество ли няма право да освободи тия хора?

Следователят скръсти ръце и наведе глава.

— Той, равният на боговете, може да направи всичко, което поиска: да освободи обвиняеми, дори осъдени, дори да изгори актове по дело, което би било светотатство, ако бъде направено от обикновен човек.

Князът се сбогува със следователя и нареди на надзирателя по-добре да храни за негова сметка обвинените в нападението. После, силно развълнуван, отплува на другия бряг на реката, която непрекъснато се разширяваше, и отиде в двореца, за да моли фараона да прекрати това нещастно дело.

Тоя ден обаче негово величество участвуваше в много религиозни церемонии и се съвещаваше с министрите, та престолонаследникът не можа да се види с него. Тогава Рамзес отиде при върховния писар, който след министъра на войната имаше най-голямо влияние в двора. Тоя стар чиновник, жрец в един от храмовете в Мемфис, го прие учтиво, но студено, а като го изслуша, отвърна:

— Учуден съм, че ваше височество иска да безпокои с такива неща нашия господар. Това е все едно да се иска милост за скакалците, които са нападнали нивите…

— Но това са невинни хора!…

— Ние, ваше достойнство, не можем да знаем това, защото за вината и невинността решават законът и