прибави поне по един камък на слава, а е по-скоро купчина пясък, която всеки владетел пресипва, както му харесва. В държавата не съществува оная тясна врата, наречена закони, пред която всеки, селянин или престолонаследник, трябва да наведе глава. В тая сграда има различни входове и изходи: тесни за малките и слабите, много широки, дори удобни — за силните.

„Щом е така — нова мисъл се зароди в главата на княза, — аз ще въведа ред, какъвто на мене ми харесва!“

В тоя миг той си спомни двама души: освободения негър, който, без да чака заповед, бе показал готовност да пожертвува живота си, за да защити собствеността на княза, и непознатия жрец.

„Ако имах повече такива хора, моята воля би била зачитана и в Египет, и вън от Египет!…“ — каза си Рамзес и почувствува непреодолимо желание да открие жреца.

Вероятно това беше същият жрец, който бе възпрял тълпата да нападне неговия дом. Той не само познаваше до съвършенство правото, но и умееше да насочва масите.

„Неоценим човек е. Трябва да го намеря…“

От тоя момент, седнал в малка лодка, карана само от един лодкар, князът почна да обикаля къщурките около чифлика си. Облечен в туника и с голяма перука, с тояга в ръка, върху която бяха отбелязани деления, князът приличаше на инженер, който проверява прииждането на Нил.

Селяните с готовност му даваха всякакви обяснения за промените в почвата поради наводняването и в същото време молеха правителството да измисли някакъв по-лек начин за черпене на вода от геранилото с кофа. Говореха също така и за нападението върху чифлика на престолонаследника, но твърдяха, че не познават хората, които са хвърляли камъни. Най-сетне те си спомняха и за жреца, който бе успял така щастливо да отстрани тълпата, ала не знаеха кой е бил.

— Тук, в околността — казваше един селянин, — има един жрец, който лекува очи, и друг, който разбира от рани, от счупени ръце и крака. Има няколко жреци, които учат на четмо и писмо; има един, който умее да свири на двойна флейта — и дори не свири лошо. Но жрецът, който се появи в градината на престолонаследника, не е измежду тях; тия жреци нищо не знаят за него. Това навярно е бил бог Нум или някой дух, пазител на княза — да живее вечно и винаги да има апетит!

„Дали пък наистина не е бил някой дух!“ — помисли Рамзес.

А в Египет винаги беше по-лесно да срещнеш зли или добри духове, отколкото да видиш, че вали дъжд. Водата на Нил от червена стана кафява, а през август, месец хатор, достигна половината от най-високото си равнище. Тогава отвориха шлюзите по крайбрежните язове и водата нахлу стремително и почна да пълни каналите и огромното изкуствено Меридово езеро, разположено в прочутата с прекрасните си рози област Фаюм. Сега Долен Египет наподобяваше морски залив, гъсто обсипан с хълмове, по чиито склонове бяха пръснати безброй градини и къщи. Съобщенията по суша бяха напълно преустановени, а по вода се движеха толкова много бели, жълти, червени и тъмни лодки, че напомняха на есенни листа. По най-високите места довършваха прибирането на един особен вид памук и втората коситба на детелината, а започваха да берат тамариндите и маслините.

Един ден, като плаваше край раззеленилите се чифлици, князът забеляза необичайно раздвижване. Между дърветата на един от тия временно образували се островчета се чуваха силни крясъци на жени.

„Навярно някой е умрял…“ — помисли князът. От друг остров се откъснаха лодки, натоварени с жито и с няколко говеда, а хората край стопанските сгради заплашваха и ругаеха хората в лодките.

„Сигурно това е някакъв междусъседски спор…“ — каза си престолонаследникът.

В следващите няколко чифлика беше спокойно, но жителите, вместо да работят или пеят, бяха насядали мълчаливо по земята.

„Трябва да са свършили работата си и сега почиват.“

Ала от друго островче се отдели лодка с няколко разплакани деца, а една жена навлезе до пояс във водата и почна да размахва заплашително пестници. „Откарват децата на училище“ — помисли князът. Тия сцени обаче най-сетне го заинтересуваха… На съседния остров отново се разнесе вик. Князът заслони очи с ръка и видя някакъв човек да лежи на земята, а един негър го биеше с тояга.

— Какво става тук? — обърна се Рамзес към лодкаря.

— Не виждате ли, господарю, че бият този беден селянин?… — отвърна лодкарят, като се смееше. — Трябва да е сгазил просото и сега кокалите му пращят.

— А ти какъв си?

— Аз ли?… — отвърна гордо лодкарят. — Аз съм свободен рибар и стига да предам от улова си онова, което се пада на негово величество, мога да плавам по целия Нил — от първите прагове чак до морето. Рибарят е като риба или като дива патица, а селянинът — като дърво: храни господарите с плодовете си и никъде не може да избяга, а само скърца, когато надзирателите му лющят кората.

— О-хо-о-о!… Я погледнете нататък… — извика отново самодоволният рибар. — Хей!… Дядо!… Гледай да не изпиеш всичката вода, че няма да остане за нивите…

Тоя весел възглас беше отправен към група хора, които вършеха нещо много странно. Неколцина държаха за краката един човек и го потапяха първо до шията, после до гърдите, най-сетне до пояса. Отстрани стоеше някаква особа с бастун, в туника, цяла покрита с мръсни петна, и с перука от овча кожа.

Малко по-далече други хора държаха жена, която крещеше колкото й глас държи.

Боят с тояги беше толкова разпространен в щастливата държава на фараоните, колкото яденето и спането. Биеха децата и възрастните, селяните и занаятчиите, войниците и офицерите, биеха и чиновниците. Всеки жив човек биваше налаган с тояги. Изключение правеха жреците и най-висшите сановници, защото тях вече нямаше кой да бие. Затова князът бе гледал доста спокойно оня селянин, когото биеха с тояги, но сега потапянето на тоя селянин във водата го заинтересува.

— Хо, хо-о-о!… — продължаваше да се смее лодкарят. — Гледай как го поят!… Така ще напълнее, че жена му ще трябва да му настави колана.

Князът заповяда да се приближат до брега. В това време селянинът бе изваден от реката, сложиха го да повърне погълнатата вода, после отново го грабнаха за краката въпреки нечовешките крясъци на жената, която почна да хапе хората, които я държеха.

— Стой! — викна князът на палачите, повлекли селянина.

— Гледайте си работата! — обади се особата с овчата перука. — Кой си ти, дръзки човече, който се осме…

В тоя миг князът стовари тоягата за измерване, която за щастие беше лека, върху главата му. Въпреки това собственикът на мръсната туника чак седна на земята, а като опипа перуката и главата си, погледна нападателя със замъглени очи.

— Разбирам — каза той с напълно естествен глас, — че имам честта да говоря със знатна личност… Дано, господарю, да имаш винаги добро настроение и никога жлъч да не се разлива по костите ти…

— Какво правите с тоя човек?… — прекъсна го князът.

— Питаш ме, господарю — отвърна особата пак през нос, — като чужденец, който не познава местните обичаи, нито хората, към които се обръща много безцеремонно. Тогава знай, че събирам данъците на негово достойнство Дагон, първия банкер в Мемфис. А ако още не си побледнял от страх, узнай и това, че достопочтеният Дагон е арендатор, пълномощник и приятел на престолонаследника — да живее вечно! — и че ти си позволи насилие в именията на княз Рамзес, а това ще потвърдят моите хора.

— Значи, това… — прекъсна го князът, но изведнъж млъкна. — И с какво право изтезавате така тоя селянин, който принадлежи на княза?

— Не иска, негодникът му, да плаща данъците си, а съкровищницата на престолонаследника е в затруднение…

Като видяха какво сполетя господаря им, помощниците на чиновника пуснаха жертвата си и застанаха безпомощни като крайници на обезглавен. Освободеният селянин почна отново да плюе и да изтръсква водата от ушите си, а жена му се хвърли в краката на спасителя.

— Който и да си ти — застена тя, като скръсти молитвено ръце пред княза, — бог или дори пратеник на фараона, чуй нашата болка. Ние сме селяни на престолонаследника — да живее вечно! — и сме си платили всички данъци: в просо, пшеница, цветя и говежди кожи. Но ето че дойде сега тоя човек и ни кара отново да дадем седем мери пшеница… „С какво право? — пита мъжът ми. — Нали си платих данъците?“ А той повали мъжа ми на земята, почна да го рита и да казва: