Селяните нищо не работеха, само скитаха на групи, пееха, ядяха, пиеха и се заканваха ту на жреците, ту на финикийците. Продавниците в градовете бяха затворени, а лишените от работа занаятчии по цели дни спореха върху преобразованията в държавата. Това не беше ново за Египет, но то взе толкова заплашителни размери, че събирачите на данъци и дори съдиите започнаха да се крият; още повече, че полицията се отнасяше много меко към своеволията на простия народ.

Още едно нещо заслужаваше внимание: изобилието на храна и вина. В кръчмите и гостилниците, особено във финикийските, както в Мемфис, така и в провинцията, всеки можеше да яде и да пие колкото си иска срещу съвсем дребно заплащане или дори без заплащане.

Говореше се, че негово величество давал на народа си пир, който щял да продължи цял месец.

Поради затруднените, дори прекъснати съобщения градовете не знаеха точно какво става в съседните. Само фараонът, а най-вече жреците имаха представа за общото положение в страната.

Положението се характеризираше преди всичко с разцепление между Горен, тоест Тивански, и Долен, тоест Мемфиски, Египет. В Тива имаха надмощие привържениците на жреците, в Мемфис — на фараона. В Тива се говореше, че Рамзес XIII полудял и искал да продаде Египет на финикийците; в Мемфис твърдяха, че жреците искали да отровят фараона и да докарат в страната асирийците.

Простият народ, както на север, така и на юг, изпитваше инстинктивно влечение към Рамзес. Но народът беше инертна и колеблива маса. Когато говореше човек на властта, селяните бяха готови да нападнат светилищата и да бият жреците, но когато излезеше религиозно шествие, те падаха ничком и тръпнеха, докато слушаха предсказанията за бедствия, които още през тоя месец щели да сполетят Египет.

Уплашени, почти всички благородници и номарси дойдоха в Мемфис да молят фараона да ги спаси от разбунтуваните селяни. Но понеже Рамзес XIII им препоръчваше търпение, а не порицаваше простолюдието, големците влязоха в преговори с жреците.

Наистина Херхор мълчеше или също препоръчваше търпение, но другите първожреци твърдяха, че Рамзес е луд и затова трябва да бъде отстранен от власт.

В самия Мемфис съществуваха две партии: на безбожниците, които пиеха, вдигаха шум и оплескваха с кал стените на храмовете, дори статуите на боговете, и на вярващите, предимно старци и жени, които се молеха по улиците, предричаха високо нещастия и просеха от боговете спасение. Безбожниците всеки ден извършваха по някоя злоупотреба, между набожните всеки ден оздравяваше някой болен или недъгав.

Но чудно нещо: въпреки развълнуваните страсти и двете партии не си причиняваха зло, още по-малко си позволяваха да буйствуват. Причината беше, че всяка от тях действуваше под ръководство и по план, обмислен от висши среди.

Фараонът, който все още не беше събрал всичките си войски и доказателства против жреците, не даваше сигнал за решително нападение на светилищата; жреците, изглежда, чакаха нещо. Очевидно беше обаче, че сега вече не се чувствуваха толкова слаби, колкото веднага след гласуването на делегатите. А и сам Рамзес се позамисли, когато му донесоха от всички краища на страната, че селяните на жреците почти не вземат участие във вълненията, а си гледат работата.

„Какво значи това? — питаше се фараонът. — Дали бръснатите глави смятат, че не ще посмея да засегна светилищата, или пък притежават някакви непознати средства за отбрана?“

На деветнадесети паофи полицията уведоми владетеля, че през изтеклата нощ народът започнал да разрушава стените около светилището на Хор.

— Накарахте ли ги да направят това?… — попита фараонът началника.

— Не. Сами се хвърлиха.

— Задържайте ги, но меко… — каза владетелят. — След няколко дни ще могат да правят, каквото си искат. Но сега да не действуват много буйно…

Пълководец и победител при Содовите езера, Рамзес XIII знаеше, че хвърлят ли се веднъж тълпите в нападение, нищо не е в състояние да ги спре: те или трябва да победят, или да бъдат разбити. Ако светилищата не се защищават, простолюдието ще се справи с тях, но… ако решат да се бранят?…

В такъв случай народът ще избяга и на негово място трябва да се изпратят войските, които наистина не бяха малко, но не колкото беше необходимо по пресмятанията на фараона.

Освен това Хирам още не се беше завърнал от Пи-Баст с писмата, които доказваха предателството на Херхор и Мефрес. И най-важното, благосклонните към фараона жреци щяха да подпомогнат войската едва на двадесет и трети паофи. Как да ги предупреди, когато са пръснати в толкова светилища, отдалечени едно от друго? И дали предпазливостта не изисква да избягва да се свързва с тях, което би могло да ги издаде?

По тия причини Рамзес XIII не желаеше народът да нападне светилищата по-рано.

В това време, въпреки волята на фараона, вълнението растеше. Край храма на Изида бяха убити няколко вярващи, които предсказваха нещастия за Египет или бяха излекувани по чудотворен начин. Край храма на Птах простолюдието се нахвърли върху една процесия, наби жреците и разби свещената лодка, в която пътуваше статуята на бога. Почти в същото време от градовете Сохем и Аму пристигнаха вестоносци и съобщиха, че народът е нахлул в храмовете, а в Херау дори се промъкнал в най-святото място и го осквернил.

Надвечер в двореца на негово величество дойде почти крадешком делегация от жреци. Достопочтените пророци паднаха с плач пред краката на владетеля и почнаха да молят да закриля боговете и светилищата.

Тая съвсем неочаквана случка препълни сърцето на Рамзес с радост и с още по-голяма гордост. Той заповяда на делегатите да станат и отговори милостиво, че неговите полкове са готови винаги да бранят светилищата, стига те да бъдат пуснати в тях.

— Не се съмнявам — каза той, — че нападателите сами ще се отдръпнат, като видят, че обиталищата на боговете са заети от войска.

Делегатите се колебаеха.

— Ваше величество знае — отвърна най-старшият от тях, — че войската не може да влезе дори зад стените на светилищата… Трябва да попитаме първожреците…

— Добре, посъветвайте се — каза владетелят. — Аз не умея да правя чудеса и от двореца си не мога да защитя светилищата.

Делегатите напуснаха фараона натъжени, а той, след като те си излязоха, свика таен съвет. Беше уверен, че жреците ще се подчинят на волята му и дори през ум не му минаваше, че делегацията е само една маневра, устроена от Херхор и целяща да го заблуди.

Когато цивилните и военните сановници се събраха в стаята на фараона, Рамзес, изпълнен с гордост, заговори.

— Исках — каза той — да заемем мемфиските светилища едва на двадесет и трети паофи… Смятам обаче, че ще бъде по-добре да направим това утре…

— Нашите войски още не са съсредоточени — каза Тутмозис.

— Не са донесени писмата на Херхор до Асирия — добави главният писар.

— Но това не е важно! — отговори фараонът. — Нека народът научи утре, че Херхор и Мефрес са предатели, а на номарсите и жреците ще покажем доказателствата след няколко дни, когато Хирам се върне от Пи-Баст.

— Новата заповед на ваше величество изменя много първоначалния план — каза Тутмозис. — Утре не ще можем да заемем Лабиринта… А ако и в Мемфис светилищата се осмелят да се съпротивяват, ние нямаме дори стенобойни машини, за да разбием портите…

— Тутмозис — отговори владетелят, — бих могъл да не давам обяснения за заповедите си… Но искам да те уверя, че сърцето ми преценява по-дълбоко хода на събитията… Щом народът вече напада светилищата — продължи той, — утре ще поиска да се вмъкне в тях. Трябва да го подкрепим, иначе ще бъде отблъснат и във всеки случай след три дена ще загуби желание за решителни действия.

А щом жреците още днес изпращат делегация, трябва да са слаби. Между това за няколко дни броят на привържениците им сред народа може да се увеличи.

Въодушевлението и страхът са като виното в кана: колкото се излива, толкова намалява и само този може да пие, който поднесе навреме чашата си. Следователно, щом народът е готов днес за нападение, а неприятелите са изплашени, да използуваме това, понеже, както ви казвам, след няколко дни щастието може да ни напусне, ако изобщо не се обърне против нас…