— И припасите се свършват — добави ковчежникът. — След три дена простолюдието трябва да се върне на работа, защото не ще имаме с какво да го храним безплатно…

— Ето, виждаш ли!… — обърна се фараонът към Тутмозис. — Аз сам заповядах на началника на полицията да възпира простолюдието, но като е невъзможно да го укротим, трябва да се използува вълнението. Опитният моряк не се бори ни с течението, ни с вятъра, а им позволява да го носят по избраната от него посока…

В тоя миг влезе вестоносец и съобщи, че народът се е нахвърлил върху чужденците. Нападнали гърците, асирийците и преди всичко финикийците… Ограбени били много продавници и убити няколко души.

— Ето доказателство — извика владетелят възмутен, — че не бива да се отвлича тълпата от веднъж определения път!… Утре войските да бъдат близо до светилищата… И веднага да навлязат в тях, щом народът почне да влиза, или… или ако почне да се отдръпва под натиска на съпротивата…

Наистина, гроздето трябва да се бере през месен паофи. Но нима има лозар, който би го оставил на лозата, щом плодът е узрял месец по-рано?…

Повтарям: исках да забавя вълненията на простия народ, докато завършим своите приготовления. Но щом не може да се отлага, да използуваме попътния вятър и да опънем платната!…

Утре Херхор и Мефрес трябва да бъдат задържани и докарани в двореца…А с Лабиринта ще свършим след няколко дни.

Членовете на съвета решиха, че становището на фараона е правилно и си отидоха, като се възхищаваха от неговата решителност и мъдрост. Дори генералите дадоха мнение, че е по-добре да се използува готовият случай, отколкото да се струпват силите за време, когато той е вече минал.

Беше вече нощ. Пристигна втори вестоносец от Мемфис със съобщение, че полицията успяла да опази чужденците. Но народът бил разярен и не се знаело докъде ще стигне утре.

От тоя момент пристигаха вестоносец след вестоносец. Едни донасяха известия, че големи тълпи селяни, въоръжени със секири и тояги, настъпват от всички страни към Мемфис. От другаде съобщаваха, че народът от областите Пеме, Сохем и Он бягал в полето и викал, че утре щял да настъпи краят на света. Един вестоносец донесе писмо от Хирам, че пристигал. Друг съобщи, че полковете жреческа войска се промъквали към Мемфис и най-важно, че от Горен Египет идвали силни отреди народ и войска, враждебно настроени към финикийците и дори към негово величество.

„Преди ония да пристигнат — мислеше фараонът, — първожреците трябва да са в ръцете ми, пък и полковете на Нитагер ще бъдат тук… Те закъсняха с няколко дни…“

Най-сетне дойдоха съобщения, че на разни места по пътищата войската е хванала преоблечени жреци, които се опитвали да проникнат в двореца на негово величество вероятно с лоши намерения.

— Да ги доведат при мен — отговори със смях фараонът. — Искам да видя тия, които са се осмелили да имат спрямо мене лоши намерения!…

Към полунощ достопочтената царица Никторис поиска аудиенция при негово величество.

Царицата беше бледа и разтревожена. Тя настоя военачалниците да напуснат стаята на фараона и като остана насаме с него, каза с плач:

— Сине мой, нося ти много лоши предсказания…

— Бих предпочел, царице, да чуя точни сведения какво възнамеряват моите врагове…

— Тая вечер в стаята ми за молитви статуята на божествената Изида се обърна с лице към стената, а водата почервеня като кръв…

— Това показва — отговори фараонът, — че имаме предатели вътре в двореца. Все пак те не са особено опасни, щом умеят само да мърсят водата и да обръщат статуи.

— Всичките ни слуги — продължи царицата, — целият ни народ е убеден, че когато твоите войски навлязат в светилищата, голямо нещастие ще сполети Египет…

— По-голямо нещастие — каза фараонът — е дързостта на жреците. Пуснати в двореца от моя вечно жив баща, те смятат днес, че са станали негови собственици… Но в името на боговете, какво ще представлявам накрая аз при тяхното могъщество?… И нима не мога да защищавам царските си права…

— Поне… поне — обади се царицата, след като помисли — бъди милосърден… Да, ти трябва да си възвърнеш правата, но не позволявай на войниците си да поругават светите обители на боговете или да обиждат жреците… Помни, че милостивите богове пращат радостите в Египет, а жреците въпреки грешките си (кой ги няма!) правят несравними услуги на тая страна… Помисли, че ако ги разориш или разгониш, ще унищожиш мъдростта, която издига страната ни над другите народи…

Фараонът улови майка си за ръцете, разцелува я и като се смееше, отговори:

— Жените винаги трябва да преувеличават… Ти, майко, ми говориш, като че съм вожд на дивите хиксоси, а не фараон. Искам ли да бъдат онеправдани жреците?… Ненавиждам ли тяхната мъдрост, дори когато е толкова безплодна, както наблюдаването на движението на звездите, които и без нас си вървят по небето и не ни правят по-богати дори с един утен?…

Не ме дразни техният ум, нито набожност, а мизерията на Египет, който слабее от глад и се страхува от най-малката асирийска закана. А в това време жреците въпреки мъдростта си не само че не искат да ми помагат в царствените ми намерения, но се противопоставят по най-дързък начин.

Разреши сега, майко, да ги убедя, че не те, а аз съм господар на наследството си. Аз не бих могъл да отмъщавам на покорните, но ще строша врата на дръзките.

Те знаят това, обаче още не вярват и като нямат сили, искат да ме плашат с предсказания за някакво нещастие. Това е тяхното последно оръжие и убежище… Но когато разберат, че не се боя от заплахи, ще се покорят… В такъв случай няма да падне нито един камък от светилищата им, няма да липсва нито един пръстен от съкровищата им.

Познавам ги аз!… Сега се надуват, понеже съм далеч от тях. Но когато протегна бронзовата си ръка, ще паднат ничком — и цялото това безредие ще завърши с мир и всеобщо благополучие.

Царицата прегърна нозете на владетеля и излезе успокоена; все пак тя закле Рамзес да почита боговете и да има милост към слугите им.

След като майка му излезе, фараонът призова Тутмозис.

— И тъй, утре войските ми ще заемат светилищата — каза владетелят. — Уведоми обаче пълководците, че волята ми е светите обители на боговете да останат непокътнати и никой да не вдигне ръка срещу жреците.

— Дори срещу Мефрес и Херхор?… — попита Тутмозис.

— Дори срещу тях — отговори фараонът. — Те ще бъдат достатъчно наказани, когато, вече отстранени от днешните си постове, бъдат принудени да се заселят при мъдреците в светилищата и там безпрепятствено да се молят и изучават мъдростта.

— Ще стане така, както заповядате, ваше величество… Макар че…

Рамзес вдигна нагоре пръст в знак, че не желае да слуша никакви възражения. А сетне, за да промени темата на разговора, каза с усмивка:

— Помниш ли, Тутмозис, маневрите при Пи-Байлос?… Две години вече минаха оттогава!… Когато се ядосвах на дързостта и алчността на жреците, можеше ли да си помислиш, че толкова бързо ще поискам сметка от тях? А бедната Сара… А малкото ми момченце… Колко красиво беше то!…

Две сълзи потекоха по лицето на фараона.

— Наистина — каза той, — ако не бях син на боговете, които са състрадателни и великодушни, враговете ми щяха да преживеят утре тежки часове… Колко унижения ми причиниха те!… Колко пъти плачът помрачаваше очите ми по тяхна вина!…

На двадесети паофи Мемфис изглеждаше като във време на тържествен празник. Всяка работа спря, дори носачите не носеха товари. Цялото население излезе по площадите и улиците или се трупаше край храмовете, главно около светилището на Птах, което беше най-укрепено. Там се бяха събрали духовни и светски сановници под ръководството на Херхор и Мефрес.

Недалеко от храмовете стоеше войската в свободен строй, за да могат войниците да разговарят с народа.