От тия, които стояха най-близо до него, се изтръгна вик на ужас, но по-далечните редици, които не бяха разбрали какво се бе случило, отговориха със смях и проклятия.

— Изкъртете портата!… — викаха открая и градушка от камъни полетя към Херхор и свитата му.

Херхор издигна нагоре двете си ръце. А когато тълпата отново утихна, първожрецът извика със силен глас:

— Богове! Под ваша закрила предавам светите обители, срещу които са се надигнали предатели и богохулници…

Миг по-късно отнякъде над светилището се разнесе свръхчовешки глас:

— Отвръщам лицето си от прокълнатия народ и нека мрак падне върху земята!…

Тогава стана нещо ужасно: докато гласът говореше, слънцето постепенно загуби блясъка си. А заедно с последната дума стана тъмно като нощ. Под небето светнаха звезди, а на мястото на слънцето се виждаше черен кръг, заобиколен с обръч от пламъци…

Страхотен вик се изтръгна от сто хиляди гърди. Тия, които щурмуваха портата, хвърлиха гредите, селяните паднаха на земята…

— Настана денят на съда и на смъртта!… — извика разхълцан глас в края на улицата.

— О, богове!… Милост!… О, свят мъж, отвърни бедствието!… — викаше тълпата.

— Горко на войските, които изпълняват заповеди на безбожни началници!… — извика силният глас от светилището.

В отговор целият народ падна ничком, а двата полка, строени при светилището, бяха обзети от паника. Редиците се разстроиха, войниците започнаха да хвърлят оръжие и като обезумели побягнаха към реката. Едни, които тичаха като слепи в тъмнината, се пребиваха о стените на къщите; други падаха на паважа и биваха стъпквани до смърт от другарите си. След няколко минути, вместо стегнати колони войска, по площада се търкаляха копия и секири, а при входовете на улиците се издигаха купища ранени и трупове.

Никоя загубена битка не беше завършвала с подобно поражение.

— Богове!… О, богове!… — стенеше и плачеше народът. — Смилете се над невинните…

— Озирис!… — извика от терасата Херхор. — Смили се и покажи лицето си на нещастния народ…

— За последен път ще се вслушам в молбата на моите жреци, защото съм милостив!… — отговори свръхчовешкият глас от светилището.

И в същата секунда мракът изчезна, а слънцето възвърна блясъка си.

Нов вик, нов плач и нови молитви се чуха сред тълпата. Опиянени от радост, хората приветствуваха възкръсналото слънце. Непознати хора се прегръщаха, неколцина издъхнаха, а всички се влачеха на колене към светилището и целуваха благословените му стени.

Отгоре над портата стоеше предостойният Херхор, загледан в небето, а двама жреци поддържаха светите му ръце, с които бе разгромил тъмнината и спасил народа си от гибел.

Същата сцена, с някои изменения, се разигра навсякъде в целия Долен Египет. На двадесети паофи във всеки град народът от сутринта почна да се събира край светилищата и във всеки град към обед някоя банда атакуваше светата порта. Навсякъде над портата към един часа се появяваше първожрецът на храма със свита, проклинаше безбожниците и предизвикваше затъмнение. А когато тълпата бягаше в паника или падаше на земята, първожреците се молеха на Озирис да покаже лицето си и тогава дневната светлина отново заливаше земята.

По тоя начин, благодарение на слънчевото затъмнение, мъдрата партия на жреците и в Долен Египет разклати авторитета на Рамзес XIII. Само за няколко минути правителството на фараона се изправи на ръба на пропастта, без дори да знае за това. Можеше да го спаси само голям ум и точно познаване на положението. За жалост точно това липсваше в царския дворец, където тъкмо в най-тежкия момент почна всевластно да владее случайността.

На двадесети паофи негово величество стана едновременно с изгрева, а за да бъде по-близо до театъра на действията, премести се от централната сграда на двореца във вила, която беше само на един час път от Мемфис, като се върви пеш. От едната страна на тая вила се намираха казармите на азиатските войски, а от другата — дворецът на Тутмозис и съпругата му — прекрасната Хеврон. Заедно с владетеля тук дойдоха верните му сановници и първият гвардейски полк, в който фараонът имаше пълно доверие.

Рамзес XIII беше във великолепно настроение. Той се изкъпа, закуси с апетит и започна да изслушва вестоносците, които всеки петнадесет минути пристигаха от Мемфис.

Докладите им бяха отегчително еднообразни. Под ръководството на Херхор и Мемфис първожреците и някои номарси се бяха затворили в светилището на Птах. Войската беше бодра, а народът — развълнуван. Всички благославяха фараона и чакаха заповед за нападение.

Когато в десет часа четвъртият вестител повтори същото, фараонът сви вежди.

— Защо чакат?… — попита владетелят. — Да атакуват веднага.

Куриерът отговори, че главната група, която трябва да нападне светилището и да изкърти медната врата, още не се е събрала.

Това обяснение не хареса на господаря. Той поклати глава и изпрати в Мемфис офицер, за да ускори нападението.

— Какво означава това забавяне?… — възмути се фараонът. — Мислех, че войската ми ще ме събуди с известие, че е овладяла светилището… В такива случаи бързината на действията е главното условие за успеха.

Офицерът замина, но край светилището на Птах нищо не се промени. Народът чакаше нещо, а главната група още я нямаше на площада.

Можеше да се помисли, че някоя друга воля задържаше изпълнението на заповедите.

В десет часа сутринта във вилата на фараона пристигна с лектика царица Никторис. Достопочтената царица се вмъкна почти насила в стаята на сина си и с плач падна пред нозете на господаря.

— Какво желаеш, майко? — попита Рамзес, който с усилие прикриваше нетърпението си. — Забрави ли, че за жените няма място във военния лагер?

— Днес няма да мръдна оттук, няма да те оставя нито за миг!… — извика тя. — Наистина ти си син на Изида и тя те пази… Но въпреки това ще умра от безпокойство.

— Какво ме заплашва? — попита фараонът и сви рамене.

— Жрецът, който наблюдава звездите — заговори с плач царицата, — казал на една от прислужниците, че ако днес… ако днешният ден премине щастливо за тебе, ще живееш и ще царуваш сто години…

— Аха!… Къде е тоя познавач на съдбата ми?

— Избяга в Мемфис… — отговори царицата.

— Както либийците ни замерваха с камъни край Соловите езера, така днес жреците ни засипват със заплахи… Бъди спокойна, майко! Бъбривостта е по-малко опасна, отколкото стрелите и камъните.

От Мемфис дотича нов вестител със съобщение, че всичко е в ред, но че главната група за нападение още не е готова.

По хубавото лице на фараона се появиха признаци на гняв. За да успокои владетеля, Тутмозис се обади:

— Простолюдието не е войска. Не е научено да се събира в определен час, а когато върви, влачи се като кал и не слуша команди. Ако беше възложено на войската да заеме светилищата, досега тя щеше да бъде вече там…

— Какви са тия приказки, Тутмозис?… — извика царицата. — Де се е чуло египетска войска да…

— Ти забрави — каза Рамзес, — че съгласно моите заповеди войската няма да напада, а ще охранява храмовете от нападението на простолюдието…

— Точно затова закъсняват действията — отговори нетърпеливо Тутмозис.

— Ето ги царските съветници! — избухна царицате. — Господарят действува мъдро, като брани боговете, а вие, вместо да успокоявате, поощрявате го към насилие…

Кръвта нахлу в главата на Тутмозис. За щастие от стаята го извика адютантът и му съобщи, че на портата е задържан един стар човек, който желае да говори с негово величество.

— Сега у нас всеки човек желае да приказва само с фараона — мърмореше адютантът, — сякаш фараонът е кръчмар…

Тутмозис помисли, че при Рамзес XII никой не би се осмелил да се изразява по тоя начин за владетеля…