Ала се престори, че не внимава какво му се говори.

Старият човек, задържан от охраната, беше финикийският княз Хирам. Беше наметнат с прашен войнишки плащ, а сам — изморен и ядосан.

Тутмозис нареди да го пуснат, а когато двамата се намериха сами в градината, той му каза:

— Мисля, че ваше достойнство ще се изкъпе и преоблече, преди да измоля аудиенция при негово величество?

Побелелите вежди на Хирам настръхнаха, а очите му станаха още по-кървавочервени.

— След това, което видях — отговори твърдо той, — мога да мина и без да моля за аудиенция.

— Не носиш ли писмата на първожреците от Асирия?

— За какво ви са тия писма, щом сте се подобрили с жреците?…

— Какво плещиш, ваше достойнство? — нахвърли се Тутмозис.

— Аз зная какво говоря!… — каза Хирам. — Измъкнахте от финикийците десетки хиляди таланта, уж за да освобождавате Египет от владичеството на жреците, а днес вместо това ни ограбвате и избивате… Погледни какво става от морето до първия водопад: навсякъде вашето простолюдие преследва финикийците като кучета, защото такава е заповедта на първожреците…

— Ти полудя ли, финикиецо!… Точно в тоя момент нашият народ превзема светилището на Птах в Мемфис…

Хирам махна с ръка.

— Няма да го превземат! — отговори той. — Заблуждавате ни или вас ви заблуждават… Нали щяхте най-напред да превземете Лабиринта и съкровището му, и то на двадесет и трети паофи… Вместо това прахосвате днес силите си при светилището на Птах, а Лабиринтът пропадна. Какво става тук?… Къде е тук разумът?… — продължи развълнуван финикиецът. — За какво са тия нападения срещу празни сгради… Изглежда, че ги нападате само за да засилят охраната на Лабиринта!

— И Лабиринта ще вземем — прекъсна го Тутмозис.

— Нищо няма да вземете, нищо!… Един-единствен човек можеше да вземе Лабиринта, но вие ще му попречите с днешните необмислени действия в Мемфис…

Тутмозис се спря на пътя.

— Защо всъщност се сърдиш? — попита той късо Хирам.

— За безредието, което цари у вас… За това, че вече не сте правителство, а куп офицери и сановници, които жреците тласкат, накъдето си искат и когато искат. От три дена в целия Долен Египет владее такъв страхотен хаос, че простолюдието напада нас, финикийците, вашите единствени приятели… И защо?… Защото кормилото на управлението се изплъзна от ръцете ви и вече го взеха жреците…

— Говориш така, понеже не познаваш положението — отговори Тутмозис. — Наистина жреците ни пречат и устройват нападения срещу финикийците, но властта е в ръцете на фараона, общият ход на събитията върви съгласно с неговите заповеди…

— И днешното нападение на светилището на Птах също ли? — попита Хирам.

— Да. Аз лично присъствувах на тайния съвет, когато фараонът заповяда светилищата да се превземат днес, вместо на двадесет и трети…

— Но — прекъсна го Хирам — тогава ти заявявам, началнико на гвардията, че сте пропаднали… Аз зная със сигурност, че днешното нападение е решено на заседание на първожреците и номарсите, състояло се в светилището на Птах на тринадесети паофи.

— Че защо биха устройвали нападение срещу себе си! — попита с подигравателен тон Тутмозис.

— Навярно имат някаква изгода от това. А че те по-добре водят своите работи, отколкото вие, в това вече се уверих.

Разговорът бе прекъснат от адютанта, който повика Тутмозис при негово величество.

— Чакайте! — добави Хирам. — Войниците ви са задържали на пътя жреца Пентуер, който иска да съобщи нещо важно на фараона.

Тутмозис се хвана за главата и веднага изпрати офицери да намерят Пентуер. После изтича при фараона, а след малко се върна и каза на финикиеца да го последва.

Когато Хирам влезе в стаята на фараона, завари в нея царица Никторис, главния ковчежник, главния писар и няколко генерали. Рамзес XIII се разхождаше бързо из стаята раздразнен.

— Ето го нещастието на фараона и на Египет! — възкликна царицата, като посочи финикиеца.

— Достопочтена царице — отговори Хирам, без да се смути и като се покланяше, — времето ще покаже кой е бил верен, а кой лош слуга на негово величество…

Рамзес XIII се спря изведнъж пред Хирам.

— Носиш ли писмата на Херхор до Асирия? — попита той.

Финикиецът извади изпод плаща пакет и го подаде мълчаливо на фараона.

— Това ми трябваше! — извика владетелят тържествуващо. — Трябва веднага да се съобщи на народа, че първожреците са изменили на държавата.

— Сине мой — каза царицата с умолителен глас, — заклевам те в името на бащината ти сянка… в името на нашите богове, въздръж се няколко дни с това съобщение… С даровете на финикийците трябва да бъдем много внимателни.

— Ваше величество — каза Хирам — може дори да изгори тия писма. Аз съвсем не държа на тях.

Фараонът се позамисли и скри пакета в пазвата си.

— Е, какво чу ти в Долен Египет? — попита владетелят.

— Навсякъде преследват финикийците — отговори Хирам. — Рушат къщите ни, разграбват покъщнината ни и има вече няколко десетки убити.

— Чух!… Това е работа на жреците — каза фараонът.

— По-добре кажи, сине, че това е резултат на безбожието и алчността на финикийците — обади се царицата.

Без да гледа към нея, Хирам продължи:

— От три дена в Мемфис се намира полицейският началник на Пи-Баст с двама свои помощници и вече са попаднали на дирите на убиеца и измамника Ликон…

— Който бе възпитан във финикийските светилища! — възкликна царица Никторис.

— … Ликон — продължи Хирам, — когото първожрецът Мефрес е изтръгнал от ръцете на полицията и съда… Ликон, който в Тива се представяше за ваше величество и бягаше гол в градината като луд…

— Какво говориш?… — извика фараонът.

— Попитай, ваше величество, достопочтената царица, понеже тя го е видяла… — отговори Хирам.

Рамзес погледна майка си смутен.

— Да — каза царицата, — видях тоя негодник, но не ти казах нищо, за да ти спестя огорченията… Но трябва да добавя, че няма никакви доказателства, че Ликон е бил подставен от първожреците. Това еднакво добре са могли да сторят финикийците. Хирам се усмихна иронично.

— Майко… О, майко!… — извика с укор фараонът. — Нима за сърцето ти жреците са по-добри и от мене?

— Ти си мой син и най-скъпият ми господар — заяви царицата възбудено, — но не мога да търпя чужд човек… езичник… да клевети светото жреческо съсловие, от което ние двамата произхождаме… О, Рамзес! — извика тя и падна на колене. — Прогони злите си съветници, които те подстрекават да оскърбяваш храмовете, да вдигаш ръка срещу наследника на своя дядо Аменхотеп!… Още има време… още има време за сдобряване… за спасяването на Египет…

Неочаквано в стаята влезе Пентуер с изпокъсани дрехи.

— А ти какво ще кажеш? — попита фараонът странно спокоен.

— Днес, може би ей сега — отговори жрецът развълнувано, — ще има слънчево затъмнение…

Фараонът отстъпи назад от учудване.

— Какво ме интересува слънчевото затъмнение, и то точно в тоя момент?…

— Господарю — каза Пентуер, — и аз така мислех, докато не прочетох в древните хроники описания на затъмненията… Това е толкова ужасяващо явление, че за него би трябвало да се предупреди целият народ…

— Това е!… — възкликна Хирам.

— Защо по-рано не съобщи?… — попита Тутмозис жреца.