— Два дена ме задържаха войниците… Късно е вече да предупредим народа, но уведомете войската в двореца, та поне тя да не изпада в паника.

Фараонът плесна с ръце.

— Това е лоша поличба!… — прошепна той, после добави с висок глас: — Какво значи това и кога ще се случи?…

— През деня ще настане нощ… — каза жрецът. — Тя ще продължи вероятно толкова време, колкото трябва, за да се преминат петстотин крачки… А ще почне на обед… Така ми каза Менес…

— Менес? — повтори фараонът. — Известно ми е това име, но…

— Той е писал писмо по тая работа на ваше величество… Но уведомете войската!…

Тутакси прозвучаха тръби. Гвардията и азиатците се строиха и фараонът, обкръжен от щаба, съобщи на войниците за слънчевото затъмнение, като прибави да не се плашат, понеже тъмнината ще премине бързо, а той сам ще бъде с тях.

— Живей вечно! — възкликнаха войниците.

В същото време бяха изпратени няколко най-опитни конници за Мемфис.

Генералите застанаха начело на редиците, фараонът почна да се разхожда в двора замислен, цивилните сановници разговаряха шепнешком с Хирам, а царица Никторис, останала сама в стаята, падна по очи пред статуята на Озирис.

Беше вече след един часа, когато слънчевата светлина наистина почна да намалява.

— Вярно ли е, че ще настане нощ? — попита фараонът Пентуер.

— Ще настане, но за много кратко време…

— Къде ще се дене слънцето?

— Ще се скрие зад луната…

— Ще трябва да възвърна благоволението си към мъдреците, които изследват звездите — каза на себе си владетелят.

Мракът се засилваше бързо. Конете на азиатците станаха неспокойни, ята птици се спуснаха към градината и с гръмки крясъци накацаха по дърветата.

— Запей!… — изкомандува Калипос на гърците.

Забиха барабани, засвириха флейти и при тоя акомпанимент гръцкият полк запя игрива песен за дъщерята на жреца, която толкова се страхувала от призраци, че можела да спи само в казармите.

Внезапно върху жълтите либийски хълмове падна зловеща сянка и със светкавична бързина закри Мемфис, Нил и градините на двореца. Нощта покри земята, а на небето се показа черна като въглен топка, обкръжена с венец от пламъци.

Мощен крясък заглуши песента на гръцкия полк. Това бяха азиатците, които нададоха боен вик и отправиха към небето облак стрели, за да уплашат злия дух, който искаше да погълне слънцето.

— Казваш, че тоя черен кръг е луната? — попита фараонът Пентуер.

— Така смята Менес.

— Велик мъдрец е той!… А мракът скоро ли ще свърши?…

— Положително…

— Но ако луната се откъсне от небето и падне на земята?…

— Това не може да стане… Ето го и слънцето!… — извика радостно Пентуер.

Всички събрани полкове възкликнаха в чест на Рамзес XIII.

Фараонът прегърна Пентуер.

— Наистина — каза господарят — видяхме чудно явление. Но не бих искал да го видя втори път… Чувствувам, че ако не бях войник, тревога щеше да свие сърцето ми.

Хирам се приближи до Тутмозис и прошепна:

— Изпрати, ваше достойнство, веднага бързоходци в Мемфис; боя се, че първожреците са ви сторили нещо лошо…

— Смяташ ли?… Хирам кимна.

— Те не биха управлявали толкова дълго държавата — каза, — не биха надживели деветнадесетте ваши династии, ако не умееха да използуват случаи като днешния…

Като благодари на войската за доброто й държане по време на необикновеното явление, фараонът се завърна във вилата. Той беше непрекъснато замислен, говореше спокойно, дори меко, но на красивото му лице бе отразена неувереност.

И наистина в душата на Рамзес ставаше тежка борба. Фараонът започна да разбира, че жреците разполагат със сили, за които той не само че не държеше сметка, но дори не се замисляше, дори не искаше да слуша за тях.

Само за няколко минути жреците, които наблюдаваха движението на звездите, пораснаха много в неговите очи. И фараонът си каза, че все пак трябва да опознае тая чудна мъдрост, която по такъв страшен начин обърква човешките намерения.

От двореца изпращаха за Мемфис вестител след вестител, за да разберат какво се е случило там по време на затъмнението. Но вестителите не се връщаха и несигурността разпери черните си криле над царската свита. Никой не се съмняваше, че край светилището на Птах се бе случило нещо лошо, но никой не се осмеляваше да прави догадки. Изглеждаше, че и фараонът, и доверените му хора бяха доволни от всяка минута, която протичаше без известия оттам.

В това време царица Никторис седна до владетеля и му зашепна:

— Разреши ми да действувам, Рамзес… Жените са направили на нашата държава не една услуга… Спомни си само царица Никторис от шестата династия или Макара, която създаде флотата в Червеното море!… На нашия пол не му липсва нито разум, нито енергия, затова разреши ми да действувам… Ако светилището на Птах не е превзето, а жреците поругани, ще те сдобря с Херхор. Ще се ожениш за дъщеря му и царуването ти ще бъде изпълнено със слава… Помни, че твоят дядо, свети Аменхотеп, беше също първожрец и наместник на фараона и че самият ти кой знае дали щеше да царуваш днес, ако светото жреческо съсловие не бе пожелало да има своя кръв на трона… Така ли му благодариш ти за властта?…

Фараонът я слушаше, но непрекъснато мислеше, че все пак мъдростта на жреците е велика сила, а борбата с тях — трудна!…

Едва към три часа се яви първият вестоносец от Мемфис, адютант на полка, който се намираше край светилището. Той съобщи на фараона, че светилището не е превзето поради гнева на боговете; че народът се е разбягал, че жреците тържествуват, дори че във войската е настанало безредие през тая страшна, макар и къса нощ.

После адютантът дръпна настрани Тутмозис и му съобщи направо, че войската е деморализирана, че поради паниката има толкова ранени и убити, колкото след някоя битка.

— Какво става сега с войската?… — попита изтръпнал Тутмозис.

— Разбира се — отговори адютантът, — че успяхме да съберем и строим войниците. Но и дума не може да става да ги използуваме срещу светилищата, особено сега, когато жреците превързват ранените… Сега войникът е готов да пада ничком, щом види бръсната глава и кожа на пантера, и много време ще изтече, докато някой от тях се осмели да прекрачи свещената порта…

— А жреците какво правят?…

— Благославят войниците, хранят ги, поят ги и се преструват, че войската не е виновна за нападението срещу светилището, а че това е работа на финикийците…

— И вие търпите тая деморализация на полковете?… — извика Тутмозис.

— Та нали негово величество ни заповяда да защищаваме жреците от простолюдието… — отвърна адютантът. — Ако ни беше разрешено да превземем храмовете, щяхме да бъдем в тях от десет часа сутринта, а първожреците щяха да седят в мазетата.

В тоя миг дежурният офицер уведоми Тутмозис, че пак някакъв жрец дошъл от Мемфис и иска да говори с негово величество.

Тутмозис огледа госта. Той беше доста млад човек, с лице като че изрязано от дърво. Каза, че идва при фараона от името на Саменту.

Рамзес веднага прие жреца; а той падна ничком и подаде на владетеля пръстен. Като видя тоя пръстен, фараонът побледня.