— Интересно — каза си — дали някой от съветниците ми има пластир?…

Усети, че почва да губи съзнание и затова ускори крачките си.

До самата вила притича един от офицерите, като викаше:

— Тутмозис е убит… Убил го е предателят Еунана!…

— Еунана?… — повтори фараонът. — А какво е станало с другите?…

— Почти всички доброволци, които отидоха с Тутмозис, са били подкупени от жреците…

— Трябва да свърша с това! — каза владетелят. — Тръбете сбор за азиатските полкове…

Прозвуча тръба и азиатците почнаха да се изсипват от казармите, като водеха коне.

— Дайте и на мене кон — каза фараонът.

Но почувствува силно виене на свят и добави:

— Не, дайте ми лектика… Не искам да се моря… Внезапно се олюля и падна в ръцете на офицерите.

— За малко не забравих… — заговори той с угасващ глас. — Донесете ми шлема и меча… Оня, стоманения меч… от езерата… Тръгваме за Мемфис.

От вилата изскочиха сановници и прислуга с факли. Лицето на фараона, когото офицерите продължаваха да крепят, беше сиво, а очите му — замъглени. Той протегна ръка, сякаш търсеше оръжието си, помръдна устни и сред всеобщо мълчание издъхна — той, господарят на двата свята: преходния и вечния.

От смъртта на Рамзес XIII до деня на неговото погребение държавата беше управлявана от предостойния Сан-амен-Херхор като първожрец на Амон от Тива и наместник на починалия фараон.

Няколкомесечното управление на наместника беше много благоприятно за Египет. Херхор усмири бунтовете на простолюдието и позволи населението да почива всеки седми ден, както е било в миналото. Той въведе строга дисциплина между жреците, обкръжи с покровителство чужденците и особено финикийците и сключи договор с Асирия, без да отстъпи обаче Финикия, която си остана васал на Египет.

В течение на това кратко управление правосъдието действуваше бързо, но без жестокост и никой не смееше да бие египетския селянин, който можеше да се оплаква на съда, ако имаше достатъчно време и свидетели.

Херхор се зае също и с изплащане дълговете, които тежаха върху имуществата на фараона и държавата. За тая цел той склони финикийците да се откажат от една част от сумите, които им дължеше съкровището, а за покриване на остатъка взе от Лабиринта грамадната сума тридесет хиляди таланта.

Благодарение на тия мероприятия за три месеца в държавата настъпи спокойствие и благоденствие, а хората говореха:

— Да бъде благословено управлението на наместника Сан-амен-Херхор! Наистина боговете са го определили за владетел, който да спаси Египет от нещастията, предизвикани от Рамзес XIII — лекомислен младеж и женкар…

Няколко десетки дни бяха достатъчни, за да забрави народът, че всичките дела на Херхор са само изпълнение на намеренията на младия и благороден фараон.

През месец тоби (октомври-ноември), когато мумията на Рамзес XIII бе вече положена в царските пещери, в таванското светилище на Амон се свика голям съвет на най-знатните лица в държавата. Там бяха почти всички първожреци, номарси и генерали, между които и прославеният престарял пълководец на източната армия — Нитагер.

В същата грамадна колонна зала, където преди половин година жреците бяха съдили Рамзес XII и проявявали антипатията си към Рамзес XIII, днес събралите се сановници под председателството на Херхор трябваше да разрешат най-важния държавен въпрос. На двадесет и пети тоби, точно на обед, Херхор седна на трона с короната на Аменхотеп, другите се настаниха на столове и съветът започна.

Той продължи извънредно кратко, сякаш резултатът беше предварително подготвен.

— Първожреци, номарси и пълководци! — започна Херхор. — Ние се събрахме тук във връзка с една тъжна и важна задача. Заедно със смъртта на вечно живия Рамзес XIII, чието късо и бурно владичество свърши по такъв нещастен начин… — Тук Херхор въздъхна. — Заедно със смъртта на Рамзес XIII угасна не само фараонът, но и изпълнената със слава двадесета династия…

Между събраните се чу шепот.

— Династията не се е прекъснала — обади се почти грубо могъщият номарх на Мемфис. — Достопочтената царица Никторис е жива и тронът се пада на нея…

След миг мълчание Херхор отговори:

— Предостойната моя съпруга царица Никторис… Сега сред събранието се разнесе не шепот, а вик, който продължи няколко минути. Когато настъпи тишина, Херхор продължи спокойно и тържествено:

— Моята предостойна съпруга, царица Никторис, неутешима в своята скръб по смъртта на сина си, се отрече от трона…

— Позволете!… — извика номархът на Мемфис. — Предостойният наместник обявява царицата за своя съпруга… Това е съвсем нова вест, която преди всичко трябва да се провери…

По знак на Херхор върховният съдия на Тива извади брачния договор, сключен преди два дена между предостойния първожрец на Амон, Сан-амен-Херхор, и царица Никторис, вдовица на Рамзес XII и майка на Рамзес XIII.

След това обяснение настъпи гробна тишина, а Херхор добави:

— Понеже моята съпруга и единствена наследница на трона се отрече от правата си и тъй като по тоя начин се свърши владичеството на двадесетата династия, ние трябва да изберем нов владетел… Тоя владетел — продължи Херхор — трябва да бъде човек зрял, енергичен и опитен в държавните работи. Затова аз ви съветвам, уважаеми велможи, да изберем на тоя най-висок пост…

— Херхор!… — викна някой.

— … Да изберем прославения Нитагер, пълководец на източната армия — довърши Херхор.

Нитагер стоя дълго време с притворени очи, усмихвайки се. Най-сетне стана и рече:

— Мисля, че никога няма да липсват хора, които да желаят титлата фараон. Може би ги имаме дори повече, отколкото трябва. За щастие самите богове, като отстраниха опасните съперници, ни посочиха човека, който е най-достоен да поеме властта. И струва ми се, че ще постъпя умно, ако вместо да приема любезно предложената ми корона, отговоря:

— Да живее вечно негово величество Сан-амен-Херхор — първият фараон от новата династия!…

Присъствуващите с малки изключения повториха възгласа, а в същото време върховният съдия донесе върху златен поднос две шапки: бяла — на Горен и червена — на Долен Египет. Едната от тях взе първожрецът на Озирис, другата — първожрецът на Хор и ги връчиха на Херхор, който целуна златната змия и ги сложи на главата си.

После започна церемонията за отдаване почести от страна на присъствуващите, която продължи няколко часа. Накрая беше изготвен съответен акт, участвуващите в избора сложиха върху него печатите си и от тоя момент Сан-амен-Херхор стана действителен фараон, господар на двата свята, както и на живота и смъртта на поданиците си.

Надвечер негово величество се върна изморен в своите първожречески покои, където намери Пентуер. Жрецът беше отслабнал, а по мършавото му лице се отразяваше униние и тъга.

Когато Пентуер падна ничком, владетелят го вдигна и каза с усмивка:

— Ти не подписа моя избор, не ми отдаде почести и се боя дали някога няма да бъда принуден да те обсаждам в светилището на Птах!… Е, какво, реши ли да останеш при мен? Или предпочиташ Менес?

— Извинете ме, ваше величество — отговори жрецът, — но дворцовият живот така ми е омръзнал, че единственото ми желание днес е да се уча на мъдрост.

— Не можеш да забравиш Рамзес ли? — попита Херхор. — И все пак ти го познаваше от много късо време, докато при мен си работил няколко години.

— Не ме осъждайте, ваше величество… Но Рамзес XIII беше първият фараон, който почувствува мъките на египетския народ…