пиянските викове, понякога кавгите на веселящите се гости.

— Страшно нещо — обади се Пентуер, — само няколко месеца са минали от смъртта на владетеля, който беше благодетел на селяните, а те вече са го забравили… Уви, нетрайна е човешката благодарност…

— А ти какво искаш? До края на живота си хората да посипват главите си с пепел? — попита Менес. — Да не мислиш, че когато крокодил грабне жена или дете, водата на Нил веднага престава да тече?… Тя си тече без оглед на труповете, дори без оглед на това дали реката приижда, или спада. Същото е с живота на хората. Дали се прекратява една династия и започва друга, дали държавата е разтърсвана от бунтове и война, или процъфтява — все едно, народните маси трябва да ядат, да пият, да спят, да се женят и да работят, както дървото расте без оглед на това дъжд ли вали, или е настанала суша. Затова позволи им да скачат, щом имат здрави крака, или да плачат и пеят, когато в гърдите им напират чувства.

— Признай обаче, че тяхната радост изглежда малко странна наред с това, което сам каза за упадъка на държавата — възрази Пентуер.

— Съвсем не е странна, защото тъкмо те са държавата, а техният живот — живот на държавата. Хората винаги тъгуват или се радват и няма час, когато никой да не се смее или да не въздиша. Целият ход на историята се състои в това, че когато има повече радост между хората, казваме: държавата цъфти, а когато по-често текат сълзи, казваме, че има упадък. Не трябва да се привързваме към думите, а да гледаме хората. В тая къща цари радост, тук държавата цъфти, следователно нямаш право да въздишаш, че тя запада. Позволено ти е само да залягаш да има все повече и повече задоволени къщи.

Когато мъдреците се върнаха от просия в светилището, Менес изведе Пентуер на върха на пилона. Тук той му показа едно голямо мраморно кълбо, на което беше отбелязал със златни точки положението на няколкостотин звезди, и му поръча половината нощ да наблюдава луната на небето.

Пентуер се залови с готовност за работа и за пръв път през живота си провери със собствени очи, че за няколко часа небосводът сякаш се обърна на запад, докато луната се промъкна между звездите на изток.

Пентуер отлично знаеше тия прости явления, но само от слушане. Затова, когато за пръв път видя с очите си движението на звездите върху небето и тихото пътешествие на луната, изпита такова вълнение, че падна ничком и заплака.

Пред душата му се откри нов свят, чиято красота оценяваше още по-добре, защото беше вече голям мъдрец.

Отново изтекоха няколко дни и при тях се яви един богат арендатор, който им предложи да му очертаят като мъдреци канал през неговите земи и да го прокопаят. В замяна на това ще ги храни, докато работят, както и ще им даде една коза с козленцето й.

Понеже в светилището нямаше мляко, Менес се съгласи и двамата с Пентуер се заеха с работата. Те изравниха почвата, набелязаха направлението на канала и започнаха да копаят.

При тая тежка работа Пентуер се оживи и дори почна да разговаря, когато оставаше насаме с Менес. Само в присъствието на други хора губеше настроение: техният смях и песни сякаш увеличаваха страданието му.

Менес не се прибираше нощем в селото; двамата с Пентуер спяха на полето, откъдето можеха да гледат разцъфналите поля и да се вслушват в ехото на човешката радост, без да вземат участие в нея.

Една вечер земеделските работи бяха прекъснати по-рано; в селото бе дошъл да проси беден жрец с малко момче. Те ходеха от къща на къща да събират милостиня. Момчето свиреше на флейта тъжна мелодия, а в паузите жрецът пееше с цяло гърло полусветска, полурелигиозна песен.

Менес и Пентуер лежеха на хълма и наблюдаваха пламналото небе, върху златистия фон на което ясно се очертаваха черните триъгълници на пирамидите, както и тъмнокафявите стъбла и зелените букети на палмовите дървета. В това време жрецът се влачеше от къща на къща и пееше своята песен, като правеше дълга пауза след всяка строфа:

„Колко спокоен е оня справедлив княз!74 Прекрасното предопределение се изпълни. Още от времето на Ра старите тела си отиват, а на тяхно място идват млади. Всяка сутрин слънцето изгрява и всяка вечер се скрива на запад. Мъжете оплодяват, жените зачеват, всяка гръд диша свеж въздух. Но всички, които са се родили, всички без изключение, отиват на мястото, предназначено за човека.“

— И защо е всичко това?… — обади се неочаквано Пентуер. — Да беше поне истина, че животът е създаден, за да расте славата на боговете и добродетелта. Но не е така! Коварен злодей, майка, която става съпруга на убиеца на сина си, любовница, която в момент на милувки мисли за изневяра — ето кои преуспяват и придобиват власт. А мъдреците съхнат в бездействие, смелите и благородните гинат и спомен дори не остава от тях.

„Изпълни с веселие тоя ден, о княже — пееше жрецът, — защото не са ти дадени много дни! Намажи се с аромати и запали благовония, украси с лотосови венци нозете и ръцете си и тялото на своята сестра, която, щом е в сърцето ти, седи при тебе. Нека да ви пеят и свирят. Забравете грижите и се веселете, защото скоро ще блесне денят, през който се отива в страната на мълчанието.“

— Благовония за носа, лотосови венци за тялото, а после мълчание!… — обади се Пентуер. — Всъщност смешникът, който се преструва на воин, е по-разумен, отколкото тоя свят, в който всички се преструваме без никаква полза за себе си. Да беше поне тоя земен сън непрекъснат низ от веселие!… Но къде ти!… На когото стомахът не се свива от глад, сърцето му се трови от въжделения или тревога. А ако настъпи някога миг покой, този миг носи мисълта за царството на вечното мълчание и тя терзае човешката душа.

„Празнувай веселия ден, о, Нефархотеп, ти, мъж с чисти ръце! Аз зная всичко, което е станало с твоите деди: техните стени са се разрушили, градовете им ги няма вече, а те сами сякаш никога не са съществували. Никой не идва оттам, който да ни каже как са те и да зарадва сърцата ни. И така ще бъде, докато сами не се приближите до мястото, където те са отишли.“

— Виждал ли си някога спокойно море?… — обърна се Менес към Пентуер. — Колко скучно е то, нали, като сън без съновидения! Едва когато вятърът разоре гладката му повърхност, когато една вълна хлътва в бездната, а друга се вдига, когато по повърхността заиграят светлини, а от дълбините се обадят страшни или стенещи гласове, тогава морето става прекрасно. Така е и с реката. Докато тече все в една посока, изглежда мъртва; но когато завива наляво и надясно, става очарователна. Същото е с планините: монотонното възвишение е скучно, но неравните върхове и дълбоките клисури са прекрасни…

„Излей миро върху главата си, нагизди се с тънко платно и се намажи с божествени дарове — пееше жрецът. — Облечи се колкото можеш по-хубаво и не позволявай да унива сърцето ти. Живей за удоволствието, докато си на земята, и не натъжавай сърцето си, преди да дойде за тебе денят на печал.“

— Същото е и с човешкия живот — продължи Менес. — Удоволствията са като вълни и планински върхове, страданията — като бездни и клисури и животът е хубав само когато всичко това се съчетава, когато е подобен на източните планини, които гледаме с възхищение.

„Но тоя, чието сърце вече не тупти — пееше жрецът, — няма да чуе траурните песни и не се натъжава от чуждата печал. Затова с радостно лице празнувай веселите дни и увеличавай техния брой…“

— Чуваш ли? — попита Пентуер и посочи към селото. — Тоя, сърцето на когото вече не тупти, не само не се натъжава от чуждата печал, но дори не се радва на собствения си живот, макар той да е бил прекрасен… Защо е тогава тая красота, за която се плаща със страдания и кървави сълзи?…

Нощта се спускаше. Менес се загърна в наметалото си и отвърна:

— Щом почнат да те налитат такива мисли, иди в някой от нашите храмове и се вгледай в неговите стени, покрити с образи на хора, животни, дървета, реки, звезди — точно както на тоя свят, в който живеем. За невежия тия картини нямат никаква стойност и може би той много пъти се е питал защо са те… защо ги правят с толкова много труд… Но мъдрецът се приближава с благоговение и като ги обгърне с поглед, чете в тях историята на миналите времена или тайните на мъдростта.