През месец мехир (ноември-декември) Пентуер пристигна в светилището оттатък Мемфис, където Менес изучаваше небето и земята.

Старият, потънал в мисли мъдрец пак не позна Пентуер. Но като се опомни, прегърна го и попита:

— Какво, пак ли идваш да безпокоиш селяните, за да укрепваш властта на фараона?…

— Дойдох, за да остана при тебе и да ти служа — отговори Пентуер.

— Хо! Хо!… — извика Менес и го изгледа внимателно. — Хо! Хо!… Наистина ли ти омръзнаха дворцовият живот и почестите?… Да бъде благословен тоя ден!… Когато от върха на моя пилон почнеш да разглеждаш света, ще се убедиш колко малък е той и колко грозен.

Понеже Пентуер не отговори нищо, Менес продължи работата си. Когато се върна след няколко часа, намери ученика си на същото място, с поглед, впит в далечината, където едва се виждаше дворецът на фараоните.

Менес му даде ечемична питка, канче мляко и го остави на мира.

Така продължи няколко дни. Пентуер ядеше малка, говореше още по-малко, понякога скачаше нощем, а дните прокарваше неподвижен и загледан неизвестно къде.

Тоя начин на живот не се хареса на Менес. Затова един ден той седна на един камък до Пентуер и рече:

— Ти да не си съвсем полудял или духовете на мрака само временно са завладели сърцето ти?…

Пентуер обърна към него замъглени очи.

— Погледни наоколо — каза старецът. — Та нали сега е най-приятното време през годината. Нощите са дълги и звездни, дните — хладни, земята — покрита с цветя и трева. Водата е по-прозрачна от кристал, пустинята мълчи, но затова пък въздухът е наситен с песни, цвъркот и бръмчене…

Ако пролетта извършва такова чудо с мъртвата земя, колко трябва да се е вкаменила твоята душа, щом не се трогва от тия хубости?… Казвам ти, опомни се, защото изглеждаш като труп сред живата природа. Под това слънце ти приличаш на изсъхнала купчинка кал и почти смърдиш сред нарцисите и теменугите.

— Душата ми е болна — отвърна Пентуер.

— Какво ти е?

— Колкото по-дълго размишлявам, толкова по-уверен ставам, че ако не бях напуснал Рамзес XIII, ако продължавах да му служа, тоя фараон, най-благородният от всички, щеше да живее и досега. Бяха го заобиколили стотици предатели, но нито един добър човек не му посочи средства за спасение!…

— И ти наистина си мислиш, че можеше да го спасиш? — попита Менес. — О, самомнение на недоучен мъдрец!… Всички умове не биха могли да спасят сокол, попаднал между врани, а ти като някое божество искаше да промениш съдбата на човека?…

— Но нима Рамзес трябваше да загине?

— Разбира се, че трябваше. Преди всичко той беше войнолюбив фараон, а днешният Египет се отвращава от войнолюбците. Предпочита златната гривна пред меча, дори стоманен; предпочита добрия певец или танцьор пред безстрашния войник; предпочита печалбата и благоразумието, отколкото войната.

Ако през месец мехир узрееше маслина или през месец тот цъфнеше теменуга, и маслината, и теменугата ще трябва да загинат като плодове, закъснели или преждевременни. А ти искаш в епохата на аменхотеповци и херхоровци да се задържи фараон, който принадлежи на епохата на хиксосите. Всяко нещо си има своето време, когато зрее и когато загива. Рамзес XIII се роди в неподходящо за него време и трябваше да си отиде.

— И мислиш, че нищо не би могло да го спаси? — попита Пентуер.

— Не виждам такава сила. Той не само че не беше за своето време и за своето място, но и се качи на престола във време на упадък на държавата, та приличаше на млад лист върху гниещо дърво.

— И ти говориш толкова спокойно за упадъка на държавата! — учуди се Пентуер.

— Аз виждам тоя упадък от няколко десетки години. А са го видели и предшествениците ми в това светилище… та човек би могъл да привикне.

— Да не сте ясновидци?…

— Съвсем не — каза Менес, — но ние имаме изпитани начини. От движението на знамето ще познаеш какъв вятър вее; нивото на водата в нилския кладенец казва дали реката приижда, или спада… А за немощта на държавата от незапомнени времена ни говори тоя сфинкс…

И той посочи с ръка към пирамидите.

— Аз не зная нищо за това… — прошепна Пентуер.

— Чети старите хроники на нашето светилище и ще се убедиш, че колкото пъти Египет е цъфтял, неговият сфинкс е бил цял и се е издигал високо над пустинята. Но когато държавата е клоняла към упадък, сфинксът се пропуквал, ронел се е, а пясъците са стигали до краката му. И днес, от няколко века вече, сфинксът се рони. А колкото повече пясъкът около него се издига, колкото по-дълбоки бразди се появяват по тялото му, толкова повече държавата запада…

— И ще загине ли?…

— Съвсем не — отвърна Менес. — Както след нощта настъпва ден, а като спаднат водите му, после Нил почва да приижда, така след периодите на упадък идват времена на разцвет. Това е вечна история!…

През месец мехир листата на някои дървета падат, но само за да израснат пак през месец пахоно…

Египет е хилядолетно дърво, а династиите — клони. В наше време израства двадесет и първият клон — тогава за какво тъгуваш?… Затова ли, че макар клоните да съхнат, дървото живее?…

Пентуер се замисли, но погледът му стана някак по-оживен.

След още няколко дни Менес каза на Пентуер:

— Храната ни е на привършване. Ще трябва да отидем към Нил и да се снабдим за известно време.

Двамата нарамиха големи кошове и от ранна сутрин почнаха да обикалят крайбрежните села. Обикновено те заставаха пред селските къщи и пееха религиозни песни, а след това Менес чукаше на вратата и казваше:

— Милостиви души, правоверни египтяни, подарете нещо на слугите на богинята на мъдростта…

Даваха им (най-вече жените) ту шепа пшеница или ечемик, ту питка или сушена риба. Понякога обаче срещу тях изскачаха зли кучета или деца на езичници и ги замеряха с камъни и кал. Странно зрелище представляваха тия смирени просяци, единият от които няколко години наред беше влиял върху държавните съдбини, а другият с познаването на най-големите природни тайни бе променил хода на историята.

В по-богатите села ги приемаха по-добре, а в един дом, където имаше сватба, им дадоха да ядат, напоиха ги с пиво и им позволиха да пренощуват в стопанските постройки.

Нито обръснатите им лица и глави, нито проскубаната пантерова кожа се харесваха на населението. Жителите на Долен Египет бяха размесени с друговерци и не се отличаваха с особена религиозност, а пък съвсем пренебрегваха жреците на богинята на мъдростта, за които и държавата не се грижеше.

Легнали в една барака върху купища прясна тръстика, Менес и Пентуер слушаха сватбената музика,