— Ние имаме присъда срещу него…

— А трупа ще оставите ли?

— С всичко, което има върху себе си — отвърна старшият пазител.

Полицаите зашепнаха помежду си.

— Ако говорите истината — каза най-сетне полицейският началник, — няма да ви пречим. Напротив, ще ви го отстъпим за малко, като падне в ръцете ни.

— Заклевате ли се?

— Заклеваме се…

— Е, тогава можем да вървим заедно…

Тръгнаха заедно, но гъркът беше изчезнал от очите им.

— Ах, проклетникът!… — извика полицейският началник. — Отново се измъкна…

— Ще го намерим — отвърна пазителят на Лабиринта, — а може би ще се върне оттук.

— Защо ли отиде в царската градина? — попита началникът.

— Първожреците го използуват за някои свои работи, но той ще се върне в светилището, ще се върне!… — каза пазителят.

Решиха да чакат тук и да действуват заедно.

— Трета нощ вече как губим! — каза един от полицаите, като се прозяваше.

Загърнаха се с наметалата си и легнаха на тревата.

Веднага след като Тутмозис потегли, достопочтената царица Никторис напусна мълчаливо и със свита от гняв уста стаята на сина си. А когато Рамзес поиска да я успокои, тя го пресече остро:

— Сбогувам се с фараона и моля боговете да ми позволят и утре да го поздравя като фараон…

— Съмняваш ли се в това, майко?

— Във всичко можем да се усъмним при човек, който слуша съветите на безумци и предатели!…

Разделиха се сърдити.

Скоро обаче негово величество доби наново добро настроение и завърза весел разговор със сановниците си. Но към шест часа започна да се тревожи.

— Тутмозис би трябвало да изпрати вестоносец… — каза владетелят. — Сигурен съм, че, така или иначе, въпросът е вече решен…

— Това не зная — отвърна главният ковчежник. — Може да не са намерили лодки… Може в светилището да оказват съпротива…

— А къде е оня млад жрец?… — попита внезапно Хирам.

— Жрецът?… Пратеникът на умрелия Саменту?… — заповтаряха смутени сановниците. — Вярно… Къде може да бъде той?…

Разпратиха войници да претърсят градината. Войниците обиколиха всички пътечки, но жреца го нямаше.

Тая случка развали настроението на сановниците.

Всеки седеше мълчалив, потънал в неспокойни мисли.

При залез слънце в стаята влезе един от слугите на фараона и прошепна, че Хеврон се е разболяла тежко и моли негово величество да благоволи да я посети.

Сановниците, които знаеха връзките между владетеля и прекрасната Хеврон, се спогледаха. Но когато фараонът заяви, че желае да излезе в градината, те не протестираха. Благодарение на гъстата стража в градината беше също така безопасно, както в двореца. И никой не смяташе за удобно дори отдалеко да бди над фараона, защото се знаеше, че Рамзес не обича да се занимават с него в някои моменти.

Когато владетелят изчезна в коридора, върховният писар каза на ковчежника:

— Времето се влачи като кола в пустиня. Дали Хеврон няма някакви вести от Тутмозис?…

— В тоя момент — отвърна ковчежникът — неговата експедиция, с няколко десетки хора, срещу светилището на Птах ми се струва безумие…

— Разумно ли постъпи фараонът при Содовите езера, когато цяла нощ преследва Техена?… — обади се Хирам. — Смелостта има по-голямо значение от числото.

— А тоя млад жрец?… — попита ковчежникът.

— Дойде, без да знаем, и си отиде, без да ни пита — каза Хирам. — Всеки от нас постъпва като заговорник.

Ковчежникът поклати глава.

Рамзес премина бързо разстоянието между своята вила и павилиона, в който живееше Тутмозис. — Когато влезе в стаята, Хеврон се хвърли плачешком на шията му.

— Умирам от страх!… — извика тя.

— Боиш се за Тутмозис ли?

— Какво ме интересува той? — отвърна Хеврон и направи презрителна гримаса с уста. — Само ти ме интересуваш… Само за тебе мисля… За тебе се боя…

— Да бъде благословен страхът ти, който поне за миг ме освободи от скуката… — каза фараонът, като се смееше. — Богове, какъв тежък ден!… Ако беше слушала нашите съвещания, ако беше видяла израза на лицата на нашите съветници!… И на всичко отгоре на достопочтената царица й се хареса да почете нашето събрание с присъствието си… Никога не съм допускал, че званието фараон може тъй да ми омръзне…

— Не изговаряй това много високо — предупреди го Хеврон. — Какво ще предприемеш, ако Тутмозис не успее да завладее светилището?

— Ще му отнема главното командуване, ще скрия в сандъка короната си и ще си сложа офицерски шлем — отговори Рамзес. — Сигурен съм, че когато сам изляза начело на войската, бунтът ще бъде потушен…

— Кой бунт?… — попита Хеврон.

— Ах, вярно, имаме два бунта! — засмя се Рамзес. — На простолюдието срещу жреците и на жреците против мен…

Той грабна Хеврон в прегръдките си и я заведе до леглото, като шепнеше:

— Колко си хубава днес!… Колкото пъти те видя, винаги ми се струваш по-друга и по-хубава…

— Пусни ме!… — шепнеше Хеврон. — Понякога се боя да не ме ухапеш!

— Да те ухапя… не… но бих могъл да те задуша с целувки… Ти дори не знаеш колко си хубава…

— След министрите и генералите… Хайде, пусни ме…

— Бих искал да се превърна при тебе в наров храст… Бих искал да имам толкова ръце, колкото са клоните на дървото, за да те прегръщам… Толкова длани, колкото са листата, и толкова уста, колкото са цветовете, та едновременно да мога да целувам твоите очи, уста, гърди…

— Ти имаш странно свободни мисли за владетел, чийто трон е заплашен…

— В леглото не мисля за трон — прекъсна я той. — Докато имам меч, ще имам и власт.

— Твоята войска е разбита — каза Хеврон, като се бранеше.

— Утре ще дойдат нови полкове, а в други ден ще събера и разбитите. Повтарям ти, не се измъчвай с дреболии… Минута милувки струва повече, отколкото година власт…

Един час след залез слънце фараонът напусна жилището на Хеврон и тръгна бавно към вилата си. Той беше замечтан, сънлив и мислеше, че първожреците са големи глупци, като му се противопоставят. Откак Египет съществува, не е имало по-добър владетел от него.

Внезапно от смокиновия гъсталак излезе човек с тъмен плащ и препречи пътя на фараона. За да го види по-добре, владетелят приближи лице до неговото и изведнъж извика:

— Ах, ти ли си, негоднико?… Веднага в ареста!

Това беше Ликон. Рамзес го хвана за врата; гъркът изсъска от болка и падна на колене. В същото време фараонът усети остра болка в лявата страна на корема си.

— И още хапеш? — извика Рамзес.

Той стисна здраво с две ръце гърка за шията, а когато чу как пращят чупените прешлени, го отхвърли настрана отвратен.

Ликон падна и почна да се гърчи в предсмъртни конвулсии.

Фараонът се отдалечи няколко крачки, докосна болното място и напипа дръжка на кама.

— Ранил ме е!…

Той издърпа тясната стомана и притисна раната.