— Изглежда, че негово величество ще ни моли за споразумение — каза един от номарсите, като се смееше.

— Съмнявам се!… — отвърна Мефрес.

Херхор се изкачи на пилона, защото от двореца сигнализираха до него. Скоро той се върна и каза на събраните:

— Нашият млад жрец се е справил много добре… В тоя миг Тутмозис иде тук с няколко десетки доброволци, за да ни арестува или убие…

— И ти още смееш да защищаващ Рамзес?… — викна Мефрес.

— Аз трябва и ще го защищавам, защото се заклех тържествено на царицата… А ако не беше достопочтената дъщеря на свети Аменхотеп, нашето положение нямаше да бъде такова, каквото е.

— Но аз не съм давал клетва!… — отвърна Мефрес и напусна залата за събрания.

— Какво иска да прави той? — попита един от номарсите.

— Старецът се е вдетинил!… — отвърна Херхор и вдигна рамене.

Към шест часа вечерта гвардейската част се приближи, неспирана от никого, до светилището на Птах, а командирът почука на портата, която веднага бе отворена. Това беше Тутмозис с доброволците си.

Когато главнокомандуващият влезе в двора на светилището, той се учуди, като видя, че насреща му иде Херхор с короната на Аменхотеп, заобиколен само от жреци.

— Какво искаш, сине мой? — попита първожрецът командира, който беше малко смутен от тая обстановка.

Но Тутмозис бързо се овладя и каза:

— Херхор, първожрец на Амон в Тива! Въз основа на писмата, които си писал до асирийския сатрап Саргон и които са у мене, ти си обвинен в държавна измяна и трябва да се оправдаеш пред фараона.

— Ако младият владетел — отвърна спокойно Херхор — иска да се осведоми за целите на политиката, водена от вечно живия Рамзес XII, нека да се яви пред нашия върховен съвет и ще получи обяснения.

— Призовавам те веднага да дойдеш с мене, ако не желаеш да те принудя — извика Тутмозис.

— Сине мой, аз моля боговете да те предпазят от насилието и от наказанието, което заслужаваш.

— Идваш ли? — попита Тутмозис.

— Очаквам да дойде тук Рамзес — отвърна Херхор.

— Тогава остани тук, измамнико!… — викна Тутмозис.

Той извади меча си и се хвърли върху Херхор. Но в този миг застаналият зад командира Еунана вдигна топора си и с все сила така удари Тутмозис между шията и дясната ключица, че кръв плисна на всички страни. Любимецът на фараона се строполи на земята, разсечен почти на две.

Няколко войници се хвърлиха срещу Еунана с наведени копия, но след кратка битка с другарите си паднаха. Три четвърти от доброволците бяха подкупени от жреците.

— Да живее пресветият Херхор, нашият господар! — извика Еунана и размаха окървавения топор.

— Да живее вечно! — повториха войниците и жреците и всички паднаха ничком.

Предостойният Херхор вдигна ръце и ги благослови.

Когато напусна двора на светилището, Мефрес слезе в подземието, където живееше Ликон. Още на прага първожрецът извади от пазвата си кристална топка. Като я видя, гъркът изпадна в ярост:

— Дано земята ви погълне!… Дано духовете ви не намерят покой — ругаеше Ликон, но гласът му ставаше все по-тих.

Накрай замлъкна и заспа.

— Вземи тая кама — каза Мефрес и подаде на гърка една съвсем тясна кама. — Вземи тая кама и иди в дворцовата градина… Застани там в смокиновия гъсталак и чакай тоя, който ти отне и съблазни Кама…

Ликон почна да скърца със зъби в безсилна злоба.

— А когато го видиш, събуди се… — завърши Мефрес.

После наметна гърка с офицерски плащ с качулка, прошепна на ухото му паролата и през една скрита вратичка на светилището го изведе от подземията на пустата мемфиска улица.

После Мефрес се завтече с младежка енергия към върха на пилона, взе в ръце няколко разноцветни знаменца и почна да дава знаци по посока на фараоновия дворец. Изглежда, че там го видяха и разбраха, защото по пергаментовото лице на първожреца блесна неприятна усмивка.

Мефрес остави знаменцата, напусна терасата на пилона и заслиза бавно надолу. Внезапно, когато беше вече на първия етаж, го заобиколиха няколко души с кафяви наметала, с които закриваха кафтаните си на черни и бели ивици.

— Ето го предостойния Мефрес — каза един от тях.

Тогава и тримата коленичиха пред първожреца, който машинално вдигна ръка за благословия, но изведнъж я отпусна и попита:

— Кои сте вие?…

— Пазителите на Лабиринта.

— Защо ми препречихте пътя? — запита той, а ръцете и тясната му уста почнаха да треперят.

— Няма нужда да ти припомняме, отче свети — каза един от пазителите, все още на колене, — че преди няколко дни ти беше в Лабиринта, до който знаеш пътя така добре, както и ние, при все че не си посветен… Но ти си достатъчно мъдър човек, за да не знаеш и нашите закони за подобни случаи.

— Какво значи това?… — извика Мефрес с възбуден глас. — Вие сте разбойници, изпратени от Хер…

Не можа да довърши. Един от нападателите го улови за ръцете, друг метна една голяма кърпа на главата му, а трети напръска лицето му с някаква прозрачна течност. Мефрес се метна няколко пъти насам- натам и падна. Още веднъж го напръскаха, а когато издъхна, пазителите го сложиха в една ниша, тикнаха в безжизнената му ръка някакъв папирус и изчезнаха в коридорите на пилона.

Други трима души, също като тях облечени, преследваха Ликон почти от момента, когато Мефрес го пусна от светилището и той се озова на пустата улица. Тия хора се бяха крили недалеко от вратичката, през която излезе гъркът, и отначало го оставиха свободно. Но скоро един от тях забеляза в движенията му нещо подозрително и всички тръгнаха подире му. Чудно нещо! Приспаният Ликон сякаш чувствуваше, че го преследват, та изведнъж зави в една шумна улица, после излезе на площад, по който се движеха много хора, а след това по улица Рибарска се затече към Нил. Тук в един кът той намери малка лодка, скочи в нея и с нечувана бързина заплава към другата страна на реката.

Той беше вече на няколкостотин крачки от брега, когато зад него се появи лодка с един веслар и трима пътници. Малко след като се откъснаха от брега, появи се втора лодка с двама веслари и трима пътници.

Двете лодки преследваха ожесточено Ликон.

В лодката, в която имаше само един веслар, седяха пазителите на Лабиринта и внимателно наблюдаваха своите съперници, доколкото позволяваше това здрачът, който падаше бързо след залеза на слънцето.

— Кои са тия тримата там?… — шепнеха помежду си пазителите на Лабиринта. — От няколко дена обикалят около светилището, а днес тичат подир него… Дали искат да го предпазят от нас?…

Малката лодка на Ликон стигна на другия бряг. Приспаният грък изскочи от нея и с бърза крачка се затича към дворцовата градина. Понякога той се олюляваше, спираше се и се хващаше за главата; но след миг отново тръгваше, сякаш влачен от тайнствена сила.

Пазителите на Лабиринта също слязоха на другия бряг, но вече бяха изпреварени от другите.

И се започна небивало по рода си надбягване: Ликон тичаше към двореца като бързоходец, след него — тримата непознати, а накрая — тримата пазители на Лабиринта.

На няколкостотин крачки от градината двете преследващи го групи се изравниха. Беше вече паднала нощ, но все пак беше ясно.

— Кои сте вие, хора? — един от пазителите на Лабиринта попита непознатите.

— Аз съм началник на полицията в Пи-Баст и с двама мои стотници преследвам един голям престъпник…

— А ние сме пазители на Лабиринта и също гоним тоя човек…

Двете групи се гледаха едни други с ръце върху мечовете или ножовете.

— Какво искате да сторите с него? — попита най-сетне полицейският началник.