Саменту отново извади малко от пепелявия пясък, изсипа го върху каменния под, сложи в него парче от канапа, който намери в гърнето, и похлупи всичко това с тежък камък. После доближи факела, канапът започна да тлее и след миг — камъкът подскочи нагоре сред пламъци.

— В ръцете ми е вече тоя син на боговете!… — рече с усмивка Саменту. — Сега съкровищницата няма да се срути…

Той започна да минава от една колона на друга, да отмахва плочи и да вади отвътре скритите гърнета. Във всяко от тях имаше канапи, които Саменту прерязваше, а гърнетата слагаше настрани…

— Е — говореше жрецът, — негово величество би могъл да ми подари половината от тия съкровища или поне да направи сина ми номарх!… И положително ще го направи, понеже е великодушен владетел… Аз пък имам право най-малко на храма на Амон в Тива…

Като обезпечи по такъв начин долната зала, Саменту се върна в съкровищницата, а оттам премина в горната зала. Там също имаше надписи по стените, многобройни колони, а в тях гърнета с канапи, пълни с камъчета, които избухваха при досег с огъня.

Саменту преряза канапите, извади гърнетата от колоните и завърза в парцалче малко от сивия пясък.

После седна изморен. Шест от факлите бяха изгорели; нощта навярно наближаваше края си.

— Никога не съм допущал — каза си Саменту, — че тукашните жреци могат да имат този чуден материал… Та с него би могло да се разбиват асирийските крепости!… Но и ние не предаваме всичко на учениците си…

Изнурен, той почна да мечтае. Беше уверен, че ще заеме най-висок пост в държавата — по-висок от този, който заемаше Херхор.

Какво ще направи тогава?… Много нещо. Ще осигури мъдрост и богатства за своите наследници. Ще се постарае да разкрие тайните на всички храмове, което ще засили безгранично властта му и превъзходството на Египет над Асирия.

Младият фараон не вярва в боговете. Това ще го улесни да установи почитането на един бог, например на Озирис, и да обедини финикийците, евреите, гърците и либийците в една държава — Египет.

Едновременно ще пристъпи към изкопаване на канал между Червено и Средиземно море. Когато по дължината на канала издигне крепости и съсредоточи много войска, цялата търговия с непознатите народи от Изток и Запад ще падне в ръцете на египтяните.

Трябва също така да създаде собствена флота и египетски моряци… А преди всичко да смаже Асирия, която от година на година става по-опасна.

Трябва да ограничи своеволията и алчността на жреците… Нека бъдат мъдреци, нека живеят в охолство, но да служат на държавата, вместо да я използуват за себе си, както днес…

— Още през месец хатор — казваше си той — аз ще бъда властник!… Младият господар обича прекалено жените и войската, за да може да се занимава с управлението. А ако бъде бездетен, тогава син ми, моят син…

Саменту се опомни. Изгоряла бе още една факла и беше вече крайно време да напусне подземията.

Той стана, взе кошничката си и напусна залата над съкровищницата.

„Нямам нужда от помощници… — мислеше си той и се усмихваше. — Сам всичко обезпечих… аз сам… презреният жрец на Сет!…“

Беше преминал вече няколко десетки зали и коридори, когато изведнъж спря… Стори му се, че на каменния под на залата, в която влезе, вижда тънка ивица светлина…

За миг го обзе такъв страх, че угаси факлата. Но и ивицата на пода изчезна.

Саменту напрегна слух, но чуваше само ударите на пулса в собствената си глава.

— Привидяло ми се е!… — каза си той.

С разтреперани ръце извади от кошницата малък съд, където бавно тлееше прахан, и отново запали факлата.

„Много ми се спи!…“ — помисли Саменту.

Огледа се из залата и пристъпи до стената, в която имаше скрита врата. Натисна един гвоздей, но вратата не се отвори. Второ, трето натискане… нищо…

— Какво значи това? — каза си учуден.

Вече забрави за светлата ивица. Струваше му се, че му се е случило нещо ново, нечувано. Толкова стотици тайни врати бе отварял през живота си, толкова отвори и в Лабиринта, че просто не можеше да проумее защо тая се съпротивява.

Неочаквано отново го обзе страх. Той започна да тича от стена на стена и да опипва навсякъде тайните врати. Най-после една от тях се отвори. Саменту въздъхна дълбоко и се намери в една грамадна зала, както обикновено, с много колони. Неговата факла осветяваше само малка част от пространството; по-обширната тънеше в гъст мрак.

Тъмнината, гората от колони, а преди всичко непознаването на залата додадоха на жреца смелост. В тревогата му пламна искра от надежда: стори му се, че щом той не познава това място, тогава никой не го познава и никой няма да го намери…

Той се поуспокои малко и усети, че краката му се огъват. Затова седна. Но пак скочи и се заоглежда наоколо: сякаш искаше да провери дали действително го заплашва опасност и — откъде… От кой от тия тъмни ъгли ще излезе тя, за да се нахвърли върху него?

Саменту беше свикнал като никой друг в Египет с подземията, с тъмнината, с блуждаенето. Беше преживял и различни тревоги в живота. Но това, което изпитваше сега, беше нещо ново и толкова страшно, че жрецът се боеше да го нарече със същинското му име.

Най-после той събра с голямо усилие мислите си и каза:

— Ако наистина видях светлина… — ако наистина някой е изпозатворил вратите, тогава аз съм разкрит… В такъв случай какво?…

„Смърт!…“ — прошепна някакъв глас дълбоко в душата му.

Смърт?…

Пот изби по лицето му. Той спря да диша. И изведнъж го обзе безумен страх. Започна да тича из залата и да бие с пестник по стените, като търсеше изхода. Той забрави къде се намира и как попадна тук, загуби посоката, дори възможността да се ориентира с помощта на зърната от броеницата.

В същото време почувствува, че в него сякаш има двама души: единият почти обезумял, вторият — спокоен и мъдър. Мъдрият обясняваше, че може би всичко това му се привижда, че никой не го е разкрил, никой не го търси и че ще излезе оттук, стига да се съвземе малко. Но първият, обезумелият, не слушаше гласа на разсъдъка, а все повече надделяваше над своя противник.

О, ако можеше да се скрие в някоя колона!… Нека да търсят тогава… При все че навярно никой няма да го търси, нито намери, а той, след като се наспи, ще се овладее.

— Какво може да ми се случи тук? — говореше си и свиваше рамене. — Стига да се успокоя, тогава нека ме гонят из целия Лабиринт… За да ми пресекат всички пътища, необходими са няколко хиляди души, а да открият в коя зала се намирам — трябва някакво чудо!… Но да предположим, че ще ме хванат… Какво от това!… Вземам ето това флаконче, слагам го в устата си и за миг ще се озова толкова далеко, че вече никой няма да ме улови… Дори боговете…

Но въпреки тия разсъждения пак го обзе толкова страшна тревога, че втори път угаси факлата и разтреперан, с разтракани зъби, се прилепи към една от колоните.

— Как можах… как можах да вляза тук!… — говореше си той. — Та нямаше ли какво да ям… къде да се подслоня?… Явно е, че са ме открили. Та нали в Лабиринта има безброй зорки като кучета пазачи и само дете или глупак би могъл да смята, че ще ги измами…

Богатство… власт!… Нима има съкровище, за което си струва да дадем дори един ден от живота си?… А ето че аз, човек в разцвета на живота, изложих своя…

Стори му се, че чу как нещо тежко чукна. Скочи и… в дъното на залата зърна светлина!…

Да, истинска светлина — не привидение… Далече в стената, някъде в дъното на залата, имаше отворена врата, през която в тоя миг влизаха предпазливо няколко въоръжени хора с факли.

При тая гледка жрецът усети студ в краката, в сърцето, в главата… Той вече не се съмняваше, че не само е открит, но и преследван и обкръжен.