препречи пътя или пропаст ще се отвори под краката им. В някои коридори ще ги залее вода, в други невидими ръце ще хвърлят камъни… А какви гърмежи, какви гласове ще кънтят около тях!…

— Във всяко светилище има по-млади жреци, които ми съчувствуват, а в Лабиринта ще бъдеш ти — каза фараонът.

— И нашите топори — намеси се Тутмозис. — Нищо не струва войник, който отстъпва пред огъня или плашилата или хаби време да слуша тайнствени гласове.

— Вярно е това, което казваш — извика Саменту, — стига да вървите смело напред, чудовищата ще изчезнат, гласовете ще замлъкнат, а пламъците ще престанат да парят.

— Сега последна дума, повелителю наш — обърна се жрецът към Рамзес. — Ако загина — продължи с тъжна усмивка Саменту, — при ваше величество ще дойде един млад жрец на Сет с мой пръстен. Тогава войската да заеме Лабиринта, да изпъди пазачите и да не напуска сградата, защото тоя младеж може в течение на един месец, пък дори и за по-малко, да намери пътя до съкровищата според указанията, които ще му оставя…

Но, господарю — продължи Сементу, като коленичи, — моля ви за едно нещо: когато победите, отмъстете за мене и преди всичко не прощавайте на Херхор и Мефрес. Вие не знаете какви неприятели са те!… Ако те вземат надмощие, вие ще загинете — и не само вие, но и вашата династия…

— Но нима за победителя не е достойно да бъде великодушен?… — попита мрачно владетелят.

— Никакво великодушие!… Никаква милост!… — извика Саменту. — Докато те са живи, вас и мене господарю, ни грозят смърт и позор и дори сме застрашени с поругание на нашите трупове. Човек може ла помилва лъв, да си купи финикиец, да привърже към себе си либиец или етиопец, може да изпроси прошка от халдейски жрец, защото той се извисява като орел към висините и няма опасност да бъде улучен… Но египетски пророк, който е вкусил от разкоша и властта, не може с нищо да го спечелите. И само тяхната или вашата смърт може да сложи край на войната.

— Ти казваш истината, Саменту — отговори Тутмозис. — За щастие на негово величество, ние, войниците, ще разрешаваме вековечния спор между жреците и фараона.

На дванадесети паофи от разни египетски храмове се разнесоха обезпокоителни вести.

През последните дни олтарът на храма на Хор се срутил, в храма на Изида статуята на богинята плачела, а от храма на Амон в Тива и при гроба на Озирис в Дендери съобщиха много лоши предсказания. По сигурни признаци жреците установили, че още преди да изтече месецът, Египет ще бъде заплашен от голямо нещастие.

Поради това първожреците Херхор и Мефрес дадоха нареждане да бъдат уредени религиозни процесии около храмовете, а в домовете да бъдат принесени жертви.

Още на другия ден сутринта, на тринадесети паофи, в Мемфис се състоя голяма процесия: бог Птах и богиня Изида излязоха от храмовете си и се отправиха към центъра на града, придружени от малък брой вярващи, предимно жени. Скоро обаче трябваше да се върнат, понеже египетските граждани им се подиграваха, а друговерците стигаха дори дотам, да хвърлят камъни по свещените лодки на божествата.

Полицията се държа равнодушно към тия злоупотреби, дори някои полицаи участвуваха в непристойните шеги. А следобед непознати хора започнаха да разказват на тълпата, че жреческото съсловие не позволявало да се дадат каквито и да било облекчения за трудещите се и искало да вдигне бунт срещу фараона.

Надвечер около храмовете почнаха да се събират групички работници, които свиреха, ругаеха жреците, хвърляха камъни върху портите, а един светотатец пред очите на всички смаза носа на Хор, който пазеше храма си…

Няколко часа след залез слънце в храма на Птах се събраха първожреците и най-верните им привърженици. Там бяха достойният Херхор, Мефрес, Ментезуфис, трима номарси и върховният съдия от Тива.

— Ужасни времена настанаха! — обади се съдията. — Със сигурност зная, че фараонът желае да насъска тълпата да нападне светилищата.

— Чух — рече номархът на Себес, — че е изпратена заповед до Нитагер да дойде час по-скоро с нови войски — сякаш тия тук не са достатъчни!…

— Съобщенията между Долен и Горен Египет са прекъснати от вчера — добави номархът на Аа. — Пътищата са заети от войска, а галерите на негово величество претърсват всеки кораб, който се движи по Нил.

— Рамзес XIII не е „величество“ — забеляза сухо Мефрес, — той не е получил още корона от ръцете на боговете.

— Всичко това щеше да бъде дреболия — обади се върховният съдия. — По-лошото е предателството… Имаме сведения, че много млади жреци симпатизирали на фараона и му донасяли за всичко…

— Има дори такива, които са обещали да помогнат на войската да заеме светилищата — добави Херхор.

— Войската ще навлезе в светилищата?!… — възкликна номархът на Себес.

— Поне такава заповед има за двадесет и трети — отговори Херхор.

— И ти, ваше достойнство, говориш спокойно това?… — попита номархът на Амент.

Херхор сви рамене, а номарсите се спогледаха.

— Това вече не разбирам!… — обади се почти разгневено номархът на Аа. — Светилищата имат едва ня-колкостотин войници, жреците предателствуват, фараонът ни откъсва от Тива и подстрекава народа, а достойният Херхор говори за това, като че ли кани на пир… Или да се защищаваме, ако още е възможно, или…

— Да се предадем на негово величество ли?… — попита иронично Мефрес. — За това винаги ще имате време!…

— Но ние бихме желали да научим нещо за средствата за защита… — заяви номархът на Себес.

— Боговете ще спасят своите верни — отговори Херхор.

Номархът на Аа закърши ръце.

— Ако трябва да отворя сърцето си, и мене ме учудва вашето равнодушие — заяви върховният съдия. — Почти цялото простолюдие е против нас…

— Простолюдието е като ечемика на нивата: обръща се, накъдето духа вятърът — каза Херхор.

— А войската?…

— Коя войска няма да падне пред Озирис?

— Зная — пресече го нетърпеливо номархът на Аа, — но не виждам нито Озирис, нито тоя вятър, който ще възвърне при нас простолюдието… В това време фараонът вече го е привлякъл към себе си с обещания, а утре ще го привърже с дарения…

— Страхът е по-силен от обещанията и даренията — отговори Херхор.

— От какво има да се страхуват?… От тия триста войници ли, които имаме?…

— Ще се уплашат от Озирис.

— Но къде е той?… — питаше възбудено номархът на Аа.

— Ще го видите всички. И щастлив ще е тоя, който би могъл да ослепее за този ден.

Херхор изговори тия думи с такова непоколебимо спокойствие, че между събраните зацари тишина.

— В края на краищата какво всъщност правим?… — попита след пауза върховният съдия.

— Фараонът — заговори Херхор — иска народът да нападне храмовете на двадесет и трети. Но ние трябва да действуваме така, че да ни нападнат на двадесети паофи.

— Вечно живи богове! — извика отново номархът на Аа, като вдигна ръце. — Защо да привличаме нещастието върху главите си, и на това отгоре два дена по-рано?…

— Слушайте Херхор — обади се с решителен глас Мефрес — и се постарайте на всяка цена нападението да се извърши сутринта на двадесети паофи.

— Ами ако наистина ни разбият?… — попита смутено съдията.

— Ако не помогнат заклинанията на Херхор, тогава аз ще призова на помощ боговете — отвърна