— Ти, писарю, напиши и заповядай да съобщят утре по улиците на столиците на номесите, че варварите от западната пустиня се готвят да нападнат с големи сили провинцията Фаюм…

Ти, Калипос, ще изпратиш четири гръцки полка на юг. Два ще се разположат при Лабиринта, а два ще отидат чак до Ханес. Ако жреческата войска тръгне от Тива, ще я отблъснете и няма да я допуснете да влезе във Фаюм. А когато възмутеният от жреците народ заплаши Лабиринта, твоите гърци ще го заемат.

— Но ако пазачите се противопоставят?… — обади се Калипос.

— Това би било бунт — отвърна фараонът и продължи: — А ти, Тутмозис, ще изпратиш три полка в Мемфис и ще ги разположиш при храмовете на Птах, Изида и Хор. Когато развълнуваният народ поиска да ги атакува, полковниците ти ще отворят вратите за себе си, няма да допуснат простолюдието в светилищата и ще запазят първожреците от поругание.

И в Лабиринта, и в мемфиските светилища ще се намерят жреци, които ще излязат срещу войската със зелени вейки. Полковниците ще попитат тия мъже за паролата и ще търсят съвети от тях…

— А ако някой се осмели да се съпротивява? — попита Тутмозис.

— Само бунтовници няма да изпълнят заповедта на фараона — отвърна Рамзес.

— Светилищата и Лабиринтът трябва да бъдат заети от войската на двадесет и трети паофи — продължи фараонът, като се обърна към великия писар. — Затова народът в Мемфис и във Фаюм трябва да почне да се събира още от осемнадесети — отначало на малки групи, а после на все по-многобройни. И ако към двадесети започнат малки безредици, не трябва да им се пречи, но едва на двадесет и втори и двадесет и трети могат да бъдат допуснати атаки срещу светилищата. А когато войската заеме тия места, всичко трябва да се успокои.

— Не е ли по-добре да арестуваме веднага Херхор и Мефрес? — попита Тутмозис.

— Защо?… В случая не ме интересуват те, а светилищата и Лабиринтът, за заемането на които обаче войската още не е готова. Освен това Хирам, който е получил писмата на Херхор до асирийците, ще се върне едва към двадесети… Следователно едва на двадесет и първи паофи ще имаме в ръце доказателства, че първожреците са предатели и ще съобщим това на народа.

— Следователно аз ще трябва да замина за Фаюм?… — попита Калипос.

— О, не. Ти и Тутмозис ще останете при мене с най-добрите полкове… Аз трябва да имам резерви, в случай че първожреците успеят да откъснат от нас част от народа.

— А ти, господарю, не се ли боиш от предателство? — попита Тутмозис.

Фараонът махна небрежно с ръка.

— Предателството е неизбежно, то сълзи като вода от пукната бъчва. Първожреците вече се досещат за моите намерения, а и аз зная техните желания… Обаче съм ги преварил в съсредоточаването на силите и затова те ще бъдат по-слабите. За десетина дни не се формират полкове…

— А магиите?… — попита Тутмозис.

— Няма магии, с които топорът да не може да се справи!… — извика Рамзес, като се смееше.

В тоя момент Тутмозис искаше да разкаже на фараона за това, което първожреците правят с Ликон. Но и тоя път го възпря мисълта, че ако владетелят се разсърди силно, ще загуби спокойствието, което го прави днес толкова мощен.

Преди сражение военачалникът не трябва да мисли за нищо друго освен за битката. А за Ликоновата работа ще има време, когато жреците се намерят в затвора.

По даден знак от негово величество Тутмозис остана в стаята, а тримата други сановници се поклониха ниско и излязоха.

— Най-сетне — въздъхна великият писар, когато се намериха с ковчежника в преддверието, — най- сетне ще се свърши властта на бръснатите глави…

— Отдавна е вече време за това — добави ковчежникът. — През последните десет години и най- простият пророк имаше по-голям авторитет, отколкото номархът на Тива или на Мемфис.

— Аз мисля, че Херхор стяга тайно лодка, за да избяга преди двадесет и трети паофи — намеси се Калипос.

— Че какво може да му се случи! — каза писарят. — Негово величество днес е страшен, но той ще им прости, след като се покорят…

— И дори по ходатайство на царица Никторис ще им остави имотите — допълни ковчежникът. — Във всеки случай в държавата ще се установи някакъв ред, какъвто вече ни липсваше.

— Струва ми се само, че негово величество върши прекалено големи приготовления — каза писарят. — Аз бих свършил всичко с гръцките полкове, без да замесвам народа…

— Млад е… Обича движението, шума… — додаде ковчежникът.

— Вижда се, че не сте войници! — обади се Калипос. — Когато става дума за бой, трябва да се струпат всички сили, защото винаги може да се очаква изненада.

— Така щеше да бъде, ако нямахме зад себе си народа — отвърна писарят. — Но при това положение каква изненада може да се очаква?… Боговете няма да слязат да защищават Лабиринта.

— Така говориш, ваше достойнство, защото си спокоен — каза Калипос, защото знаеш, че върховният вожд бди и се старае да предвиди всичко. Иначе кожата ти сигурно щеше да тръпне.

— Не виждам изненади — упорствуваше писарят. — Освен ако първожреците отново пуснат слухове, че фараонът е полудял…

— Те ще опитват различни фокуси — намеси се великият ковчежник, като се прозяваше, — но силите наистина няма да им стигнат… Във всеки случай благодаря на боговете, че ме поставиха в лагера на фараона… Но да вървим да спим…

След като сановниците излязоха от стаята на фараона, Тутмозис отвори една тайна вратичка и въведе Саменту. Владетелят прие първожреца на Сет с голяма радост, подаде му ръка за целувка и прегърна главата му.

— Мир на тебе, мой добър слуга — каза владетелят. — Какво ми носиш?…

— Бях два пъти в Лабиринта — отвърна жрецът.

— И знаеш ли вече пътя?…

— Аз го знаех отдавна, но сега открих и нещо друго. Хранилището може да се срути, да избие хората и да унищожи скъпоценностите, които представляват най-голямото богатство там…

Фараонът сви вежди.

— Затова — продължи Саменту, — ваше величество, благоволете да ми дадете двадесетина сигурни хора. Аз ще вляза с тях в Лабиринта през нощта пред атаката и ще заема стаите в съседство със съкровището… Особено горната…

— Ще успееш ли да ги вмъкнеш там?…

— Да, все пак ще вляза още веднъж сам в Лабиринта, за да проверя окончателно дали няма да мога сам да попреча на срутването без чужда помощ. Хората, макар и най-верните, са несигурни, а вкарването им вътре може да обърне вниманието на надзираващите кучета…

— Ако не те следят вече… — подхвърли фараонът.

— Повярвайте ми, господарю — отвърна жрецът, като сложи ръка на гърди, — че е необходимо чудо, за да могат да ме проследят. Тяхното заслепление е почти детинско. Защото те вече чувствуват, че някой иска да се промъкне в Лабиринта, но тия глупци удвояват стражата при известните на всички входове. В това време аз сам в продължение на един месец открих три тайни входа, за които те или са забравили, или съвсем не знаят. Само някакъв дух би могъл да ги предупреди, че се движа из Лабиринта, или да им посочи стаята, в която се намирам. Това е изключено при тия три хиляди стаи и коридори.

— Достопочтеният Саменту казва истината — обади се Тутмозис. — Струва ми се, че ние прекаляваме с нашата предпазливост спрямо първожреческите гадове.

— Не говори така, военачалнико — каза жрецът. — Сравнени със силите на негово величество, техните сили са шепа пясък пред цялата пустиня, но Херхор и Мефрес са много умни!… И навярно ще употребят срещу нас такова оръжие, че ние ще онемеем от слисване. Нашите храмове са пълни с тайни, които карат дори мъдреците да се замислят и смазват душата на простолюдието.

— Ще ни разкажеш ли нещо за тях? — попита фараонът.

— Аз мога с увереност да кажа, че войниците на ваше величество ще видят най-различни чудеса в храмовете. Или ще угасят светлината, или ще ги обкръжат пламъци и отвратителни чудовища… Стена ще им