Еунана пак се просна пред краката на Тутмозис.

— Тоя гол човек… беше… не мога да кажа…

— Кой беше? — попита в ужас Тутмозис.

— Нищо повече няма да кажа — простена Еунана. — Свалих от себе си наметалото и покрих неговата свещена голота… Исках да го заведа в двореца, но… но господарят ми заповяда да остана и да мълча.

— И къде отиде той?

— Не зная. Аз не гледах и не позволих на войниците да го гледат. Той се скри някъде в гъсталака на парка, Заповядах под страх на смърт на хората си да забравят станалото — завърши Еунана разказа си.

В това време Тутмозис беше успял да се овладее.

— Не зная — каза той студено, — не зная и нищо не разбирам от това, което ми каза. Помни само едно, че аз сам тичах гол, когато веднъж изпих прекалено много вино и щедро наградих ония, които не ме забелязаха. Селяните, Еунана, селяните и работниците винаги ходят голи, а големците — само когато им скимне. И ако на мен или на някого от големците хрумне да се изправи на глава, един умен и благочестив офицер не бива да се учудва на това.

— Разбирам — отвърна Еунана, като гледаше втренчено началника си в очите — и не само ще повторя това на моите войници, но дори ей сега, още тая нощ, ще сваля облеклото си и ще поскитам из парка, за да знаят те, че старшите имат право да правят каквото си щат.

Ала въпреки малкия брой лица, видели фараона или двойника му в състояние на безумие, слухът за тия странни разходки се разнесе много бързо. След няколко дни всички жители на Тива, от парасхитите и водоносачите до търговците и писарите, си шепнеха един другиму на ухо, че Рамзес XIII е сполетян от същото нещастие, поради което по-големите му братя бяха отстранени от престола.

Страхът и почитта към фараона бяха толкова големи, че хората се боеха да говорят с висок глас за тия неща, особено пред непознати. Но всички знаеха — всички, с изключение на самия Рамзес.

Още по-странно беше това, че тоя слух много бързо обиколи цялата страна, което беше доказателство, че се разпространява със съдействието на светилищата… Защото само жреците владееха тайната за няколко часа да предават известия от единия край на Египет до другия.

На Тутмозис никой не говореше направо за тия гнусни слухове, но началникът на фараоновата гвардия ги чувствуваше на всяка крачка. По поведението на хората той се досещаше, че прислугата, робите, войниците, доставчиците на двора приказват за лудостта на фараона, като млъкваха само когато можеше да ги чуе някой от началниците им.

Най-сетне ядосаният и разтревожен Тутмозис реши да поговори с тиванския номарх.

Когато се яви при него в двореца, Тутмозис завари Антеф полегнал на диван в стая, едната половина на която представляваше нещо като цветарник, изпълнен с редки растения. По средата имаше фонтан с розова вода. По ъглите стояха статуи на богове. Стените бяха изписани с картини, които изобразяваха делата на знатния номарх. Застанал до главата му, черен роб разхлаждаше господаря си с ветрило от щраусови пера. На пода седеше писарят на номеса и четеше доклад.

Лицето на Тутмозис изразяваше такава тревога, че номархът веднага отпрати писаря и роба и като стана от дивана, огледа всички ъгли, за да се убеди, че никой не подслушва.

— Достойни татко на Хеврон, моята достопочтена съпруга — почна Тутмозис, — по държането ти виждам, че се досещаш за какво искам да ти говоря.

— Тиванският номарх трябва винаги да бъде предвидлив — отвърна Антеф. — Предполагам също, че началникът на гвардията на негово величество не може да ме почете с посещение по празна работа.

Известно време двамата се гледаха един друг в очите.

Най-сетне Тутмозис седна до своя тъст и прошепна:

— Чул ли си мерзките слухове, които враговете на държавата разпространяват за нашия повелител?

— Ако става дума за дъщеря ми Хеврон — побърза да отговори номархът, — заявявам ти, че сега ти си неин господар и не можеш да имаш никакви претенции към мен.

Тутмозис махна небрежно с ръка.

— Някакви недостойни хора — продължи той — разпространяват слухове, че фараонът бил умопобъркан. Чул ли си това, татко?

Антеф клатеше и въртеше глава така неопределено, че то можеше да означава както потвърждение, така и отричане.

Накрая той каза:

— Човешката глупост е необятна като морето. Тя всичко може да помести в себе си…

— Това не е глупост, а престъпни интриги на жреците. Те имат на разположение един човек, който прилича на негово величество, и го използуват за мръсните си машинации.

И той разказа на номарха историята на гърка Ликон и за престъплението в Пи-Баст.

— За тоя Ликон, който убил детето на наследника, аз съм чул — каза Антеф, — но къде ти са доказателствата, че Мефрес е арестувал Ликон в Пи-Баст, че го е докарал в Тива и го пуска в царските градини, за да се представя там като смахнат фараон?

— Тъкмо затова те питам, ваше достойнство, какво да правя? Аз съм началник на гвардията и трябва да пазя честта и безопасността на нашия господар.

— Какво да се прави? Какво да се прави? — повтори Антеф. — Преди всичко да се стараем тия безбожни слухове да не стигнат до ушите на фараона…

— Защо?

— Защото ще се случи голямо нещастие. Когато нашият господар чуе, че Ликон се прави на луд и се представя за фараона, ще се разгневи страшно… Разбира се, ще обърне яростта си срещу Херхор и Мефрес… Може би само ще ги наругае… Може би ще ги тикне в затвора… Може дори да ги убие… Но каквото и да стори, ще го стори, без да има срещу тях достатъчни доказателства. А тогава? Днешният Египет не обича да принася жертви на боговете, но ще се застъпи за незаслужено онеправданите жреци… И тогава какво?… Защото аз мисля — добави Антеф, като приближи уста до ухото на Тутмозис, — защото аз мисля, че това ще бъде краят на династията…

— Какво да правим тогава?…

— Само едно! — извика Антеф. — Намери тоя Ликон, доложи, че Мефрес и Херхор са го крили и накарали да се представя за луд фараон… Това трябва да направиш, ако искаш да запазиш благоволението на господаря към себе си. Улики! Колкото може повече улики! Ние не сме Асирия. Не може да се наказват първожреци без съд, а никакъв съд няма да ги осъди без достатъчно улики. А и откъде е тая увереност в тебе, че не са дали на фараона някаква замайваща билка? Та това би било по-просто, отколкото да изпращат нощем човек, който не знае паролата и никога не е бил в двореца и парка. Казвам ти: за Ликон аз съм слушал от сигурен човек, от Хирам. Но не разбирам как Ликон би могъл да прави в Тива такива чудесии.

— Чакайте — прекъсна го Тутмозис, — къде е Хирам?

— Веднага след сватбата ви замина за Мемфис, а тия дни е бил вече в Хитен.

Лицето на Тутмозис пак придоби загрижен израз.

„През оная нощ — помисли си той, — когато са довели при Еунана гол човек, фараонът казваше, че отива да се види с Хирам. А щом Хирам не е бил в Тива, значи, негово величество още тогава не е знаел какво говори.“

Тутмозис се върна душевно потресен. Той не само не можеше да реши как да постъпи при това нечувано положение, но и не знаеше какво да мисли. Докато през време на разговора с царица Никторис беше почти уверен, че в парка се е появил Ликон, пратен от жреците, сега неговата увереност се разколеба. И ако Тутмозис, който всеки ден виждаше Рамзес, беше толкова смутен, какво ли ставаше в сърцата на другите хора? Най-разпалените привърженици на фараона и на неговите планове можеха да се разколебаят, като чуват от всички страни, че техният повелител е луд.

Това беше първият удар, нанесен на Рамзес XIII от жреците. Незначителен сам по себе си, той влачеше неизброими последици.

Тутмозис не само се съмняваше, но и страдаше. Под лекомислената външност у него се криеше благороден и енергичен характер. И сега, когато посягаха на честта и властта на неговия господар, Тутмозис се измъчваше от бездействието. Струваше му се, че е началник на крепост, която неприятелят подкопава, а