Еунана. — Но съм сигурен, че ако ги видя, мечът ми няма да се измъкне сам от ножницата…

Рамзес се усмихна.

— Твоят меч е мой — отвърна той — и може да бъде измъкнат от ножницата само когато аз заповядам.

Кимна с глава на Еунана и тръгна по-нататък.

Скоро фараонът се озова при затулената в гъсталака беседка. Стори му се, че чува лек шум… Попита бързо:

— Хеврон?

Срещу Рамзес изтича фигура, облечена с тъмен плащ, и се хвърли в прегръдките му, като шепнеше:

— Ти ли си, господарю? Ти ли си? Колко дълго чаках!

Чувствувайки, че ще се изтръгне от прегръдките му, фараонът я взе на ръце и я отнесе в беседката. Пътем наметалото му падна. Рамзес понечи да го вдигне, но се отказа…

На другия ден достопочтената царица Никторис повика при себе си Тутмозис. Като я погледна, фараоновият любимец се уплаши. Царицата беше ужасно бледа, очите й бяха хлътнали и блуждаеха като у безумна.

— Седни — каза тя и посочи столчето до своето кресло.

Тутмозис не се реши да седне.

— Седни! И… се закълни, че никому няма да повториш онова, което ще ти кажа.

— Кълна се в сянката на баща си! — рече Тутмозис.

— Слушай! — тихо каза царицата. — Аз съм ти била почти като майка… И ако издадеш тайната, боговете ще те накажат. Не… Тогава бедствията, които са надвиснали над моето семейство, няма да отминат и теб…

Тутмозис слушаше в недоумение. „Умопобъркана!“ — помисли той уплашен.

— Погледни тук, през прозореца… това дърво… Знаеш ли кого видях нощес на това дърво зад прозореца?

— Да не е дошъл в Тива завареният брат на негово величество?

— Не, не беше той, беше Рамзес… моят син… Моят Рамзес…

— На дървото ли? Нощес?

— Да!… Светлината на факлата падаше точно върху лицето и фигурата му. Беше с кафтан на бели и сини ивици. Погледът му — безумен. Смееше се диво като нещастния си брат и казваше: „Гледай, мамо, аз умея вече да летя; не е могъл нито Сети, нито Рамзес Велики, нито Хеопс! Гледай какви крила ми растат!“

Той протегна ръка към мен и аз, без да се помня от мъка, я докоснах през прозореца. Тогава той скочи от дървото и избяга…

Тутмозис слушаше ужасен. Но изведнъж се удари по челото.

— Това не е бил Рамзес — отвърна той решително, — това е бил човек, много приличен на него, подлият грък Ликон, който уби сина му, а сега се намира в ръцете на жреците. Това не е Рамзес. Това е мошеничество на ония негодници, Херхор и Мефрес.

По лицето на царицата блесна надежда, но само за миг.

— Нима не бих познала сина си?

— Казват, че Ликон приличал поразително на Рамзес. Това е мошеничество на жреците — настояваше Тутмозис. — Негодници! Смърт е малко за тях!

— А фараонът в къщи ли спа тая нощ? — попита внезапно царицата.

Тутмозис се смути и наведе очи.

— Значи, не?

— В къщи — отвърна неуверено Тутмозис.

— Лъжеш! Но кажи ми поне носеше ли кафтан на бели и сини шарки?

— Не помня… — прошепна Тутмозис.

— Пак лъжеш! А плащът — нима това не е плащът на моя син? Моят роб го намерил на същото това дърво.

Царицата стана и измъкна от сандъка кафявия плащ с качулката.

В същия миг Тутмозис си спомни, че фараонът се бе върнал след полунощ без плащ и дори се бе оправдал пред него, че го е загубил. Тутмозис се колебаеше, обмисляше нещо, но сетне отвърна решително:

— Не, царице, това не е бил фараонът, а Ликон. Това е престъпно мошеничество на жреците, за което трябва да съобщим незабавно на негово величество.

— Ами ако е Рамзес? — попита още веднъж царицата, при все че в очите й светеше вече искрица надежда.

Тутмозис се колебаеше. Неговата догадка относно Ликон беше разумна и можеше да е правилна, но не липсваха и основания да се предполага, че царицата наистина е видяла Рамзес. Той се бе върнал в къщи след полунощ. Беше облечен с кафтан на бели и сини ивици, загубил беше плаща си… А нали и брат му беше умопобъркан… и най-сетне нима майчиното сърце би могло да се излъже!…

В душата на Тутмозис се събудиха съмнения.

За щастие, докато той се колебаеше, сърцето на майката се озари от надежда.

— Добре, че ми напомни за тоя Ликон. Заради него Мефрес обвини Рамзес в детеубийство… А сега може би си служи с тоя негодник, за да опозори фараона… Във всеки случай нито думица на никого за това, което ти доверих. Ако Рамзес… ако наистина го е постигнало такова нещастие, то може да бъде и временно… Не бива да бъде унизен с разгласяване на подобни слухове. Дори на самия него нищо не казвай. Ако това е престъпно мошеничество на жреците, трябва да сме още по-предпазливи, макар че… хора, които прибягват към подобни измами, не могат да бъдат силни…

— Ще проуча това — каза Тутмозис. — Но ако се убедя, че…

— Само не казвай на Рамзес, заклевам те в сенките на бащите ни — възкликна царицата, като протягаше умолително ръце. — Фараонът не би им простил, ще ги даде под съд и тогава ще настъпи едно от двете нещастия: или ще бъдат осъдени на смърт най-висшите жреци в държавата, или съдът ще ги оправдае и тогава… По-добре проследи Ликон и го убий, без каквото и да било съжаление, като хищен звяр… като змия…

Тутмозис се сбогува с царицата, която се беше значително успокоила, но неговите собствени опасения се бяха засилили.

„Ако тоя подъл грък Ликон е още жив, въпреки ужасите на жреческия затвор — размишляваше той, — вместо да се катери по дърветата и да се показва на царицата, той би предпочел да избяга. Аз самият бих улеснил бягството му и бих го наградил щедро, ако ми признаеше истината и ми поискаше защита от тия негодници. Но кафтанът, наметалото? И как ще се излъже майката?“

Оттогава Тутмозис почна да избягва фараона и не се решаваше да го гледа в очите. А тъй като и Рамзес избягваше Тутмозис, можеше да се помисли, че горещото им приятелство е изстинало.

Но една вечер фараонът отново повика при себе си своя любимец.

— Аз трябва — каза той — да поговоря с Хирам по важни работи. Заминавам. Дежури тук, при спалнята ми, и ако някой поиска да ме види, не го допускай.

Когато Рамзес изчезна в тайните коридори на двореца, безпокойство обзе Тутмозис.

„Може би — помисли си той — жреците са го отровили с някаква упойка и той, като предусеща болестта, бяга от къщи? Хм! Ще видим!“

Фараонът се върна късно след полунощ. Той наистина беше с плащ, но не неговия, а войнишки.

Разтревоженият Тутмозис не спа до сутринта в очакване, че скоро царицата ще го повика. Царицата не го повика, но при сутрешната проверка гвардейският офицер Еунана помоли началника си за кратък разговор. Когато двамата останаха сами в отделна стая, Еунана падна пред краката на Тутмозис, като го молеше никому да не разказва онова, което ще чуе сега.

— Какво има? — попита Тутмозис и почувствува как студенее сърцето му.

— Началнико — каза Еунана, — вчера видях в градината гол човек, който тичаше и крещеше с нечовешки глас. Доведоха го при мен и… началнико… убий ме!…