той само гледа безпомощно. Тая мисъл така го измъчваше, че под нейно влияние у него се породи една смела идея. Когато един ден срещна върховния жрец Сем, той се обърна към него:

— Знае ли ваше достойнство какви слухове се разпространяват за нашия повелител?

— Фараонът е млад, за него могат да се мълвят най-различни неща — отвърна Сем и някак странно загледа Тутмозис. — Но това не ме засяга: аз замествам негово величество в службата на боговете и се старая да правя това колкото може по-добре; останалото не е моя грижа.

— Зная, че ваше достойнство си верен слуга на фараона — каза Тутмозис — и не се каня да се намесвам в тайните на жреците. Трябва обаче да ти обърна внимание върху една дреболия.

От достоверни източници научих, че свети Мефрес криел някакъв грък Ликон, на когото тежат две престъпления: първо, той е убиец на фараоновия син и, второ — той прекалено много прилича на негово величество.

Нека достойният Мефрес не позори достопочтената жреческа каста и по-скоро да предаде убиеца на съда. Защото, ако ние намерим Ликон, кълна се, че Мефрес ще се лиши не само от сана, но и от главата си. В нашата държава не може безнаказано да се покровителствуват разбойници и да се крият хора, които приличат на върховния повелител.

Сем, в чието присъствие Мефрес беше отнел Ликон от полицията, се смути може би от страх да не го обвинят в съучастничество. При все това отговори:

— Ще се постарая да предупредя свети Мефрес за тия подозрения, които го позорят. Но ти, ваше достойнство, знаеш ли как наказват у нас хората, които обвиняват несправедливо някого в престъпление?

— Зная и поемам отговорността. Аз съм толкова сигурен в това, което говоря, че съвсем не ме безпокоят последиците от моите подозрения. Безпокойството предоставям на достопочтения Мефрес и му желая да не става нужда да мина от предупреждения към действия.

Разговорът има последици. Оттогава никой не видя нито веднъж двойника на фараона.

Но слуховете не стихнаха. Рамзес XIII нищо не знаеше, тъй като дори Тутмозис не му съобщи нищо, защото се опасяваше да не би владетелят да предприеме някоя необмислена стъпка спрямо жреците.

В началото на месец паофи (юли-август) негово величество, кралица Никторис и дворът се върнаха от Тива в мемфиския дворец.

Към края на пътуването, което и тоя път ставаше по Нил, Рамзес XIII често изпадаше в замисленост, а веднъж каза на Тутмозис:

— Забелязвам нещо странно… Народът се трупа по двата бряга пак така многоброен, а може би и по- многоброен, отколкото при нашето отиване. Но възгласите са значително по-слаби, зад нас плават много по-малко лодки, а и на цветя хората са много скъпи…

— Божествена истина изрекоха устата ти, господарю — отвърна Тутмозис. — Народът наистина изглежда поизморен, но това е поради страхотната жега…

— Мъдри са словата ти!… — похвали го фараонът, а лицето му се проясни.

Но Тутмозис не вярваше на собствените си думи. Той чувствуваше всичко това, но още по-лошо беше, че същото чувствуваше и цялата свита на фараона — а именно че народните маси бяха поохладнели към своя владетел.

Дали това беше вследствие на слуховете за лошата болест на Рамзес или поради някои други причини — Тутмозис не знаеше. Но той беше уверен, че тук имат пръст жреците.

„Колко глупава е тълпата! — мислеше той, без да възпира презрението в сърцето си. — Доскоро се давеха само за да зърнат лицето на негово величество, а днес скъпят дори възгласите си… Нима са забравили вече и за седмия почивен ден, и за собствената земя?…“

Веднага след пристигането си в двореца фараонът заповяда да бъдат свикани представителите, които трябваше да вземат решение за използуване съкровищата на Лабиринта. В същото време той поръча на преданите си чиновници и полицейски служители да започнат агитация срещу жреците и в полза на седмия ден за почивка.

Изведнъж в целия Долен Египет забръмча като в кошер. Селяните предявиха искания не само за празничния ден, но и да им се плаща за обществените работи, които вършеха. По кръчми и из улици занаятчиите ругаеха жреците, че искали да ограничат свещената власт на фараона. Броят на престъпленията порасна, но престъпниците не искаха да отговарят пред съда. Писарите станаха смирени и никой от тях не смееше да удари простия човек, защото знаеше, че битият ще му отвърне също с удар. Даренията за храмовете намаляха, а боговете, които пазеха границите на номесите, биваха все по-често замервани с камъни и кал, дори събаряни.

Жреците, номарсите и техните поддръжници изпаднаха в ужас. Напразно съдиите обявяваха по пазарища и пътища, че според стародавните закони земеделците и занаятчиите, дори и търговците, не бива да се занимават със сплетни, които ги откъсват от плодотворната работа; сред смях и викове простолюдието замерваше съдебните вестоносци с гнили зеленчуци и костилки от фурми.

Тогава аристокрацията почна да се тълпи в двореца и паднала ничком пред краката на фараона, молеше за спасение.

— Ние — викаха те — се чувствуваме, като че ли земята се разтваря под собствените ни крака… Като че ли светът се свършва!… Стихиите са се разбушували, умовете са в раздвоение и ако не ни спасиш ти, господарю, преброени са часовете на нашия живот!…

— Моето съкровище е празно, армията ми е малка, полицията отдавна не е получавала заплати — отвърна фараонът. — Ако искате спокойствие и сигурност, ще трябва да ми доставите средства. Но понеже моето царствено сърце е изпълнено с болка поради вашите тревоги, ще направя всичко, което ми е възможно, и се надявам, че ще успея да възстановя реда в страната.

И наистина негово величество заповяда войската да бъде вдигната и разместена по най-важните пунктове на страната. В същото време той изпрати заповед на Нитагер да повери източната граница на помощника си и заедно с пет от най-добрите си полкове да дойде в Мемфис.

Владетелят направи всичко това не толкова за да запази аристокрацията от простолюдието, а за да има подръка големи сили, в случай че първосвещениците разбунтуват срещу него Горен Египет и полковете, издържани от храмовете.

На десети паофи в царския дворец и в околностите му зацари голямо оживление. Делегатите, които трябваше да признаят правото на фараона да черпи от съкровището на Лабиринта, се събраха, а освен тях надойдоха и много хора, които искаха поне да присъствуват на това необикновено за Египет тържество.

Шествието на делегатите започна рано сутринта. Най-напред вървяха голи селяни с бели шапчици и набедреници; всеки носеше в ръка наметало от грубо платно, за да покрие плещите си в присъствието на фараона. Следваха ги занаятчии, облечени като селяните, от които се отличаваха с малко по-фините си наметала и с тес-ничките си престилчици, покрити с пъстра везба.

Следваха търговците, някои от които с перуки, а всички с дълги наметала. Тук вече можеше да се видят по ръцете и краката скъпи гривни, а на пръстите — пръстени. Подир търговците вървяха офицери с шапчици и дрехи на черти: черни и жълти, сини и бели, сини и червени. Двама носеха на гърдите си месингови ризници вместо дрехи.

Едва след известно време шествието продължи: появиха се тринадесет благородници с големи перуки и дълго до земята облекло. След тях вървяха номарсите с дрехи, обшити с пурпурни ширити, и с корони на главите. Шествието завършваха жреци с бръснати глави и лица и с кожи от пантери през рамо.

Делегатите влязоха в голямата зала на фараоновия дворец, където имаше седем пейки, наредени една зад друга: най-ниската — за селяните, най-високата — за жреческото съсловие.

След малко се появи и негово величество Рамзес XIII, носен в лектика. Щом го видяха, делегатите паднаха ничком. Когато владетелят на двата свята седна на високия трон, той разреши на верните си поданици да станат и да заемат своите места. После в залата влязоха и седнаха на по-ниски тронове първожреците Херхор и Мефрес и пазителят на Лабиринта с кутийка в ръка. Блестяща свита от генерали обкръжи фараона, зад когото застанаха двама висши държавни служители с ветрила от паунови пера.

— Правоверни египтяни! — обади се владетелят на двата свята. — Както знаете, моят двор, войската