ми и моите чиновници се намират в нужда, която не може да бъде задоволена от обеднялото ми съкровище. Аз не говоря за разходи във връзка с моята свещена личност, защото се храня и обличам като войник, а всеки генерал или велик писар има повече прислужници и жени от мене.

Между събраните се чу шум на одобрение.

— Обичай беше досега — продължи Рамзес, когато съкровището се нуждае от средства, да наложи по- големи данъци на трудещото се простолюдие. Аз обаче познавам своя народ и неговото бедствено положение и затова не само не бих искал да го натоварвам с нови тежести, но бих искал да му направя някои облекчения…

— Да живееш вечно, господарю наш! — извикаха от няколкото по-ниски пейки.

— За щастие на Египет — каза фараонът — нашата държава има съкровища, с помощта на които може да се засили армията, да се заплати на чиновниците, да се обдари народът, дори да се изплатят всички дългове към храмовете или към финикийците. Това съкровище, събрано от моите прославени прадеди, се намира в подземията на Лабиринта, но то може да бъде наченато само ако вие всички, правоверни, като един човек признаете, че Египет се намира в нужда и че аз, владетелят, имам право да разполагам със съкровищата на своите предшественици…

— Признаваме!… Молим те да вземеш колкото е необходимо, господарю!… — викаха хората от всички пейки.

— Достойни Херхор! — обърна се владетелят към първожреца. — Желае ли свещеното жреческо съсловие да каже нещо по тоя въпрос?…

— Много малко — отвърна първожрецът, като ставаше. — Според стародавните закони съкровището на Лабиринта може да бъде докоснато само ако държавата не притежава никакви други средства… Но днес не е така. Защото, ако властта анулира дълговете към финикийците, нараснали поради недостойна лихва, не само ще напълни съкровището на ваше величество, но и простолюдието, което работи за финикийците, ще си отдъхне от тежкия труд…

По пейките отново зашумяха одобрително.

— Твоят съвет е изпълнен с мъдрост, свети човече — каза спокойно фараонът, — но е опасен. Защото, ако моят ковчежник, достопочтените номарси и аристокрацията се научат веднъж да анулирват чужди вземания, днес те няма да платят дълговете си към финикийците, а утре биха могли да забравят дълговете си към фараона и храмовете. А кой ще ми гарантира, че и простолюдието, поощрено от примера на големците, няма да помисли, че също има право да забрави задълженията си към нас?…

Ударът беше толкова силен, че негово достойнство Херхор дори се наведе на стола си и млъкна.

— А ти, върховен пазач на Лабиринта, искаш ли да кажеш нещо?… — попита фараонът.

— Аз имам тук кутийка — отвърна той — с бели и черни камъчета. Всеки делегат ще получи по две такива камъчета и ще пусне едно от тях в тая съдинка тук. Който желае ваше величество да използува съкровището на Лабиринта, ще сложи черното камъче, който желае да не бъде докосвана собствеността на боговете — ще пусне бялото.

— Не се съгласявай, господарю, на това — прошепна ковчежникът на владетеля. — По-добре е всеки делегат да каже открито какво му е в душата…

— Ще трябва да уважаваме стария обичай — намеси се Мефрес.

— Не, нека пускат камъчета в съдинката — реши владетелят. — Моето сърце е чисто, а намеренията ми — непоклатими.

Светите Мефрес и Херхор размениха погледи.

Пазачът на Лабиринта тръгна, придружен от двама генерали, да обикаля пейките и да връчва на делегатите по две камъчета: черно и бяло. Бедняците се смутиха силно, като видяха пред себе си такива големи сановници. Някои селяни паднаха ничком на земята, без да смеят да вземат камъчетата. Трябваше да им се обясни с големи усилия, че те могат да пуснат в съдинката само едното камъче: бялото или черното.

— Но аз бих искал да угодя и на боговете, и на негово величество… — прошепна един стар пастир.

Накрай сановниците успяха да обяснят на селяните какво се иска от тях. Гласуването започна. Всеки делегат се приближаваше до съдинката и пускаше камъчето си така, че другите не можеха да видят цвета му.

В това време великият ковчежник, коленичил зад трона, шепнеше на владетеля:

— Всичко е загубено!… Ако гласуването беше явно, щяхме да имаме единодушие, но сега да ми изсъхне ръката, ако в съдинката не се намерят двадесетина бели камъчета!…

— Успокой се, мой верен слуга — отвърна с усмивка Рамзес. — Аз имам подръка повече полкове от гласовете, които могат да бъдат против нас.

— Но защо?… Защо?… — въздишаше ковчежникът. — Без единодушие няма да ни отворят Лабиринта…

Рамзес непрекъснато се усмихваше.

Гласуването свърши. Пазачът на Лабиринта вдигна съдинката и изсипа съдържанието й върху един златен поднос.

При деветдесет и един гласували имаше осемдесет и три черни камъчета и само осем бели.

Генералите и чиновниците изтръпнаха, първожреците гледаха събраните тържествуващо, но бързо ги обзе безпокойство, защото лицето на Рамзес беше весело.

Никой не смееше да заяви гласно, че проектът на негово величество е отхвърлен. Но фараонът се обади съвсем спокойно:

— Правоверни египтяни, мои добри слуги! Вие изпълнихте моята заповед и благоволението ми е с вас. Два дена поред ще бъдете гости на дома ми. А когато получите подаръците си, ще се върнете при своите семейства и занятия. Мир вам и благословия!…

Като каза това, владетелят напусна залата заедно със свитата си, а първожреците Херхор и Мефрес се спогледаха неспокойно.

— Той никак не се разтревожи — прошепна Херхор.

— Казвах, че е бясно куче!… — отвърна Мефрес. — Той няма да се спре и пред насилие; затова, ако не го изпреварим…

— Боговете ще защитят нас и своите обиталища…

Вечерта в стаята на Рамзес XIII се събраха най-верните му слуги: великият ковчежник, великият писар, Тутмозис и Калипос — командир на гръцкия корпус.

— О, господарю — изстена ковчежникът, — защо не постъпи както твоите вечно живи прадеди?… Ако делегатите бяха гласували явно, щяхме да имаме вече право на съкровището в Лабиринта!…

— Истината каза ваше достойнство — обади се великият писар.

Фараонът поклати глава.

— Лъжете се. Дори цял Египет да беше викнал: „Предайте на държавата съкровищата от Лабиринта“, първожреците нямаше да направят това…

— Тогава защо ги разтревожихме с това свикване на делегати?… Тази постъпка възбуди и одързости народа, който днес прилича на прииждаща река…

— Аз не се боя от наводнение — каза владетелят. — Моите полкове ще бъдат преграда за него… Но аз имам действителна полза от събирането на делегатите; то ми показа безсилието на моите противници: осемдесет и три камъчета за нас, осем за тях!… Това значи, че ако те могат да разчитат на един корпус, аз — на десет… Не си правете илюзии — продължи фараонът. — Между мене и първожреците вече започна война. Те представляват крепост, която ние призовахме да се предаде. Отказаха, следователно ще трябва да ги атакуваме.

— Да живееш вечно!… — извикаха Тутмозис и Калипос.

— Заповядай, господарю — каза великият писар.

— Ето моята воля — заяви Рамзес. — Ти, ковчежник, ще раздадеш сто таланта на полицията, началниците на отредите на работници и кметовете в номесите: Сефт, Неха-хент, Неха-пеху, Себтхет, Аа, Амент, Ка… По същите места ще раздадеш на кръчмарите и ханджиите ечемик, пшеница и вино, та народът да получава даром храна и напитки. Ще направиш това веднага, за да може запасите да бъдат там, където трябва, до двадесети паофи.

Ковчежникът се наведе доземи: