Мефрес и в очите му светна зловещ огън.

— Ех, вие, първожреците, имате тайни, които ние нямаме право да знаем — каза върховният съдия. — Добре, ще правим това, което заповядвате, ще се помъчим нападението да стане на двадесети… Но запомнете, че нашата кръв и кръвта на децата ни ще падне върху вашите глави…

— Да падне!…

— Да падне!… — извикаха едновременно двамата първожреци.

— От десет години управлявам държавата и през това време на никого от вас не се случи нищо лошо, а сме устоявали на всяко обещание. Затова бъдете търпеливи и верни още няколко дни, за да видите силата на боговете и да получите наградата си.

Скоро номарсите се сбогуваха с първожреците, без да се помъчат дори да прикрият тъгата и безпокойството си. Останаха само Херхор и Мефрес.

След продължително мълчание Херхор се обади:

— Да, докато се преструваше на луд, тоя Ликон беше добър. Но да го поставим вместо Рамзес!…

— Щом майката не можа да го отличи — отговори Мефрес, — трябва много да прилича… А да седне на престола и да каже няколко думи на околните, навярно ще съумее. Пък нали и ние ще бъдем при него…

— Ужасно глупав комедиант!… — въздъхна Херхор, като търкаше челото си.

— Той е по-мъдър от милиони други хора, понеже е ясновидец и може да направи големи услуги на държавата…

— Ваше достойнство непрекъснато ми говориш за двойното му виждане — отвърна Херхор. — Позволи и аз да се уверя в това…

— Желаеш ли?… — попита Мефрес. — Тогава да вървим… Но заклевам те в името на боговете, Херхор, да не споменаваш дори пред собственото си сърце за това, което ще видиш.

Двамата слязоха в подземията на светилището Птах и се намериха в просторно мазе, осветено със светилник. При слабата светлина Херхор съзря на една маса човек, който се хранеше. Той беше облечен с кафтан на гвардията на фараона.

— Ликон — каза Мефрес, — най-високият сановник в нашата държава иска да се увери в способностите, с които са те надарили боговете…

Гъркът отблъсна паницата с яденето и почна да мърмори:

— Проклет да е денят, в който краката ми докоснаха вашата земя!… Предпочитам да работя в каменните кариери и да ме бият с тояги…

— За това винаги има време — забеляза строго Херхор.

Гъркът млъкна и изведнъж се разтрепера, като видя в ръката на Мефрес топче от тъмен кристал. Той побледня, погледът му се замъгли, по лицето му се появиха капки пот. Очите му бяха втренчени в една точка, сякаш заковани в кристалната топка.

— Той вече спи — заяви Мефрес. — Не е ли чудно това?

— Ако не се преструва.

— Ощипи го… убоди го… дори го опари… — каза Мефрес.

Херхор идвади изпод бялата си дреха кама и се прицели, сякаш искаше да я забие между очите на Ликон. Но гъркът не мръдна, дори клепачите му не трепнаха.

— Погледни тук — каза Мефрес и приближи кристала до Ликон. — Не виждаш ли човека, който отвлече Кама?…

Гъркът скочи от стола със стиснати пестници и с пяна на устата.

— Пуснете ме!… — викаше той с дрезгав глас. — Пуснете ме да пия неговата кръв…

— Къде е той сега?… — попита Мефрес.

— В павилиона в дъното на градината край реката… При него е една красива жена… — шепнеше Ликон.

— Тя се нарича Хеврон и е съпруга на Тутмозис — подсказа Херхор. — Признай, Мефрес — прибави той, — че не е необходимо да си ясновидец, за да знаеш това.

Мефрес сви тънките си устни.

— Ако това не те убеждава, ваше достойнство, ще ти покажа нещо по-добро — отговори той. — Ликон, намери сега предателя, който търси пътя към съкровището на Лабиринта…

Спящият грък втренчи напрегнат поглед в кристала и след малко отговори:

— Виждам го… Облечен е в дрипа на просяк…

— Къде е?…

— Лежи в двора на най-близката странноприемница до Лабиринта… Утре заран ще бъде там…

— Как изглежда той?…

— Има рижа брада и коса… — отговори Ликон.

— Е, какво?… — попита Мефрес Херхор.

— Ваше достойнство има добра полиция — каза Херхор.

— Но затова пък пазачите на Лабиринта го пазят лошо — отговори сърдито Мефрес. — Още тая нощ ще замина за там с Ликон, за да предупредя тамошните жреци… Но като успея да запазя съкровището на боговете, ще позволиш, ваше достойнство, аз да му стана пазач…

— Както желаеш, ваше достойнство — отговори равнодушно Херхор и си помисли: „Най-сетне благочестивият Мефрес почна да показва зъбите и ноктите си… Лично той иска да стане само… пазач на Лабиринта, а възпитаника си Ликон иска да направи само… фараон!… Вярно е, че за да се насити алчността на моите помощници, боговете би трябвало да създадат десет египетски държави…“

Когато двамата сановници напуснаха подземията, Херхор се върна по среднощ пеш в светилището на Изида, където живееше, а Мефрес нареди да приготвят две лектики с коне. В едната младите жреци сложиха спящия Ликон, като му нахлузиха чувал на главата, а в другата седна първожрецът и придружен от шепа конници, тръгна в силен тръс за Фаюм.

Съгласно обещанието си пред фараона през нощта на четиринадесети срещу петнадесети паофи първожрецът Саменту влезе в Лабиринта през един само нему познат коридор. Той носеше в ръце връзка факли, една от които гореше, а на гърба си — малка кошница с инструменти.

Саменту много лесно преминаваше от зала в зала, от коридор в коридор, като с едно докосване отстраняваше каменни плочи в колони и стени, дето се намираха скрити врати. Понякога се колебаеше, но тогава четеше тайнствените знаци по стените и ги сравняваше със знаците по зърната на броеницата, която носеше на врата си.

След като вървя половин час, той се озова при съкровището; тук махна една плоча на пода и се спусна в залата, която се намираше отдолу. Залата беше ниска, но просторна, а таванът й се подпираше върху много ниски дебели колони.

Саменту сложи кошницата на земята, запали две факли, при светлината на които зачете надписите по стените.

„Въпреки грозния ми лик — гласеше един надпис, — аз съм истински син на боговете и гневът ми е страшен.

Под открито небе аз се превръщам в огнен стълб и сея мълнии. Затворен, аз съм гръм и унищожение и няма сграда, която може да устои на моята сила.

Само светена вода може да ме укроти; тя ме лишава от сили. Ала гневът ми се ражда не само от пламъка, но и от най-малката искра.

Всичко се прекланя и пада пред мене. Аз съм като тайфун, който изкоренява най-високите дървета и вдига камъните.“

— С една дума, всяко светилище си има своя тайна, която другите не знаят!… — каза си Саменту.

Той отвори една колона и извади от нея голямо гърне. Гърнето имаше капак, залепен с восък, и отверстие, през което дълъг тънък канап преминаваше вътре в колоната и завършваше неизвестно къде.

Саменту отряза парче от канапа, докосна го с факела и забеляза, че гори много бързо, като при това съска.

Той отвори предпазливо капака с помощта на нож и видя в гърнето нещо като пясък и камъчета с пепеляв цвят. Извади няколко камъчета и като се дръпна настрани, докосна ги с факлата. Мигновено избухна буен пламък и камъчетата изчезнаха; остана само гъст дим и неприятна миризма.