Кой ли го е издал!… Разбира се, само един-единствен човек: младият жрец на Сет, когото Саменту бе посветил доста подробно в плановете си. Сам изменникът би трябвало цял месец да търси пътя в Лабиринта; но ако се е споразумял с пазачите, могат да намерят Саменту за един ден…

В тоя миг първожрецът изпита чувства, познати само на хора, които са изправени пред лицето на смъртта. Той престана да се страхува, понеже неговите въображаеми тревоги изчезнаха пред лицето на фактите… И не само че се овладя, но дори се почувствува безкрайно по-високо от всичко живо… След малко вече няма да го заплашва никаква опасност!…

Мислите течаха през главата му с бързината и яркостта на мълнии. Той обгърна мислено целия си живот: работата, опасностите, надеждите, амбициите и всичко това му се стори нищожно. Каква полза, ако в тоя миг беше дори фараон или ако притежаваше скъпоценностите на всички царски съкровища?…

Всичко е суета, прах, дори по-лошо — илюзия.

Едно нещо е велико и истинско — смъртта…

Междувременно хората с факлите стигнаха вече средата на грамадната зала, като щателно оглеждаха колоните и кътчетата. Жрецът виждаше как лъщят остриетата на техните копия и разбра, че се колебаят, че се придвижват напред неохотно и със страх. На няколко крачки зад тях вървеше друга група хора, осветявани от една факла.

Саменту дори не чувствуваше към тях омраза, а само любопитство кой може да го е издал. Но и това не го интересуваше особено много; несравнимо по-съществен беше за него въпросът: защо човек трябва да умира и защо се е родил… понеже пред факта на смъртта целият живот, макар и да е бил най-дълъг и пребогат с преживелици, се съкращава в един болезнен миг.

Защо е така?… За какво е това?…

Опомни се от гласа на един от въоръжените хора:

— Тук няма никой и не може да има!…

Въоръжените хора се спряха. Саменту почувствува, че обича тия хора, които не искаха да вървят по- нататък, и сърцето му затуптя.

Бавно се приближи втората група хора, в която спореха.

— Как можеш, ваше достойнство, дори да предполагаш, че някой ще влезе тук?… — говореше един глас, разтреперан от гняв. — Нали всичките входове са охранявани… особено сега. А ако някой се промъкне тук, само гладна смърт го чака…

— И все пак погледни, ваше достойнство, как се държи Ликон — отговори втори глас. — Спи, а непрекъснато изглежда, като че ли усеща наблизо неприятел…

„Ликон?… — помисли Саменту. — Ах, това е гъркът, който прилича на фараона… Но какво виждам!… Мефрес го е довел тук!…“

В тоя миг спящият грък се хвърли напред и застана пред колоната, зад която се криеше Саменту. Въоръжените хора изтичаха след него и светлината на факлите им освети черния силует на жреца.

— Кой е тук?… — извика с дрезгав глас командирът.

Саменту излезе. Появата му направи толкова силно впечатление, че хората с факлите отстъпиха. Той би могъл да премине между тия изплашени хора и никой нямаше да го спре, но жрецът вече не мислеше за бягство.

— Е какво, лъжеше ли се моят ясновидец?… — извика Мефрес и протегна ръка. — Ето предателя!…

Саменту се приближи към него с усмивка и рече:

— Познах те по тоя възглас, Мефрес. Когато не си измамник, ти си глупак…

Присъствуващите се втрещиха. Саменту продължи със спокойна ирония:

— Впрочем в тоя момент ти си и измамник, и глупак. Измамник си, защото втълпяваш на пазачите на Лабиринта, че тоя негодник има дарбата да вижда от разстояние; а си глупак, понеже смяташ, че ще ти вярват. По-добре кажи направо, че и в храма на Птах се намират точните планове на Лабиринта…

— Това е лъжа!… — извика Мефрес.

— Попитай тия хора на кого вярват: на тебе или на мене? Аз съм тук, понеже намерих плановете в храма на Сет, ти пък дойде поради благоволението на безсмъртния Птах… — завърши със смях Саменту.

— Вържете тоя предател и лъжец!… — извика Мефрес.

Саменту отстъпи няколко крачки назад. Той извади бързо от дрехата си флакончето и като го вдигна към устата си, каза:

— Мефрес, ти до края на живота си ще останеш глупак… Хитър си само тогава, когато се касае за пари…

Той докосна флакончето до устата си и падна на пода.

Въоръжените хора се хвърлиха върху му, вдигнаха го, но беше вече мъртъв.

— Да остане тук, като другите… — каза пазителят на Лабиринта.

Всички напуснаха залата, като затвориха внимателно тайната врата. Скоро излязоха от подземията на Лабиринта.

Когато достопочтеният Мефрес се озова на двора, заповяда на жреците си да приготвят лектиките и незабавно се отправи за Мемфис заедно със спящия Ликон.

Зашеметени от необикновените събития, пазителите на Лабиринта ту се споглеждаха помежду си, ту гледаха подир свитата на Мефрес, която вече изчезваше сред жълт облак от прах.

— Не мога да повярвам — каза първожрецът-пазител, — че в наше време се намери човек, който влезе в подземията…

— Ваше достойнство забравя, че днес имаше трима посетители — добави един от младите жреци и го погледна изпод око.

— А-а… вярно!… — отговори първожрецът. — Нима боговете объркаха разума ми?… — добави той, като си търкаше челото и стискаше амулета, който висеше на гърдите му.

— И двамина избягаха — подсказа младият жрец: — комедиантът Ликон и благочестивият Мефрес.

— Защо не ме подсети там, в подземията!… — избухна началникът.

— Не знаех, че така ще стане…

— Горко ми!… — извика първожрецът. — Не началник, а вратар на тая сграда би трябвало да бъда… Предупреждаваха ни, че някой се опитва да влезе в Лабиринта, а аз не предотвратих това… А сега пък пуснах двама най-опасни, които ще доведат тук, когото пожелаят… О, горко ми!…

— Няма защо да се вайкаш, ваше достойнство — обади се друг жрец. — Нашият закон е ясен… Изпрати в Мемфис четирима или шестима наши хора и ги снабди с присъди. Останалото е тяхна работа…

— Но аз съм си загубил ума! — окайваше се първожрецът.

— Станалото — станало — прекъсна го не без иронии младият жрец. — Едно е сигурно, че хората, които не само влязоха в подземията, но дори се разхождаха из тях като в собствената си къща, не могат да живеят.

— Тогава определете шестима от нашата милиция…

— Разбира се!… Трябва да свършим с това! — потвърдиха жреците-пазители.

— Кой знае дали Мефрес не е действувал в разбирателство с предостойния Херхор? — прошепна някой.

— Стига! — извика първожрецът. — Ако намерим Херхор в Лабиринта, и спрямо него ще действуваме според закона. Но да предполагаме или да подозираме когото и да било — нямаме право… Нека писарите приготвят присъдите на Мефрес и Ликон, избраните хора час по-скоро да тръгнат по дирите им, а полицията да увеличи постовете. Също така да се провери сградата вътре че да се открие откъде е влязъл Саменту… Макар да съм уверен, че той няма да има скоро последователи…

След няколко часа шестима души тръгнаха за Мемфис.

На осемнадесети паофи в Египет вече цареше хаос. Съобщенията между долната и горната част на държавата бяха прекъснати, търговията спря, по Нил обикаляха само полицейски кораби, а пътищата по суша бяха заети от войска, която бързаше към градовете с най-прочути светилища.

По полетата работеха само селяните на жреците. Но в именията на благородниците, на номарсите и особено на фараона ленът не беше изваден, детелината бе неодокосена, а гроздето нямаше кой да бере.