владетел; за неговите намерения се бяха създали вече легенди. Очакваха се големи промени, макар че никой не знаеше какви. Едно само беше сигурно, че строгостта на чиновниците отслабна, че финикийците вече не събираха толкова безогледно данъци и че обикновено покорният египетски народ започна да надига глава срещу жреците.

— Само да позволи фараонът — говореше се по кръчмите, по нивите и пазарищата — и веднага ще турим светите мъже на мястото им… Те са виновни, че плащаме големи данъци, че раните по нашите гърбове никога не заздравяват!…

Седем мили южно от Мемфис, между разклоненията на либийските планини, се намираше областта Пиом или Фаюм; тя се отличаваше с това, че бе създадена от човешки ръце.

Някога това място било пустиня, вдлъбната и заобиколена амфитеатрално от голи планини. Едва фараон Аменхемат, 3500 години преди Христа, се заел с дръзкия проект да бъде превърната в плодородна област.

За тая цел той отделил източната част на вдлъбнатината, като я преградил със здрав насип, висок колкото двуетажна къща, дебел в основата около сто крачки и дълъг повече от четиридесет километра.

По тоя начин било създадено водохранилище, което могло да побере три милиарда кубически метра, три кубически километра вода, а площта му заемала около триста квадратни километра. Това водохранилище служело за напояване на два милиона декара земя; освен това, когато прииждала реката, то поемало излишъка вода и предпазвало значителна част от Египет от внезапно наводнение.

Това огромно водохранилище се наричало Меридовото езеро и било причислявано към чудесата на света. Благодарение на него пустинната долина се превърнала в плодороден край, наричан Пиом, с двеста хиляди души благоденствуващо население. Наред с палмите и пшеницата в тая област отглеждали ненадминати по красотата си рози, маслото на които се разпращало по цял Египет и в чужбина.

Съществуването на Меридовото езеро било свързано с друго чудо, работа на египетските инженери: с канала Йосиф.

Тоя канал, широк двеста крачки и дълъг няколко десетки мили, минавал на запад от Нил. На две мили разстояние от реката той служел за напояване на земята в съседство с либийските планини и отвеждал водата до Меридовото езеро.

Около областта Пиом се издигали няколко стари пирамиди и множество по-малки гробници. А на източната й граница близо до Нил се намирал прочутият Лабиринт (Лопе-ро-хунт). И той бил построен от Аменхемат във форма на огромна подкова и заемал пространство хиляда крачки дълго и шестстотин широко.

Тази сграда била най-голямата съкровищница на Египет. Там почивали мумиите на много славни фараони, прочути жреци, военачалници и строители. Пак там лежели останки на почитани животни, най- вече на крокодили. Там най-после се е пазело трупаното векове наред богатство на египетската държава, богатство, за което днес трудно можем да имаме представа.

Лабиринтът не бил нито недостъпен отвън, нито охраняван особено строго; пазел го малък отред от войската на жреците и няколко жреци с изпитана честност. Сигурността на съкровището се е състояла всъщност в това, че с изключение на тия няколко души никой не знаел къде да го търси в Лабиринта, който се делял на два етажа — надземен и подземен — и всеки от тях имал по хиляда и петстотин стаи!…

Всеки фараон, всеки първожрец, най-после всеки главен ковчежник и върховен съдия е бил длъжен веднага, след като поемал поста си, да разгледа със собствените си очи съкровището на държавата. Но въпреки това никой от сановниците не само че не би могъл да го намери сам, но дори не би могъл да се ориентира къде лежи то — дали в главната сграда или в някое крило, над земята или под земята.

Имало и такива хора, на които им се струвало, че съкровището наистина лежи под земята, но далеко извън истинския Лабиринт. А не липсвали и хора, които смятали, че съкровището лежи под дъното на езерото, та в случай на нужда да го залее водата. Но никой сановник на страната не обичал да се занимава с този въпрос, понеже знаел, че покушението срещу богатството на боговете влече след себе си смърт.

Най-сетне непосветените може би биха успели да открият пътя, ако страхът не парализирал мисълта им. Смърт на тая земя и смърт вечна заплашвала и него, и семейството на тоя, който се осмели с безбожен ум да разкрива подобни тайни.

Когато дойде по тия места, Рамзес XIII посети преди всичко областта Фаюм. Тя изглеждаше като дълбока тепсия, на чието дъно се намираше езерото, а по бреговете — хълмове. Накъдето и да обърнеше поглед, навсякъде виждаше сочна зелена трева, изпъстрена с цветя, с китки от палми, горички от смокини и тамаринди, сред които от изгрев до залез слънце се носеха песни на птици и весели човешки гласове.

Може би това беше най-щастливият кът на Египет.

Народът посрещна фараона с небивало въодушевление. Той и свитата му бяха засипвани с цветя, подариха му няколко глинени съдинки с най-скъпи благовония и злато и скъпоценни камъни за десет таланта.

Владетелят остана два дена в тоя великолепен край, където радостта сякаш цъфтеше по дърветата, носеше се във въздуха, оглеждаше се във водата на езерото. Припомниха му обаче, че трябва да посети Лабиринта.

Той напусна Пиом с въздишка и като пътуваше, все поглеждаше назад. Но скоро вниманието му бе погълнато от огромна сива сграда, величествено разположена на един хълм.

Пред вратата на вековечния Лопе-ро-хунт го поздрави група жреци с лица на аскети и малка войскова част. Всеки войник от нея беше напълно избръснат.

— Тия хора изглеждат като жреци!… — възкликна Рамзес.

— Защото всеки един от тях е получил нисше посвещение, а стотниците — висше — отговори първожрецът на сградата.

Като се вгледа внимателно в лицата на тия странни войници, които не ядяха месо и живееха в безбрачие, фараонът долови, че притежават проницателен ум и овладяна енергия. Разбра също, че на това място неговата свещена личност не прави никакво впечатление.

„Много съм любопитен да зная как Саменту ще се добере дотук?…“ — каза си владетелят.

Той разбра, че тия хора не може нито да се сплашат, нито да се подкупят. От тях лъхаше такава самоувереност, като че ли всеки имаше в свое разпореждане непобедими полкове от духове.

„Ще видим — помисли той — дали моите гърци и азиатци ще се изплашат от тия богобоязливи мъже. За щастие те са толкова диви, че няма дори да проникнат в тържествения израз на лицата им.“

По молба на жреците свитата на Рамзес XIII остана пред вратата, сякаш под надзора на войниците с бръснатите глави.

— И меча си ли трябва да оставя тук? — попита фараонът.

— Той няма да ни нанесе никаква вреда — отвърна върховният пазител.

Младият владетел беше готов най-малкото да удари с меча си благочестивия мъж заради тоя отговор. Но се въздържа.

През грамаден двор, между два реда сфинксове, фараонът и жреците влязоха в главната сграда. Тук, в извънредно просторното, но малко тъмнично преддверие, имаше осем врати и пазителят попита:

— През кои врати ваше величество желае да стигне до съкровището?

— През онези, които ще ни отведат най-бързо до него.

Всеки от петимата жреци взе по две връзки факли, но само един запали светлина. До него застана върховният пазител, като държеше в ръце дълга броеница, по зърната на която бяха изписани някакви знаци, Рамзес тръгна подир тях, обкръжен от останалите трима жреци.

Първожрецът с броениците се обърна надясно и влезе в голяма зала, стените на която бяха покрити с надписи и фигури. Оттам стигнаха до един тесен коридор, който водеше нагоре, и се озоваха в друга зала с голям брой врати. Тук пред тях се отмести плоча на пода и разкри отвор, през който се спуснаха долу и отляво през един тесен коридор се отправиха към стая без врата.

Водачът обаче докосна един йероглиф и стената пред тях се отмести.

Рамзес искаше да си даде сметка за посоката, по която се движат, но скоро вниманието му се уплете. Виждаше само, че бързо преминават големи зали, малки стаи, тесни коридори, че се изкачват нагоре или се спускат надолу, че някои зали имат много врати, а други изобщо нямат. В същото време забеляза, че на всеки нов вход водачът прехвърля едно зърно от дългата си броеница или при блясъка на факлите сравнява знаците по зърната на броеницата със знаците по стените.