— Къде сме сега — попита внезапно фараонът, — в подземие или на повърхността?…

— Намираме се във властта на боговете — отговори един от спътниците му.

След няколко завоя и проходи фараонът пак се обади:

— Но ние бяхме вече тук, струва ми се, два пъти!…

Жреците мълчаха; само оня, който носеше факлата, освети последователно стените, а Рамзес, вглеждайки се по-внимателно, призна в себе си, че сигурно тук не са били още.

В една малка стаичка без врати факлите бяха наведени и фараонът забеляза на земята изсъхнали и почернели останки, увити в почти изгнила дреха.

— Това е трупът на един финикиец — каза пазителят на сградата, — който през 16-а династия се опитал да се промъкне в лабиринта и стигнал дотук.

— Убит ли е бил? — попита фараонът.

— Умрял от глад.

Бяха вървели половин час, когато жрецът, който носеше факлата, освети една ниша в коридора, в която също лежаха изсъхнали останки.

— Това е трупът на един нубийски жрец — каза пазителят, — който по време на дядото на ваше величество се опитал да влезе тук…

Фараонът не попита какво е станало с него. Струваше му се, че се намира някъде много дълбоко и че сградата го притиска с тежестта си. Той не мислеше вече да се ориентира в тия стотици коридори, зали и стаи. И дори не желаеше да си обясни по какво чудо се разтварят пред него каменните стени или потъват подовете.

„Саменту нищо няма да направи — казваше на себе си той. — Или ще загине както тия двама, за които трябва дори да му кажа.“

Той никога досега не беше изпитвал такава угнетеност, такова чувство на безпомощност и нищожество. Понякога му се струваше, че жреците ще го оставят в някоя от тия тесни стаи без врати. Тогава го обхващаше отчаяние: посягаше към меча, готов да ги съсече. Но веднага си спомняше, че без тяхна помощ не ще излезе оттук, и затова навеждаше глава.

О, ако можеше само за миг да зърне дневната светлина!…

Колко страшна трябва да е смъртта сред тия три хиляди стаи, пълни с мрак!…

Понякога душите на героите преживяват мигове на дълбоко униние, за което обикновеният човек няма и най-малка представа.

Вървяха още около един час, докато най-сетне влязоха в ниска зала с осмоъгълни колони. Тримата жреци, които заобикаляха фараона, се пръснаха встрани и Рамзес забеляза, че единият от тях се прилепи до едната колона и сякаш изчезна във вътрешността й.

След малко на една от стените се откри тесен отвор. Тогава жреците се върнаха по местата си, а водачът им заповяда да запалят четири факли. После всички се насочиха към отвора и внимателно се провряха през него.

— Ето помещенията със съкровищата… — каза пазителят на сградата.

Жреците запалиха бързо факлите, прикрепени към колоните и стените, и Рамзес видя редица грамадни стаи, пълни с най-разнообразни предмети с неоценима стойност. В тази сбирка всяка династия, ако не всеки фараон, е трупала най-необикновеното и най-скъпото, което е имала.

Тук имаше колесници, лодки, легла, маси, сандъци и тронове от злато или обковани със злато, инкрустирани със слонова кост и седеф и така богато украсени с цветно дърво, че детайлите им сигурно са били изработвани от маисторите-занаятчии десетки години. Имаше ризници, щитове и колчани за стрели, които блестяха от скъпоценни камъни. Имаше кани, съдини и лъжици от чисто злато, скъпи дрехи и балдахини.

Благодарение на сухия и чист въздух всичко се бе запазило от векове, без да се измени.

Между забележителностите фараонът забеляза сребърния модел на асирийския дворец, подарен на Рамзес XII от Саргон. Като обясняваше на фараона кой дар от кого е, първожрецът следеше внимателно неговото лице. Но вместо възхищение от съкровищата той забеляза недоволство.

— Кажи ми, ваше достойнство — попита фараонът внезапно, — каква е ползата от тези съкровища, затворени в тъмница?

— В тях се крие голяма сила, в случай че Египет се намери в опасност — отвърна първожрецът. — Срещу няколко от тия шлемове, коли, мечове можем да купим благоразположението на всички асирийски сатрапи. Може би и цар Асар не ще устои, ако му доставим предмети за тронната зала или за оръжейната му.

— Мисля, че те биха предпочели да заграбят всичко с меч от нас, отколкото нещичко от съкровищата заради разположението си към нас — подхвърли владетелят.

— Само да се опитат!… — каза жрецът.

— Разбирам… Изглежда, имате начини да унищожите съкровищата. Но в такъв случай от тях няма да се ползува никой.

— Това не е моя работа — отвърна върховният пазител. — Пазим, което ни е предадено, и постъпваме, както ни е заповядано.

— Няма ли да е по-добре, ако се употреби една малка част от тия съкровища, за да бъде подсилена държавната хазна и да се измъкне Египет от лошото положение, в което се е озовал днес? — попита фараонът.

— Това не зависи от нас.

Фараонът сви вежди. Той разглежда известно време предметите, но без голямо въодушевление, и накрая попита отново:

— Добре. Тия изкусни произведения могат да послужат, за да спечелим разположението на асирийските велможи. Но ако избухне война с Асирия, срещу какво ще получим зърнени храни, хора и оръжие от народите, които не разбират много от художествени произведения?

— Отворете съкровищницата!… — каза първожрецът.

И тоя път жреците се пръснаха: двама сякаш изчезнаха във вътрешността на колоните, а единият се покачи по стълба на едната стена и почна да прави нещо около една малка скулптура там.

Пак се отвори скрита врата и Рамзес влезе в същинската съкровищница.

И тя представляваше просторна стая, изпълнена с безценни съкровища. В нея имаше глинени бъчви, пълни със златен пясък, буци злато, наредени като тухли, и златни пръчки на връзки. Сребърните буци, наредени край единия зид, образуваха нещо като стена, широка няколко лакътя и висока до тавана.

В нишите и по каменните маси бяха натрупани скъпоценни камъни във всички цветове: рубини, топази, смарагди, сапфири, диаманти, най-после перли колкото орехи, дори колкото птичи яйца. За не една от тия скъпоценности можеше да се купи цял град.

— Ето това е нашето богатство в случай на нещастие — каза жрецът-пазител.

— Но какво нещастие очаквате вие? — попита фараонът. — Народът бедствува, благородниците и дворецът са задлъжнели, армията е намалена наполовина, фараонът няма пари… Нима Египет се е намирал някога в по-лошо положение?…

— Бил е в по-лошо, когато го завладяха хиксосите.

— След двадесетина години — отвърна Рамзес — ще ни покорят дори израилтяните, ако не ги изпреварят либийците и етиопците. И тогава тия прекрасни камъни, разбити на късчета, ще отидат за украса на еврейски и негърски сандали…

— Бъдете спокоен, ваше величество. В случай на нужда не само съкровищницата, но дори Лабиринтът ще изчезне без следа, заедно със своите пазители.

Рамзес окончателно разбра, че има пред себе си фанатици, които мислят само за едно: да не допуснат никого да завладее съкровището.

Фараонът седна на купчината златни тухли и каза:

— Значи, пазите това богатство за тежки времена за Египет?

— Истината казвам, достопочтени господарю.

— Добре. Но кой ще ви убеди вас, пазителите, че са дошли такива времена, ако те настъпят?

— За тая цел трябва да бъде свикан извънреден съвет от знатни египтяни, в който да участвуват: фараонът, тринадесет жреци от висша степен, тринадесет номарси, тринадесет благородници, тринадесет