военачалници и по тринадесет търговци, занаятчии и селяни.

— Значи, на такъв съвет бихте предали съкровищата? — запита фараонът.

— Бихме дали потребната сума, ако целият съвет като един човек реши, че Египет е в опасност и…

— И какво?

— И ако статуята на Амон в Тива потвърди това решение.

Рамзес наведе глава, за да скрие израза на голямото си задоволство. Той вече имаше план.

„Ще успея да събера такъв съвет и да го склоня към единодушие… — каза си той. — Струва ми се, че и божествената статуя на Амон ще потвърди решението, когато обкръжа жреците с моите азиатци.“

— Благодаря ви, благочестиви мъже — каза той високо, — че ми показахте тия ценни предмети, чиято голяма стойност обаче не ми пречи да бъда най-бедният измежду царете в света. А сега моля да ме изведете оттук по някой по-къс и по-удобен път.

— Пожелаваме на ваше величество — отвърна пазителят — да прибавите в Лабиринта още толкова богатства… А що се отнася до пътя за излизане оттук, има само един и трябва да се върнем по него.

Един от жреците поднесе на Рамзес малко фурми, друг — бутилка вино, подправено с подкрепващо вещество. Силите на фараона се възвърнаха и той тръгна весело.

— Много нещо бих дал — каза Рамзес със смях, — за да разбера всички завои на тоя чуден път!…

Жрецът-водач се спря.

— Уверявам ваше величество — каза той, — че ние самите не знаем и не помним тоя път, макар че всеки от нас го е минавал по двадесетина пъти.

— Тогава как стигате дотук?

— Ползуваме се от някои указания, но ако изчезне дори в този момент едно от тях, всички ще измрем от глад…

Най-после те излязоха в преддверието, а от него на двора. Фараонът започна да се оглежда наоколо и няколко пъти пое дъх.

— Не бих искал да пазя Лабиринта дори срещу всичките му съкровища! — извика той. — Страх ме пронизва, като си помисля, че може да умра в тия каменни тъмници…

— Но може да се свикне с тях — отвърна с усмивка първожрецът.

Фараонът поблагодари на всекиго от водачите си и довърши:

— Бих искал да проявя към вас някаква милост. Искайте…

Но жреците го слушаха равнодушно, а началникът им каза:

— Прости, господарю, дързостта ми, но… какво бихме могли да пожелаем?… Нашите смокини и фурми са толкова сладки, колкото от твоята градина, водата толкова хубава, както от твоя кладенец. Ако ни привличаха богатствата, не ги ли имаме повече, отколкото всички владетели?…

„Тия с нищо не мога да привлека — помисли фараонът, — но… ще им дам решението на събранието и потвърждението на Амон.“

След като напусна Пиом, фараонът и свитата му плуваха петнадесетина дни нагоре по Нил, на юг, заобиколени от рой лодки, поздравявани с радостни възгласи, обсипвани с цветя.

По бреговете на реката, върху фона от зелени ниви, се редяха в непрекъсната верига глинени къщи, смокинови горички, букети от палми. Твърде често се появяваха белите къщи на някакво градче или по- голям град с разноцветни постройки и с огромни пилони на храмовете.

На запад стената на либийските планини се очертаваше не особено ясно; но от изток арабската планинска верига се приближаваше все повече към реката. Можеха да се видят стръмните изпоразломени тъмни, жълти или розови скали, които по форма напомняха развалини от укрепления или храмове, построени от великани.

По течението на Нил срещаха островчета, които сякаш вчера се бяха показали изпод водата, а днес вече бяха покрити с буйна растителност и населени от неизброими ята птици. Когато шумната свита на фараона се приближаваше, уплашените птици хвръкваха, виеха се над лодките и крясъците им се сливаха с мощните възгласи на народа. Над всичко и всички се извисяваше лазурното небе, а от слънцето струеше такава животворна светлина, че в нейните потоци черната земя добиваше блясък, а камъните се оцветяваха с всички багри на дъгата.

Времето на фараона течеше весело. Отначало малко го дразнеха непрестанните викове, но после така свикна с тях, че вече не им обръщаше внимание. Можеше да чете разни книжа, да се съвещава, дори да спи.

На тридесет-четиридесет мили от Пиом, на левия бряг на Нил, се намираше големият град Сиут, в който Рамзес XIII прекара няколко дни. Той и без това трябваше да се спре, защото мумията на починалия фараон още се намираше в Абидос, където край гроба на Озирис се извършваха тържествени богослужения.

Сиут беше един от най-богатите градове на Горен Египет. Тук изработваха прочути съдини от бяла и черна глина и тъчеха платна, тук се намираше най-големият пазар, на който докарваха стоки от оазисите, пръснати из пустинята. Тук най-сетне беше и славното светилище на Анубис — божеството с вълча глава.

На втория ден след пристигането си в тоя град негово величество прие жреца Пентуер, началник на комисията, която проучваше положението на народа.

— Какво ново има да ми съобщиш? — попита го владетелят.

— Това, че цял Египет благославя ваше величество. Всички, с които разговарях, са изпълнени с надежда и казват, че вашето царуване ще възроди държавата…

— Искам — отвърна фараонът — моите поданици да бъдат щастливи, а народът да си отдъхне. Искам Египет да има, както някога, осем милиона население и да си възвърне земите, изтръгнати му от пустинята. Искам трудолюбивият човек да почива всеки седми ден и всеки земеделец да притежава парче земя…

Пентуер падна ничком пред добрия господар.

— Стани — каза Рамзес. — Ще ти кажа обаче, че аз прекарах часове на тежка тъга. Защото виждам страданията на моя народ, желая да подобря положението му, а в същото време ми съобщават, че съкровището е празно. А ти най-добре знаеш, че без да имам в наличност няколко десетки хиляди таланта, аз не бих могъл да се реша на подобни подобрения. Но днес съм спокоен: имам начин да взема необходимите средства от Лабиринта…

Пентуер погледна учудено владетеля.

— Пазителят на съкровището ми обясни какво трябва да направя — продължи фараонът. — Трябва да свикам общо събрание на всички съсловия, по тринадесет души от всяко съсловие. И ако те заявят, че Египет е изпаднал в нужда, Лабиринтът ще ми достави средствата… Богове! — добави той. — Срещу няколко… срещу едно от тия съкровища, които се намират там, народът може да се радва на петдесет почивни дни през годината!… Навярно никога тия съкровища няма да бъдат употребени за нещо по- добро…

Пентуер поклати глава.

— Господарю — каза той, — шест милиона египтяни, а аз и моите приятели най-напред, ще се съгласим да черпите средства от това съкровище. Но… не се самоизмамвайте, ваше величество!… Защото сто най- висши сановници в държавата ще се противопоставят на това и тогава Лабиринтът няма да даде нищо…

— Значи, те искат навярно да стана просяк пред някой от храмовете?… — избухна фараонът.

— Не — отвърна жрецът. — Те ще се боят да не би, веднъж наченато, съкровището да бъде опразнено. Те ще обвиняват най-верните слуги на ваше величество в съучастие в печалбите, които могат да се получат от този източник… А тогава завистта ще им подшепне: защо и вие да не спечелите нещо?… Не ненавист към вас, господарю, а взаимно недоверие, алчност — ето какво ще ги тласне към съпротива.

Като чу това, владетелят се успокои, дори се усмихна.

— Ако е така, както казваш, драги Пентуер, бъди спокоен — каза той. — В тоя момент напълно ясно ми стана защо Амон е установил властта на фараона и му е дал свръхчовешка мощ. За да не могат, види се, стотина дори най-знатни негодници да погубят държавата.

Рамзес стана от стола и добави: