— Кажи на моя народ да работи и да бъде търпелив… Кажи на верните ми жреци да служат на боговете и да развиват науката, която е слънце на света. А ония упорити и подозрителни сановници остави на мен… Горко им, ако разгневят сърцето ми!

— Господарю — каза жрецът, — аз съм ваш верен слуга…

Но когато се сбогува и излизаше, по лицето му бе изписана загриженост.

На петнадесет мили от Сиут, нагоре по реката, дивите аравийски скали почти докосват Нил, но либийските планини отстоят толкова далече от него, че долината там е едва ли не най-широката в Египет.

На това именно място, съвсем близо един до друг, се намираха два свещени града, Тинис и Абидос. Там се е родил Менес, първият фараон на Египет; там, преди сто хиляди години, е било погребано свещеното тяло на Озирис, убит подло от брата си Тифон.

Там най-сетне за спомен от тия велики събития незабравимият навеки фараон Сети е построил светилище, в което се стичаха поклонници от цял Египет. Всеки правоверен трябваше поне веднъж в живота си да докосне с чело тая благословена земя. А истински щастлив беше оня, мумията на когото можеше да направи пътешествие до Абидос и да бъде сложена дори далеко от стените на светилището.

Мумията на Рамзес XII прекара там няколко дни; защото той беше владетел, който се отличаваше с набожността си. Затова нямаше нищо чудно, че и Рамзес XIII започваше управлението си, като отдаваше почести на гроба на Озирис.

Светилището на Сети не принадлежеше нито към най-старите, нито към най-великолепните в Египет, но се отличаваше с чистия си египетски стил. Негово величество Рамзес XIII посети и принесе в него жертви, съпроводени от първожреца Сем.

Земите, които принадлежаха на светилището, заемаха около седемдесет и пет хектара; там имаше рибни езера, цветни, овощни и зеленчукови градини и най-сетне къщи или по-скоро малки дворци на жреците. Навсякъде растяха палми, смокини, портокали, тополи, акации; те образуваха или алеи, които отиваха по посока на четирите страни на света, или горички от млади дървета, посадени на редове и с почти еднаква височина.

Дори растенията под зоркото око на жреците не се развиваха по собствен инстинкт, за да образуват неправилни, но живописни групи; дори те се нареждаха по прави линии, по успоредни линии или образуваха геометрични фигури.

Палмите, тамариндите, кипарисите и миртите бяха като войници, строени в редици или колони. Тревата — подстриган и украсен с картини от цветя килим, и то не от какъв да е цвят, а от този, който беше необходим. Народът, който гледаше отгоре тревните площи на светилищата, виждаше в тях цъфтящи образи на богове или на свещени животни; мъдрецът пък намираше афоризми, написани с йероглифи.

Централната част на градините заемаше правоъгълник, дълъг деветстотин метра и широк триста. Тоя правоъгълник беше заобикоен от не особено висока стена, която имаше една видима и няколко тайни вратички. През видимата врата набожният народ влизаше в двор с каменна настилка; насред двора се издигаше храмът на Озирис: правоъгълна сграда, четиристотин и петдесет крачки дълга и сто и петдесет широка.

От портата за народа до храма водеше алея от сфинксове с лъвски тела и човешки глави. Те бяха наредени в две редици, по десет от всяка страна, и се гледаха в очите. Между тях можеха да минават само най-висшите сановници.

В края на алеята на сфинксовете, пак срещу портата за народа, се издигаха два обелиска, тоест тънки и високи четириъгълни колони от гранит, на които беше записана цялата история на фараона Сети.

Едва зад обелиските се издигаше грамадната порта на храма, от двете страни на която имаше огромни сгради във формата на пресечени пирамиди, наричани пилони. Те приличаха на две широки кули, а стените им бяха изпъстрени с рисунки, които изобразяваха победите на Сети или жертвите, които е принасял на боговете.

През тая порта селяните нямаха право да минават; тя беше само за богатите граждани и за привилегированите класи. През нея се влизаше в перистила, тоест в двор, заобиколен от коридор с множество колони. Перистилът можеше да побере около десет хиляди богомолци.

От двора лицата от съсловието на благородниците можеха да влизат в първата зала — хипостила; тя имаше потон, опрян на две редици високи колони, и можеше да побере около две хиляди участници в богослужението. Тази зала беше последната граница за светските хора. Най-висшите сановници — но такива, които не са получили жречески сан — имаха право да се молят само тук и от това място да гледат покритата статуя на бога, която се намираше в залата на „откровението“.

Зад тази зала се намираше стаята на „жертвените маси“, където жреците слагаха пред боговете донесените от правоверните дарове. Следваше стаята за „почивка“, където отдъхваше божеството, когато се връщаше или отиваше на процесия; последното помещение беше параклисът или светилището, в което живееше божеството.

Обикновено параклисът беше много малък и тъмен, понякога изсечен от един камък. От всички страни го заобикаляха също така малки параклисчета, запълнени с одежди и вещи, със съдини и скъпоценности на божеството, което в това си недостъпно скривалище спеше, къпеше се, мажеше се с благовония, ядеше и пиеше и дори приемаше млади и хубави жени.

В светилището имаха право да влизат само върховният жрец и фараонът, ако е получил жреческо посвещение. Обикновеният смъртен можеше да загуби живота си, ако влезе там.

Стените и колоните на всяка зала бяха покрити с надписи и обяснителни картини. В коридора, който обкръжаваше двора (перистила), бяха написани имената и нарисувани портретите на всички фараони: от Менес, първия владетел на Египет, до Рамзес XII. В хипостила, тоест в залата за благородниците, беше представена нагледно географията на Египет и на покорените народи заедно със статистически данни. В залата на „откровението“ се намираше календар и резултатите от астрономическите наблюдения; в стаите на „жертвените маси“ и „за почивка“ имаше картини, които представяха религиозни обреди, а в светилището — предписание как да се призовават отвъдземните същества и как да се овладяват явленията в природата.

Тоя последен вид свръхчовешка наука се предаваше с толкова объркани фрази, че дори жреците от времето на Рамзес XII не ги разбираха. Само халдеецът Бероес можеше и трябваше да възкреси замиращата мъдрост.

Като отпочина два дни в двореца в Абидос, Рамзес XIII се приготви да отиде в храма. Той носеше бяла риза, златна ризница, престилчица на оранжеви и сини ивици, стоманен меч на бедрото и златен шлем на главата. Фараонът седна в колесницата, конете на която, накичени с щраусови пера, бяха водени от номарси, и обкръжен от свита, се отправи бавно към дома на Озирис.

Където и да погледнеше: по полето, по реката, по покривите на къщите, дори по клоните на смокините и на тамариндите, навсякъде гъмжеше от хора и се разнасяше немлъкващ вик, който наподобяваше рев на буря.

Като стигна до храма, фараонът спря конете и слезе пред портата за народа, което се хареса извънредно много на обикновените граждани и зарадва жреците. После премина пеш алеята на сфинксовете и след като изслуша приветствията на светите мъже, запали благовония пред статуите на Сети, които се намираха от двете страни на голямата порта.

В перистила първожрецът обърна внимание на негово величество на изкусно нарисуваните портрети на фараоните и посочи мястото, предназначено за неговия портрет. В хипостила той му обясни значението на географските карти и на статистическите данни. В стаята на „откровението“ Рамзес изгори благовония пред грамадната статуя на Озирис а първожрецът му посочи стълбовете, посветени на отделните планети: Меркурий, Венера, Луна, Марс, Зевс и Сатурн. Те бяха седем на брой и се намираха около статуята на слънчевия бог.

— Ти ми казваш — попита Рамзес, — че планетите са шест, а пък тук виждам седем стълба…

— Седмият стълб представлява земята, която също е планета — прошепна първожрецът.

Учуденият фараон поиска обяснение, но мъдрецът мълчеше, като показваше с жестове, че устата му е запечатана за повече обяснения.

В стаята на „жертвените маси“ прозвуча тиха, но прекрасна музика, при която хор от жрици изпълни