хиляди таланта — отговори фараонът.
Първожреците мълчаха. Владетелят почака малко и накрая се обърна към Херхор:
— Мълчиш ли, ваше достойнство?
— Вие сам казахте, господарю, че съкровището ни няма средства дори за погребението на Озирис-Мер- амен-Рамзес. И аз не мога да разбера откъде бихме могли да вземем тридесет хиляди таланта?…
— А съкровището в Лабиринта?
— Това са съкровища на боговете, които можем да нарушим само при най-голяма нужда на държавата — отвърна Мефрес.
Рамзес XIII кипна от гняв.
— Ако не селяните — извика той и удари с юмрук страничното облегало, — то аз се нуждая от тая сума!…
— Ваше величество — отвърна Мефрес, — можете да спечелите в продължение на една година повече от тридесет хиляди таланта, а Египет — два пъти по толкова…
— По какъв начин?…
— По много прост — каза Мефрес. — Заповядай, владетелю, да се изгонят финикийците от държавата…
Изглеждаше, че владетелят ще се хвърли върху дръзкия първожрец: той побледня, устата му се разтрепера, а очите излязоха от орбитите. Но в миг се овладя и каза с удивително спокоен тон:
— Достатъчно… Щом можете да ми давате само такива съвети, ще мина без тях… Та нали финикийците притежават нашите подписи, че честно ще им платим сключените заеми!… Не ти ли мина това през ума, Мефрес?…
— Прости, ваше величество, но в тоя миг ме занимаваха други мисли. Твоите прадеди, господарю, не на папируси, а върху бронз и камък са дълбаели, че даровете, които са направени на боговете и светилищата, принадлежат и ще принадлежат вечно на боговете и на светилищата.
— И на вас — каза саркастично фараонът.
— На нас принадлежат толкова — отвърна дръзкият първожрец, — колкото държавата принадлежи на тебе, владетелю. Ние пазим тия съкровища и ги увеличаваме, но нямаме право да ги пръскаме…
Задъхан от гняв, фараонът напусна събранието и отиде в кабинета си. Той виждаше своето положение безпощадно ясно.
Вече не се съмняваше в омразата на жреците към себе си. Това бяха същите опиянени от високомерие сановници, които миналата година не му дадоха корпуса „Менфи“ и го направиха наместник едва тогава, когато им се струваше, че се е смирил пред тях, като се отдалечи от двореца. Това бяха същите жреци, които следяха всяко негово движение, правеха доклади за него, но нему — на престолонаследника, не съобщиха дори за договора с Асирия. Същите, които го измамиха в светилището Хатор, а при Содовите езера избиха пленниците, на които беше обещал милост.
Фараонът си припомни поклоните на Херхор, погледите на Мефрес и тона и на двамата. Изпод външната им любезност постоянно се показваше тяхната гордост и пренебрежението им към него… Той се нуждае от пари, а те му обещават молитви. Нещо повече!… Осмеляват се да му заявят, че той не е единственият владетел на Египет.
Младият господар неволно се усмихна, защото му дойде наум приказката за наетите пастири, които казали на собственика, че той няма право да върши каквото иска със стадото си!…
Но покрай смешната страна имаше и нещо заплашително. В съкровището се намираха само около хиляда таланта, които при сегашните размери на разходите можеха да стигнат само за седем или десет дни. А после?… Как ще се държат чиновниците, прислугата и преди всичко войската, когато не само няма да получават заплата, но просто ще гладуват?…
Първожреците знаят положението на фараона и щом не бързат да му помогнат, значи, искат да го погубят… И то да го погубят за няколко дни, дори преди погребението на баща му.
Рамзес си припомни една случка от детството си.
Той беше ученик в жреческото училище, когато на празника на богиня Мут между другите забавления доведоха и най-прочутия палячо в Египет.
Тоя артист се преструваше на нещастен герой. Когато заповядваше — не го слушаха, на гнева му отговаряха със смях; а когато грабна топора, за да накаже тия, които му се подиграваха, топорът се строши в ръцете му.
Накрая пуснаха срещу него лъв, а когато беззащитният герой почна да бяга, оказа се, че не го гони лъв, а свиня в лъвска кожа.
Учениците и учителите се смяха до сълзи на тия приключения, но малкият княз седеше мрачен: беше му жал за тоя човек, който се стремеше към велики неща, но падаше, обсипан с насмешки.
Днес тая сцена и чувствата, които беше изпитал тогава, възкръснаха в паметта на фараона.
— Такъв искат да ме направят те!… — каза си той.
Обзе го отчаяние, защото чувствуваше, че заедно с изразходването на последния талант ще се свърши властта му, а с нея и животът му.
Ала тук настъпи неочакван обрат. Владетелят застана насред стаята и почна да размишлява:
„Какво може да ми се случи?… Само смърт… Ще отида при моите славни прадеди, при Рамзес Велики… А на тях не мога да кажа, че съм загинал без борба… След нещастията през земния живот би ме сполетял вечен позор…“
Как така?… Той, победителят при Содовите езера, да отстъпи пред шепа лицемери, с които един азиатски полк не би имал много работа?… Нима само защото Мефрес и Херхор искат да управляват Египет и фараона, войската му трябва да гладува, а милиони селяни да не получават почивка?…
Нима не неговите прадеди са издигнали тия храмове?… Нима не те са ги напълнили с плячка?… А кой е печелил битките — жреците или войниците?… Тогава кой има право на съкровищата — жреците или фараонът и неговата армия?…
Младият господар вдигна рамене и повика при себе си Тутмозис. Въпреки късната нощ любимецът му се яви веднага.
— Знаеш ли? — каза фараонът. — Жреците ми отказаха заем, въпреки че хазната е празна.
Тутмозис се изправи.
— Ще заповядате ли, ваше величество, да ги откараме в затвора?… — отвърна той.
— Би ли направил това?…
— Няма в Египет офицер, който би се поколебал да изпълни заповедта на нашия повелител и вожд.
— В такъв случай… — каза бавно фараонът. — В такъв случай… няма нужда да затваряме никого. Аз имам достатъчно сила за себе си и презрение за тях. Мърша, която човек е срещнал на пътя си, не я затваря в обкован сандък, а само я заобикаля.
— Но хиените се слагат в клетки — прошепна Тутмозис.
— Рано е още — отвърна Рамзес. — Трябва да бъда милостив към тия хора поне до погребението на баща си. Защото иначе те са готови да извършат някаква мръсотия с неговата достопочтена мумия и да нарушат покоя на душата му… Иди утре при Хирам и му кажи да ми изпрати жреца, за когото сме говорили.
— Слушам. Трябва обаче да доложа на ваше величество, че днес населението нападна домовете на финикийците в Мемфис…
— Охо!… Това беше излишно.
— Струва ми се също — продължи Тутмозис, — че откакто ваше величество нареди Пентуер да проучи положението на селяните и работниците, жреците подстрекават номарсите и благородниците, говорят, че вие, господарю, искате да разорите благородниците заради селяните…
— А благородниците вярват ли това?…
— Има такива, които вярват. Но има и такива, които отговарят направо, че това е интрига на жреците срещу ваше величество.
— Ами ако наистина бих искал да подобря положението на селяните?… — попита фараонът.
— Ще направите, господарю, това, което ви харесва — отвърна Тутмозис.
— Ето това е отговор! — извика весело Рамзес XIII. — Бъди спокоен и кажи на благородниците, че не само няма да загубят нищо, като изпълняват моите заповеди, но положението им доста ще се подобри.
