Тия необикновени хора отглеждат едно зърнено растение, което е по-добро от египетската пшеница, и от него правят питие, по-силно от виното. Имат също дърво, чиито листа придават крепкост на крайниците, правят духа жизнерадостен и дори дават възможност дълго да минеш без сън. Те имат хартия, която умеят да украсяват с разноцветни картини, и глина, която, след като се изпече, прозира като стъкло и звънти като метал…

Ако, ваше величество, позволите, утре ще ти изпратя мостри от произведенията на тоя народ…

— Ти разказваш чудеса, Хирам!… — каза фараонът. — Но аз не виждам връзка между тия неща и канала, който искате да прокопавате…

— Ще ти отговоря късо — отвърна финикиецът. — Когато каналът бъде готов, цялата финикийска и египетска флота ще премине в Червено море, а от него по-нататък за няколко месеца ще стигне до тия богати страня, до които по суша почти е невъзможно да се отиде. А нима, ваше величество — продължи той с блеснали очи, — не виждате съкровищата, които ще намерим там?… Злато, камъни, зърно, дърво?… Кълна ви се, господарю — говореше той възбудено, — че тогава ти ще намериш по-лесно злато, отколкото днес мед, дървото ще бъде по-евтино от слама, а робът — от крава… Позволи само, господарю, да прокопаем канала и ни дай срещу заплащане около петдесет хиляди твои войници…

Рамзес също се запали.

— Петдесет хиляди войници — повтори той. — А колко ще ми платите за това?…

— Казах вече на ваше величество… Хиляда таланта годишно за правото да копаем и пет хиляди за работниците, които ще храним и ще им плащаме…

— И ще ги преуморите от работа!…

— Опазили ни боговете!… — извика Хирам. — Няма никаква полза да гинат работниците… При канала войниците на ваше величество не ще работят повече, отколкото днес при укрепленията или при стоежа на пътищата… А каква слава за вас, господарю!… Какви доходи за съкровището!… Каква полза за Египет!… Най-бедният селянин ще може да има дървена къща, няколко глави добитък, покъщнина и навярно роб… Никой фараон не е издигал държавата толкова високо и не е извършвал такова голямо дело! Защото какво ще представляват тогава мъртвите и безполезни пирамиди пред канала, който ще улесни превоза на съкровищата от цял свят?…

— Но — добави фараонът — и петдесет хиляди войска на източната граница…

— Естествено!… — извика Хирам. — При тая сила, чиято издръжка няма да струва нищо на ваше величество, Асирия не ще се осмели да протегне ръка към Финикия…

Планът беше толкова блестящ и обещаваше такива печалби, че Рамзес XIII се почувствува опиянен. Но той се владееше.

— Хирам — каза той, — ти даваш прекрасни обещания… Толкова прекрасни, че аз се боя дали зад тях не криеш някакви не толкова приятни последствия. Затова трябва да помисля сериозно и да се посъветвам с жреците.

— Те никога няма да се съгласят доброволно!… — извика финикиецът. — Макар и да съм сигурен… (нека боговете ми простят това кощунство), че ако днес върховната държавна власт мине в ръцете на жреците, след няколко месеца те биха ни извикали да се заемем с построяването на тоя канал…

Рамзес го погледна със студено презрение.

— Старче — каза той, — остави на мене грижата за послушанието на жреците, а ти дай доказателства, че това, което говори, е истина. Аз ще бъда много лош фараон, ако не успея да отстраня пречките, които се изправят между моята воля и интересите на държавата.

— Ти наистина си велик владетел, господарю наш — прошепна Хирам и се наведе доземи.

Беше вече късна нощ. Финикиецът се сбогува с фараона и придружен от Тутмозис, напусна двореца. А на другия ден изпрати чрез Дагон сандъче с мостри от богатствата на непознатите страни.

В сандъчето Рамзес намери статуйки на богове, индийски тъкани и пръстени, малки парченца опиум, а във втора преграда — шепа ориз, листенца от чай, няколко порцеланови чашки, украсени с рисунки, и двадесетина картинки, направени с боя и туш върху хартия.

Той разгледа всички предмети с най-голямо внимание и призна, че не е познавал всички тия неща. Нито оризът, нито хартията, нито образите на хората, които имаха островърхи шапки и продълговати очи.

Вече не се съмняваше в съществуването на някаква нова страна, в която всичко е по-друго, отколкото в Египет; планините, дърветата, къщите, мостовете, корабите…

„И тая страна съществува навярно от векове — мислеше той, — нашите жреци знаят за нея, знаят за богатствата й, но никога не споменават нищо за тях… явно е, че това са предатели, които искат да ограничат властта на фараоните, да ги направят бедни, та после да ги съборят от престола…

Но… О, прадеди и мои наследници — каза той в себе си, — призовавам ви за свидетели, че аз ще сложа край на тия мерзавщини. Ще издигна мъдростта, а ще унищожа измамата и ще дам на Египет да си отдъхне…“

Като мислеше така, господарят вдигна очи и забеляза Дагон, който чакаше заповедите му.

— Твоето сандъче е много интересно — каза той на лихваря, — но… не това исках аз от вас.

Финикиецът се приближи на пръсти и като коленичи пред фараона, прошепна:

— Когато ваше величество благоволиш да подпишеш договор с достойния Хирам, Тир и Сидон ще сложат в нозете ти всичките си съкровища…

Рамзес смръщи вежди. Не му се харесваше тая дързост на финикийците, които се осмеляваха да му поставят условия. За това той отвърна хладно:

— Ще помисля и ще дам отговор на Хирам. Можеш да си вървиш, Дагон.

Когато финикиецът излезе, Рамзес отново се замисли… В душата му започна да се промъква съмнение.

„Тия търгаши — размишляваше той — ме смятат за свой… Хм!… Позволяват си да ми показват отдалеко чувал злато, за да ме принудят да подпиша договор!… Не зная дали някой от фараоните им е позволявал някога подобна интимност…

Трябва да променя това. Хора, които падат ничком пред пратениците на Асар, не могат да ми казват: «Подпиши и ще получиш…» Глупави финикийски плъхове! Промъкнали са се в двореца на фараона и го смятат за своя дупка!…“

Колкото повече мислеше и по-подробно си припомняше държането на Хирам и Дагон, толкова по-силен гняв го обземаше.

„Как смеят… Как смеят да ми поставят условия?…“

— Хей!… Тутмозис… — извика той. Любимецът му веднага застана пред него.

— Какво ще заповядаш, господарю?

— Изпрати някого от младшите офицери при Дагон да го уведоми, че престава да бъде мой банкер. Много е глупав за такова високо положение…

— А на кого, ваше величество, ще дадеш тая висока чест?

— Не зная в момента… Ще трябва да се намери някой между египетските или гръцките търговци… В краен случай ще се обърнем към жреците.

Тая вест обиколи всички фараонови дворци и за по-малко от час долетя до Мемфис. По целия град се заговори, че финикийците са изпаднали в немилост пред фараона, а надвечер населението почна да разбива магазините на омразните чужденци.

Жреците си отдъхнаха. Херхор дори направи посещение на свети Мефрес и му каза:

— Сърцето ми чувствуваше, че нашият господар ще се откаже от тия езичници, които пият кръвта на народа. Мисля, че трябва да проявим благодарност от наша страна…

— И да му отворим вратите на нашите съкровища, нали?… — попита грубо свети Мефрес. — Не бързай, ваше достойнство… Аз вече проникнах в душата на тоя хлапак и горко ни, ако му позволим да вземе веднъж връх над нас…

— А ако скъса с финикийците?…

— Той ще спечели от това, защото няма да им изплати дълговете си — каза Мефрес.

— По мое мнение — обади се Херхор, след като помисли — сега е моментът, когато можем да спечелим благосклонността на младия фараон. Той пламва лесно в яда си, но умее да бъде и благодарен… Аз съм изпитал това…

— Всяка твоя дума е грешка!… — прекъсна го упоритият Мефрес. — Най-напред тоя княз не е още