В същото време обаче всички сановници признаваха, че новият фараон работи извънредно много.

Рамзес XIII ставаше преди изгрев слънце, изкъпваше се и изгаряше благовония пред статуята на Озирис. Веднага след това изслушваше докладите на върховния съдия, върховния писар, отговарящия за хамбарите и оборите в цялата страна, върховния ковчежник и най-сетне началника на дворците си. Последният страдаше най-много, защото нямаше ден господарят да не му каже, че издръжката на двора струва скъпо и че в него има прекалено много хора.

И наистина в двореца на фараона живееха няколкостотин жени на умрелия фараон със съответния брой деца и прислуга. Постоянно укоряваният началник на двора всеки ден изпъждаше по двадесетина души, а на другите ограничаваше разходите. В резултат на това след един месец всички се завтекоха с плач и вик към жилището на царица Никторис, да я молят за спасение.

Достопочтената царица веднага отиде при владетеля и като падна ничком, замоли го да се смили над жените на своя баща и да не ги оставя да мрат в лишения.

Фараонът я изслуша намръщено и заповяда на началника на двора да не отива по-далеч с икономиите. Но в същото време каза на майка си, че след погребението на баща му жените ще бъдат отстранени от двореца и изпратени по именията.

— Нашият двор — каза той — струва около тридесет хиляди таланта годишно, тоест повече от половината от това, което се харчи за цялата войска. Такава сума аз не мога да изразходвам, без да разоря и себе си, и държавата.

— Прави, каквото искаш — отвърна царицата. — Египет е твой. Боя се обаче, че изгонените от двореца ще станат твои врагове.

В отговор на това владетелят взе мълчаливо майка си за ръка, заведе я при прозореца и й посочи гората от копия на обучаващата се на двора пехота.

Тая постъпка на фараона предизвика неочакван резултат. Потъналите до преди миг в сълзи очи на царицата блеснаха от гордост. Тя се наведе внезапно, целуна ръката на сина си и каза с развълнуван глас:

— Ти наистина си син на Изида и Озирис и аз направих добре, че те отстъпих на богинята… Най-сетне Египет има истински владетел.

От този момент достопочтената царица никога не се застъпваше пред сина си. А когато я молеха да се застъпи за някого, тя отговаряше:

— Аз съм слугиня на негово величество и ви съветвам да изпълнявате заповедите му, без да се съпро- тивявате. Защото всичко, каквото той върши, става по вдъхновение на боговете. А кой може да се противопостави на боговете?…

След закуска фараонът се занимаваше с работите на министерството на войната и с финансовите дела, а към три часа следобед, заобиколен от голяма свита, заминаваше при войската, която лагеруваше край Мемфис, и наблюдаваше ученията.

Действително най-големи промени бяха станали във военните работи на държавата.

За по-малко от два месеца негово величество оформи пет нови полка или по-право възобнови ония, които бяха съкратени през владичеството на предишния господар. Той отстрани офицерите, които пиянствуваха и играеха на комар, както и ония, които измъчваха войниците.

А в канцелариите на министерството на войната, където работеха само жреци, въведе най-способните си адютанти, които много бързо се научиха да се справят с важните военни документи. Фараонът заповяда да се направи списък на всички мъже в държавата, които принадлежаха към военното съсловие, но години наред не изпълняваха никакви военни задължения, а се занимаваха със стопанска дейност. Същевременно отвори две нови военачалнически школи за деца над дванадесет години и възобнови изоставения вече обичай военната младеж да получава закуска едва след като е марширувала три часа в редици и колони.

Най-сетне никаква военна част нямаше право да живее по селата, а само в казармите или в лагерите. Всеки полк получи определено място за обучение, където по цели дни хвърляха камъни с прашки или стреляха с лъкове по щитове, на разстояние от сто до двеста крачки.

Излезе също така нареждане до семействата от военното съсловие — мъжете да се упражняват в хвърляне на камъни под ръководството на офицери и десетници от редовната армия. Заповедта беше изпълнена тутакси, благодарение на което Египет само два месеца след смъртта на Рамзес XII приличаше на военен лагер.

Защото дори селските и градските деца, които досега си играеха на писари и жреци, почнаха да подражават на възрастните и да играят на войници. Така на всеки площад и във всяка градина от сутрин до вечер свистяха камъни и стрели, а съдилищата бяха затрупани с оплаквания от наранявания.

Египет стана неузнаваем. Въпреки траура в него, благодарение на новия владетел цареше голямо оживление.

И гордост изпълваше душата на фараона, като виждаше, че цялата държава зачита волята му на фараон.

Дойде обаче момент, когато и той помръкна.

В деня, когато парасхитите извадиха тялото на Рамзес XII от соловата баня, главният ковчежник по време на обикновения си рапорт каза на фараона:

— Не зная какво да правя… В съкровището имаме две хиляди таланта, а за погребението на умрелия господар трябват най-малко хиляда…

— Как така две хиляди?… — учуди се владетелят. — Когато поемах управлението, ти ми каза, че имаме двадесет хиляди…

— Изразходвахме осемнадесет…

— За два месеца?…

— Имахме огромни разходи…

— Вярно — отвърна фараонът, — но всеки ден постъпват данъци…

— Не зная защо — каза ковчежникът, — но постъпленията от данъци отново намаляха и не са такива, каквито предвиждах. Но и това, което постъпи, е вече изразходвано… Благоволете, ваше величество, да си припомните, че ние имаме пет нови полка. Това значи, че около осем хиляди души изоставиха работата си и живеят за сметка на държавата…

Фараонът се замисли.

— Трябва да сключим нов заем — отговори той. — Влез във връзка с Херхор и Мефрес, нека ни дадат светилищата.

— Говорих с тях… Светилищата няма да ни дадат нищо.

— Пророците са се обидили, значи!… — усмихна се фараонът. — В такъв случай ще трябва да се обърнем към езичниците… Изпрати ми Дагон.

Надвечер финикийският лихвар дойде. Той падна на земята пред господаря и му поднесе в дар златна чаша, украсена със скъпоценни камъни.

— Сега вече мога да умра… — извика Дагон — щом моят всемилостив господар седна на трона…

— Преди да умреш обаче, погрижи се да ми намериш няколко хиляди таланта — каза му фараонът.

Финикиецът изтръпна или може би само се престори на уплашен.

— По-добре ми заповядайте, ваше величество, да търся бисери в Нил — отвърна той, — защото ще загина веднага и вие няма да ме обвините, че ми липсва желание да направя каквото искате… Но да намеря днес такава сума!…

Рамзес XIII се учуди.

— Как така? — попита той. — Значи, финикийците нямат за мене пари?…

— Ще ви дадем, ваше величество, нашата и на нашите деца кръв и живот — каза Дагон. — Но пари… откъде да вземем пари?… По-рано ни даваха заеми светилищата срещу петнадесет или двадесет на сто годишна лихва. Но откак ваше величество още като престолонаследник ходихте в светилището Хатор при Пи-Баст, жреците ни отказаха всякакъв кредит… Ако можеха, те днес биха ни прогонили от Египет, а с още по-голяма готовност биха ни избили… Ах, колко страдаме ние от тях… Селяните работят, както искат и когато искат… Плащат, каквото им се откъсне от сърцето… Ако ударим някого, бунтуват се. Когато някой нещастен финикиец потърси помощта на съда, или загубва делото, или трябва да плаща огромни суми… Нашите часове в тая земя са преброени!… — довърши с плач Дагон.