Хор I. О, звезда, която изплуваш велика със своята лъчезарност, ти сама създаваш своята форма…

Хор II. И нероден от никого, сам се раждаш на хоризонта.“

На това място се обади фараонът:

— „О, лъчезарен, който си на небето! Позволи ми да вляза във вечността, да се слея с достопочтените и съвършени сенки на висшия мир. Нека заедно с тях гледам твоя блясък сутрин и вечер, когато се съединяваш със своята майка Нут. А когато обърнеш към запад лицето си, нека моите ръце се скръстят за молитва в чест на заспиващия зад планините живот.“44

Така говореше владетелят с вдигнати ръце, забулен от облак благовония. Ала внезапно млъкна, изви се назад и падна в ръцете на придружаващите го жреци.

Той беше вече труп.

Вестта за смъртта на фараона обиколи като светкавица двореца. Слугите изоставиха работата си, надзирателите престанаха да бдят над робите, вдигната беше гвардията и заети всички входове.

В главния двор почна да се събира тълпа: готвачи, пивовари, коняри, жените на негово величество и децата им. Едни питаха дали е истина, други се чудеха, че слънцето още свети във висините, а всички заедно викаха до небесата:

— „О, господарю!… О, татко наш!… О, любими!… Как е възможно да си отиваш вече от нас?… О, да, той отива вече в Абидос!… В страната на залеза, в страната на залеза, в земята на справедливите!… Мястото, което толкова обичаше, стене и плаче за тебе…“45

По всички дворове, из всички паркове се носеха ужасни вопли. Те отекнаха над източните планини, прелетяха Нил върху крилете на вятъра и разтревожиха град Мемфис. А в това време при съпровод на молитви жреците сложиха тялото на мъртвия в богата затворена лектика. После осем жреци хванаха дръжките на лектиката, четирима взеха ветрила от щраусови пера, други — кадилници и вече бяха готови да тръгнат.

В тоя миг се втурна царица Никторис и като видя тялото вече в лектиката, хвърли се в краката на умрелия.

— О, съпруже мой!… О, брате мой!… О, любими мой! — викаше тя и се заливаше в сълзи. — О, любими, остани с нас, остани в своя дом, не си отивай от това място на земята, където пребиваваш…

— „С мир, с мир в страната на залеза — пееха жреците. — О, велики владетелю, върви с мир в страната на залеза…“

— „Уви! — продължаваше да ридае царицата. — Ти бързаш към речния брод, за да се прехвърлиш на другия бряг! О, жреци, о, пророци, не бързайте, оставете го! Защото вие ще се върнете по домовете си, но той ще отиде в страната на вечността…“

— „В мир, в мир в страната на залеза… — пееше жреческият хор. — Ако пожелае бог, ние ще те видим отново, о, владетелю, когато настъпи денят на вечността. Защото ти отиваш в страна, която обединява всички хора.“46

По знак, даден от достойния Херхор, прислужничките откъснаха царицата от нозете на фараона и насила я отведоха в покоите й. Жреците понесоха лектиката с владетеля в нея, облечен както приживе. Отляво и отдясно, пред него и отзад вървяха генерали, ковчежници, съдии, главни писари, носителят на топора и на лъка, и преди всичко тълпа жреци от най-различни рангове.

На двора прислугата падна ничком, като стенеше и плачеше, но войската вдигна оръжие за почест, затръбиха тръби, сякаш посрещаха фараона жив.

И наистина владетелят беше носен като жив до реката. А когато стигнаха Нил, жреците настаниха лектиката върху позлатен кораб под пурпурен балдахин също както приживе.

Тук я посипаха с цветя, а насреща й поставиха статуята на Анубис. После фараоновият кораб тръгна към отвъдния бряг на Нил, изпращан с плач от прислугата и дворцовите жени.

На два часа от двореца, отвъд Нил, отвъд канала, отвъд плодородните полета и палмови горички, между Мемфис и „платото на мумиите“, се намираше оригинален квартал. Всички постройки тук бяха посветени на умрелите и в тях живееха само колхити и парасхити, които балсамираха телата.

Тоя квартал представляваше нещо като преддверие на истинското гробище, мост, който съединяваше живото общество с мястото на вечния покой. Тук докарваха мъртвите и правеха от тях мумии; тук семействата се пазаряха с жреците за цената на погребението. Тук приготвяха молитвени книги и ленти, ковчези, вещи, съдини и статуи за умрелите.

Тоя квартал, отдалечен от Мемфис на няколко хиляди крачки, беше заобиколен със стена, която на места имаше порти. Шествието с тялото на фараона се опря пред най-великолепната порта, а един от жреците почука.

— Кой е там? — попитаха отвътре.

— Озирис Мер-амен-Рамзес, господарят на двата свята, идва при вас и иска да го приготвите за вечното му пътешествие — отвърна жрецът.

— Възможно ли е да е загаснало слънцето на Египет?… Да е умрял този, който сам беше дихание и живот?…

— Такава беше неговата воля — отговори жрецът. — Затова приемете господаря с необходимата почит и му окажете всички услуги, както подобава, та да не бъдете наказани във временния и бъдещия живот.

— Ще постъпим според твоите думи — каза гласът отвътре.

Тогава жреците оставиха лектиката при портата и се отдалечиха бързо, за да не ги лъхне тежкият дъх на труповете, събрани на това място. Останаха само чиновниците начело с върховния съдия и ковчежника.

След като почакаха доста дълго, портата се отвори и от нея излязоха двадесетина души. Те бяха облечени като жреци, а лицата им бяха закрити.

Като ги видя, съдията изрече:

— Предаваме ви тялото на нашия и вашия господар. Направете с него това, което изискват религиозните предписания, и не забравяйте нищо, за да не би тоя велик покойник да има по ваша вина неприятности на оня свят.

А ковчежникът добави:

— Не жалете златото, среброто, малахита, ясписа, смарагдите, тюркоазите и най-редките благовония за тоя владетел, та да не му липсва нищо и да има всичко от най-добро качество. Това ви казвам аз, ковчежникът. Но ако се намери негодник, който вместо благородни метали се опита да сложи други, а вместо скъпоценни камъни — финикийско стъкло, да помни, че ще му бъдат отсечени ръцете и извадени очите.

— Ще стане, както искате — отговори един от жреците със закрити лица.

После другите вдигнаха лектиката и влязоха с нея навътре в квартала на умрелите, като пееха:

„Ти отиваш с мир в Абидос!… Дано стигнеш в мир до тиванската страна на залеза!… В страната на залеза, в страната на залеза, към земята на праведните!…“

Портата се затвори, а върховният съдия, ковчежникът и съпровождащите ги чиновници тръгнаха назад към реката, за да се завърнат в двореца.

В това време жреците със закритите лица отнесоха лектиката в една огромна сграда, където балсамираха само тела на фараони и на ония най-висши сановници, които бяха спечелили изключителното благоволение на фараона. Шествието се спря в преддверието, където се намираше златна лодка на колелца, и тук започнаха да вадят покойника от лектиката.

— Гледайте! — извика един от забулените. — Не са ли това крадци?… Фараонът е умрял при олтара на Озирис, значи, е бил в парадно облекло… А тук — ето!… Вместо златни гривни — месингови, огърлицата също е месингова, а пръстените имат фалшиви камъни…

— Наистина! — отвърна друг. — Интересно кой го е наредил така, жреците или писарите?

— Сигурно жреците… Дано ви изсъхнат ръцете, негодници такива!… И такива разбойници… всичките са едни и същи; и се осмеляват да ни напомнят да дадем на покойния всичко от най-добро качество…

— Това не го искаха те, а главният ковчежник… — Всички са крадци.

Като разговаряха така, те свалиха от покойника царските одежди, облякоха го със златоткан халат и го пренесоха в лодката.

— Да благодарим на бога — каза един от забулените, — че вече имаме нов господар. Той ще сложи