разсъждаваше така:
„Негово величество изслуша доклада ми, значи, не отхвърли моите услуги… Казах му, че трябва да подпише договор с Асирия, значи, най-тежката работа е свършена… Докато Саргон пристигне отново, ще има време да се мисли… Но той е лъв, дори не лъв, а разярен слон — тоя юноша… А пък нали затова стана фараон, само защото е внук на първожрец!… Не е разбрал още, че същите тия ръце, които го издигнаха толкова високо…“
В преддверието достопочтеният Херхор се спря, помисли върху нещо, накрая вместо към дома си тръгна към царица Никторис.
В градината нямаше нито жени, нито деца, само от пръснатите по нея малки дворци долитаха вопли. Това бяха жените от дома на умрелия фараон, които оплакваха тоя, който бе отишъл в страната на залеза. Изглежда, че скръбта им беше искрена.
В това време в кабинета на новия владетел влезе върховният съдия.
— Какво ще ми кажеш, ваше достойнство? — попита фараонът.
— Преди няколко дни край Тива се случи нещо необикновено — отвърна съдията. — Някакъв селянин убил жена си и трите си деца, а сам се удавил в едно свещено изкуствено езерце.
— Полудял ли е?
— Изглежда, че го е направил от глад.
Фараонът се замисли.
— Странен случай — каза той, — но аз бих искал да чуя нещо друго. Какви престъпления се случват най-често сега?
Върховният съдия се поколеба.
— Говори смело — каза владетелят, изгубил вече търпение — и не крий нищо от мене. Зная, че Египет е затънал в блато и искам да го извадя оттам, но аз трябва да зная всичко лошо…
— Най-честите… най-обикновените престъпления са бунтовете… Но бунтува се само простолюдието… — побърза да добави съдията.
— Аз слушам — обади се фараонът.
— В Косем — продължи съдията — се е разбунтувал полк каменари и каменоделци, които не са получили навреме необходимите им неща. В Сехем селяните убили писаря, който събирал данъци… В Мелкатис и Пи- Хебит също селяни разрушили къщите на финикийските арендатори… При Коса не искали да поправят канала — твърдели, че за тая работа трябва да им се плати от съкровището… Най-сетне в кариерите за порфир осъдените набили надзирателите и искали да избягат към морето…
— Тия сведения съвсем не ме изненадват — отвърна фараонът. — Но какво мислиш ти за тях?
— Преди всичко трябва да се накажат виновните.
— А аз мисля, че преди всичко трябва да се дава на работниците това, което им се полага — каза владетелят. — Гладният вол ляга на земята, гладният кон се люлее на краката си и издъхва… Може ли тогава да се иска от гладния човек да работи и да не казва, че му е зле?…
— Тогава, ваше величество…
— Пентуер ще образува съвет за проучване на тия неща — прекъсна го фараонът. — В това време не искам да се налагат наказания…
— Но в такъв случай ще избухне всеобщ бунт!… — извика ужасен съдията.
Фараонът подпря глава и се замисли.
— Е! — каза той след малко. — Тогава нека съдилищата си вършат работата, само че… колкото е възможно по-меко. А Пентуер още днес да събере съвета… Наистина — добави той след малко — по-лесно е да решаваш в сражение, отколкото при тоя безпорядък, който владее в Египет…
След като върховният съдия си излезе, фараонът извика Тутмозис и му поръча от негово име да поздрави войската, която се връща от Содовите езера, и да раздаде на офицерите и войниците двадесет таланта.
После той заповяда да дойде Пентуер, а в това време прие главния ковчежник.
— Искам да зная — каза той — какво е положението на съкровището.
— В тоя момент имаме — отвърна сановникът — около двадесет хиляди таланта в храни, добитък, в занаятчийски произведения по складовете ни и в съкровищата. Но данъци постъпват всеки ден.
— И бунтове стават всеки ден — добави фараонът. — А какви са нашите общи приходи и разходи?
— За войската разходваме годишно двадесет хиляди таланта… За двора на ваше величество — две до три хиляди таланта месечно…
— Е?… И какво още?… А обществените работи?
— В тоя момент те се извършват безплатно — каза главният ковчежник и наведе глава.
— А приходите?…
— Колкото разходваме, толкова получаваме… — прошепна служителят.
— Значи, имаме четиридесет или петдесет хиляди таланта годишно — отвърна фараонът. — А къде е другото?…
— В залог у финикийците, у някои банкери и търговци и най-сетне у светите жреци…
— Добре — отвърна владетелят. — Но нали имаме неприкосновено съкровище на фараоните в злато, платина, сребро и скъпоценности. На колко възлиза то?…
— Това съкровище е нарушено още преди десет години и вече е изразходвано…
— За какво?… За кого?…
— За нуждите на двора — отговори ковчежникът, — за подаръци на номарсите и храмовете…
— Дворът имаше приходи от постъпващите данъци, нима подаръците можаха да изчерпят съкровището на баща ми?
— Озирис-Рамзес, бащата на ваше величество, беше щедър господар и принасяше големи жертви…
— Например… колко големи?… Аз искам най-после да узная това… — настоя нетърпеливо фараонът.
— Точните сметки са в архивите, аз помня само общите числа…
— Говори!…
— Например на светилищата — отвърна колебливо ковчежникът — Озирис-Рамзес е дал през щастливото си царуване около сто града, към сто и двадесет кораба, два милиона глави едър добитък, два милиона чувала зърнени храни, сто и двадесет хиляди коня, осемдесет хиляди роби, към двеста хиляди бъчви пиво и вино, около три милиона хляба, богато облекло за тридесет хиляди души, около триста хиляди делви мед, оливия и благовония… освен това — хиляда таланта злато, три хиляди таланта сребро, десет хиляди — лят бронз, петстотин таланта тъмен бронз, шест милиона венци, хиляда и двеста статуи на богове и около триста хиляди броя скъпоценни камъни…43 Другите цифри засега не мога да си спомня, но всичко е записано…
Фараонът почна да се смее и вдигна ръце нагоре, но след малко го обзе гняв и като удари с юмрук по масата, извика:
— Това е нечувано! Шепа жреци са употребили толкова пиво, хляб, венци и дрехи, когато имат собствени доходи!… Огромни доходи, които надвишават някол-костотин пъти нуждите на тия светци…
— Ваше величество благоволи да забрави, че жреците подпомагат десетки хиляди бедни, лекуват толкова болни и поддържат петнадесетина полка за сметка на светилищата.
— Защо им са тия полкове?… Та нали фараоните се ползуват от тях само във време на война. Колкото се отнася до болните, почти всеки плаща за себе си или изработва на светилището това, което му дължи за лечението. А бедните?… Та нали и те работят на светилищата: носят на боговете вода, вземат участие в тържествата, а преди всичко — служат да се вършат чудеса. На тях възвръщат разума, зрението и слуха край вратите на храмовете, на тях изцеряват ръцете и краката, а народът, като гледа тия чудеса, почва да се моли по-усърдно и принася на боговете още по-щедри дарове. Бедняците са като дойни крави и овце за храмовете. Те им носят чиста печалба…
— Затова — осмели се да се намеси ковчежникът — жреците не изразходват всичко подарено, а го трупат и увеличават резервите…
— За какво?
— За някаква неочаквана нужда на държавата…
