та те да бъдат към мене по-благосклонни, отколкото към твоя селянин?…
Погледни там… Азиатците спят и гърдите им дишат спокойно, но на мен, техния господар, сърцето ми е изпълнено с грижи от вчерашния и с тревоги за утрешния ден. Попитай стогодишния селянин дали през целия си живот е изпитал толкова горчивини, колкото аз през тия няколко месеца, докато властвувах като наместник и главнокомандуващ?…
Бавно от дълбочината на нощта пред тях изплуваше чудновата сянка. Беше постройка, дълга петнадесет крачки, висока три етажа, а отстрани имаше нещо като пететажна кула с необикновена форма.
— Ето и Сфинкса — каза раздразнен князът. — Чисто жреческа работа!… Колкото пъти съм го виждал, и денем, и нощем, винаги ме е мъчил въпросът: какво е това и за какво е?…
Пирамидите — разбирам. Могъщият фараон е искал да покаже своята сила, а може би, и това е по- разумно, е искал да си осигури спокойствие във вечния живот, което да не наруши никой враг или крадец. Но тоя Сфинкс!… Очевидно това е нашето свещено жреческо съсловие — има много голяма и мъдра глава и лъвски нокти под нея…
Отвратителна статуя, изпълнена с двусмислие, която сякаш се гордее с това, че пред нея изглеждаме като скакалци. Нито човек, нито животно, нито скала… Какво е тя? Какво значение има?… Или тая нейна усмивка… Възхищаваш се от вечността на пирамидите — тя се усмихва; отиваш да поговориш с гробовете — тя пак се усмихва. Раззеленеят ли се полетата на Египет, или Тифон развихри огнените си жребци, роб ли потърси свобода в пустинята, или Рамзес Велики кара пред себе си победени народи — тя за всички има все една и съща мъртва усмивка.
Деветнадесет династии преминаха като сенки, но тя се е усмихвала и би се усмихвала дори ако Нил изсъхне, а Египет изчезне под пясъците.
Не е ли това чудовище още по-страшно, защото има добродушно човешко лице? Самата тая вечна статуя никога не е почувствувала жалост към нищожеството на света, изпълнен с толкова горест.
— Не си ли спомняш, господарю, лицата на боговете — намеси се Пентуер, — или не си ли видял мумиите? Всички безсмъртни гледат със същото спокойствие на преходните неща. Дори човекът, когато вече сам е отминал.
— Понякога боговете чуват нашите молби — продължи като че ли на себе си князът, — но статуята от нищо не се трогва. Тя няма никаква милост, а се подиграва и всява ужас. Ако знаех, че в устата й се крие предсказание за моето бъдеще или съвет как да издигна държавата, пак не бих посмял да я запитам. Струва ми се, че бих чул нещо страшно, изказано с безмилостно спокойствие. Ето какво е това творение и същевременно образ на жреците. По-лошо от човек, защото има лъвско тяло; по-лошо от животно, защото има човешка глава; по-лошо от скала, защото в него се крие непонятен живот.
В тоя момент до тях долетяха глухи стенещи гласове, чийто източник не можеше да се определи.
— Сфинксът ли пее?… — попита учудено князът.
— Това е от подземието на храма — отвърна жрецът. — Но защо се молят по това време?
— Кажи по-добре защо изобщо се молят, когато никой не ги чува.
Пентуер се ориентира бързо и тръгна нататък, откъдето долиташе песента. Князът намери някакъв камък и седна изморен. Той разпери ръце, наведе глава назад и се загледа в огромното лице на Сфинкса.
Въпреки че не беше светло, ясно се виждаха свръхчовешките черти, на които тъкмо тъмнината придаваше характер и живот. А князът, колкото по-дълго гледаше това лице, толкова по-силно чувствуваше, че е бил предубеден и антипатията му към него е неоснователна.
Лицето на Сфинкса не изразяваше жестокост, а по-скоро примирение. В усмивката му нямаше сарказъм, а меланхолия. Той не издевателствуваше над човешката бедност и нищожество, по-скоро не ги виждаше.
Неговите изразителни очи гледаха някъде отвисоко отвъд Нил, към страни, които за нормалния човешки поглед чезнеха зад хоризонта. Дали следеше обезпокоителното нарастване на асирийската монархия или досадната суетня на финикийците, или раждането на Гърция, или пък може би бъдещите събития, които се подготвяха край Йордан?… Кой би отгатнал?
Князът беше сигурен в едно, че той гледа, мисли и очаква нещо със спокойна усмивка, достойна за свръхестествено същество. Струваше му се още, че когато това нещо се появи на хоризонта, Сфинксът ще стане и ще тръгне да го посрещне.
Какво ще бъде това и кога ще стане?… Тайна, чието значение се рисуваше ясно върху лицето на вечния. Но то трябва да стане внезапно, щом Сфинксът векове наред нито за миг не е притворил очи, а гледа, все гледа…
В това време Пентуер намери прозореца, през който от подземието се разнасяше тъжната жреческа песен:
Хор I. „Стани, лъчезарен като Изида, както се издига Сотис сутрин на небосклона, в началото на всяка година.
Хор II. Бог Амон-Ра ми беше отдясно и отляво. Сам той ми даде в ръцете владичеството над целия свят и помогна да победя неприятелите си.
Хор I. Ти беше още млад, носеше сплетени коси, но в Египет не ставаше нищо без твоя заповед и под никоя сграда не се слагаше крайъгълен камък, без да присъствуваш.
Хор II. Дойдох при тебе, господарю на боговете, велики боже, владетелю на слънцето. Тум ми обещава, че ще се появи слънцето и аз ще приличам на него, а Нил — че ще достигна до трона на Озирис и ще го притежавам навеки.
Хор I. Ти се върна в спокойствието, уважаван от боговете, владетелю на двата свята, Ра-Мер-амен- Рам-зес. Обещавам ти вечно владичество, царете ще дойдат при тебе и ще ти се поклонят.
Хор II. О, ти, ти, Озирис-Рамзес! Вечно жив син на небето, роден от богинята Нут. Нека майка ти те обкръжи с тайната на небето и ти позволи да станеш бог, о ти, ти, Озирис-Рамзес.“41
— Значи, свещеният владетел е вече умрял!… — каза си Пентуер.
После се отдалечи от прозореца и тръгна към мястото, където седеше престолонаследникът, потънал в мечти.
Жрецът коленичи пред него, падна ничком и извика:
— Бъди поздравен, фараоне, владетелю на света!…
— Какво говориш?!… — извика князът и скочи.
— Дано единственият и всемогъщ бог излее върху тебе мъдрост и сила, а върху народа ти щастие…
— Стани, Пентуер… Значи, аз… значи, аз… Внезапно той хвана жреца за ръка и го обърна към Сфинкса.
— Погледни го — каза Рамзес.
Но нито в лицето, нито в стойката на колоса беше настъпила някаква промяна. Един фараон бе прекрачил границата на вечността, друг изгряваше като слънце, но каменното лице на бога или на чудовището си оставаше все същото. На устата — добродушна усмивка към земните сили и слава, в погледа — очакване на н е щ о, което предстои да дойде, но не се знае кога.
Скоро двамата войници се върнаха от реката и съобщиха, че лодките ще бъдат готови.
Пентуер отиде между палмите и извика:
— Станете!… Станете!…
Зорките азиатци веднага скочиха и се заловиха да оседлават конете. Стана и Тутмозис, като започна силно да се прозява.
— Бррр!… — измърмори той. — Колко е студено… Сънят е хубаво нещо!… Подремнах си малко и вече мога да пътувам чак до края на света, но стига да не е за Содовите езера… Бррр!… Забравих вече вкуса на виното и струва ми се, че ръцете ми почват да обрастват с косми като на чакал… А до двореца имаме още около два часа. Щастливи са селяните!… Спят си, безделниците, един до друг чак до това време, не се нуждаят от къпане и никой не отива на работа, докато жена му не го нахрани с ечемична каша. А аз, знатен господар, трябва като крадец да скитам нощем из пустинята, без да имам в устата си капка вода…
Конете бяха готови и Рамзес възседна своя. Тогава Пентуер се приближи, улови жребеца на владетеля за юздите и го поведе, като тръгна сам пеш.
— Какво значи това?… — попита смаян Тутмозис.
