двора, повдигна набожно очи и ръце към небето и с тънък креслив глас заговори задъхано:

— Благодаря ти, добри боже Амон, че запази днес баща ми от нещастие, а на мама даде пшеница за питки… Какво още?… Че си сътворил небето и земята и си й изпратил Нил, който ни носи хляб… И какво още?… Аха, сетих се!… Благодаря ти още, че навън е толкова хубаво, че растат цветя, пеят птички и че палмата ражда сладки фурми. За тия хубави неща, с които си ни надарил, нека така те обичат всички, както те обичам аз, и да те славят по-добре от мене, защото аз съм още малък и не са ме учили на мъдрост. Ех, стига вече…

— Лошо дете! — измърмори писарят, наведен над своите бележки. — Лошо дете! Колко небрежно изразяваш почитта си към Амон…

Но фараонът видя съвсем друго нещо във вълшебното кълбо. Молитвата на разлудувалия се малчуган подобно на ластовица се стрелна към небето и като пляскаше с криле, издигаше се все по-високо и по- високо, до самия трон, на който вековечният Амон с подпрени на коленете ръце бе потънал в съзерцание на собственото си всемогъщество.

После се издигна още по-високо, до главата на божеството, и му запя с тънкото детско гласче:

— А за тия добри неща, с които си ни надарил, нека така те обичат всички, както те обичам аз.

При тия думи потъналият в самосъзерцание бог отвори очи и от тях падна върху света лъч щастие. От небето до земята зацари безпределна тишина. Престана всякаква болка, всякакъв страх, всяка неправда. Свистящият камък увисна във въздуха, лъвът се спря в скока си върху сърната, вдигнатата тояга не падна върху плещите на роба. Болният забрави страданието си, объркалият се в пустинята забрави глада, а затворникът — веригите. Утихна бурята, спря морската вълна, готова да потопи кораба. И по цялата земя настана такова спокойствие, че слънцето, което се беше скрило под хоризонта, отново повдигна лъчезарна глава…

Фараонът се опомни. Той видя пред себе си малката масичка, върху нея черното кълбо, а отстрани — халдееца Бероес.

— Мер-амен-Рамзес — попита жрецът, — намери ли човека, чиито молитви могат да достигнат до подножието на предвечния?

— Да — отвърна фараонът.

— Княз ли е той, боец, пророк или пък само обикновен пустинник?

— Не, това е малко, шестгодишно момче, което не молеше Амон за нищо, но му благодареше за всичко.

— А знаеш ли къде живее то? — попита халдеецът.

— Зная, но не искам да крада за себе си силата на неговите молитви. Светът, Бероес, е истински грамаден вир, в който хората се въртят като песъчинки, блъскани от нещастието. А това дете с молитвата си дава на хората онова, което аз не мога да им дам: кратък миг забрава и спокойствие. Забрава и спокойствие…

Разбираш ли, халдеецо? Бероес мълчеше.

Към изгрев слънце на двадесет и първи хатор в лагера при Содовите езера пристигна от Мемфис заповед, според която три полка трябваше да се отправят за Либия и да останат там като гарнизони в градовете, а другата египетска армия и престолонаследникът да се приберат в къщи.

Войската приветствува с радостни възгласи това нареждане; няколкодневното пребиваване в пустинята беше почнало вече да й дотяга. Въпреки подвоза на доставки от Египет и от покорена Либия храната не беше достатъчна; водата в набързо изкопаните кладенци се изчерпи; слънчевият пек обгаряше телата, а червеникавият пясък дразнеше дробовете и очите. Войниците почнаха да боледуват от дизентерия и от злокачествено възпаление на клепачите.

Рамзес заповяда да се вдигне лагерът. Той изпрати в Либия три полка чисти египтяни, като поръча на войниците да се отнасят добре с жителите и никога да не се движат поединично. После остави незначителни войскови части в укреплението и стъкларниците, а главната армия насочи към Мемфис.

Въпреки страшния пек в девет часа сутринта двете войски бяха вече на път — едната на север, другата на юг.

Тогава до престолонаследника се приближи свети Ментезуфис и му каза:

— Добре ще бъде, ако ваше височество пристигне по-рано в Мемфис. На половината път ще ви чакат отпочинали коне…

— Значи, баща ми е тежко болен?… — извика Рамзес.

Жрецът наведе глава.

Князът предаде на Ментезуфис върховното командуване, като го помоли да не изменя с нищо издадените вече разпореждания, без да се посъветва със светските военачалници. А сам той взе Пентуер, Тутмозис и двадесет азиатски конници измежду най-добрите и препуснаха в тръс към Мемфис.

За пет часа те изминаха половината път и както беше казал Ментезуфис, намериха там отпочинали коне и нов военен отред. Азиатците останаха тук, а князът с двамата си другари и новата свита продължиха пътя си след кратка почивка.

— Горко ми! — оплакваше се елегантният Тутмозис. — Не стига, че от пет дни не съм се къпал и не зная какво е розово масло, но трябва да направя и два бързи прехода в един ден!… Уверен съм, че когато стигнем, никоя танцьорка няма да ме погледне…

— Ти да не си по-добър от нас? — попита князът.

— По-слаб съм! — въздъхна Тутмозис. — Вие, княже, сте привикнали с ездата като хиксос, а Пентуер би могъл да пътува дори върху нажежен меч. Но аз съм с толкова деликатен организъм…

На залез слънце пътниците се изкачиха на някакъв висок хълм, откъдето пред тях се откри необикновена картина. Далече напред се виждаше въззелената долина на Египет, а на тоя фон като редица червени пламъци светеха триъгълните пирамиди. Малко по-надясно от пирамидите, нажежени като в огън, горяха върховете на пилоните на Мемфис, цял обвит в синкава мъгла.

— Да вървим, да вървим!… — настояваше Рамзес.

След малко червената пустиня отново ги обгради и отново засвети нанизът пирамиди, докато всичко не се разтопи в бледия здрач.

Когато настъпи нощта, пътниците стигнаха в просторната страна на мъртвите, която се простираше върху площ от няколко десетки версти по лявата страна на реката.

Тук през епохата на древното царство египтяните бяха погребвали за вечни времена: фараоните — в огромни пирамиди, князете и сановниците — в по-малки пирамиди, обикновените хора — в глинени колиби. На това място почиваха милиони мумии не само на хора, но и на кучета, котки, птици, с една дума — на всички твари, които са били свидни на човека приживе.

По времето на Рамзес гробището за фараоните и големците беше пренесено в Тива, а при пирамидите погребваха само селяните и работниците от най-близките околности.

Между пръснатите наоколо гробове князът и свитата му срещнаха група хора, които се движеха като сенки.

— Кои сте вие? — попита командирът на ескорта.

— Бедни слуги на фараона; връщаме се от нашите мъртъвци… Занесохме им малко рози, пиво и питки…

— Или сте влизали в чужди гробове?

— О, богове! — извика един от групата. — Нима можем да извършим подобно светотатство?… Само разпуснатите тиванци (да им изсъхнат ръцете!) безпокоят мъртвите, за да пропият после по кръчмите имуществото им.

— Какво означават ония огньове там, на север? — намеси се князът.

— Изглежда, че идваш отдалеко, господарю, щом не знаеш. Утре престолонаследникът ни се връща заедно с победоносната войска… Велик вожд!… С едно сражение покори жалките либийци… Затова цялото население на Мемфис е излязло да го посрещне тържествено… Тридесет хиляди души… Ех, че викане ще падне!

— Сега разбирам — прошепна князът на Пентуер. — Свети Ментезуфис ме изпрати напред, за да не