участвувам в триумфалния поход… Но нека бъде така засега…

Конете бяха изморени и трябваше да си отдъхнат. Затова князът прати няколко конници да наемат лодки, а останалата част от свитата спря под горичката от палми, които растяха между групата пирамиди и Сфинкса.

Тая група представляваше северният край на неизмеримо гробище. Върху площ от около един квадратен километър, обрасла по онова време с пустинна растителност, са наблъскани множество гробове и малки пирамиди, над които се издигат трите най-големи пирамиди: на Хеопс, Хефрен и Микеринос, както и Сфинксът. Тия гигантски постройки са отдалечени една от друга само на няколкостотин крачки. Трите пирамиди се издигат в една редица от североизток към югозапад, а на изток от тая линия, най-близко до Нил, се е проснал Сфинксът, в чието подножие се намира подземното светилище на Хор.

Пирамидите, особено Хеопсовата, като дело на човешкия труд, учудват със своите размери. Тя представлява остър каменен хълм, висок тридесет и пет етажа (сто тридесет и седем метра), издигнат върху квадратна основа, всяка страна на която има около триста и петдесет крачки (двеста двадесет и седем метра) дължина. Пирамидата заема петдесет и пет декара повърхност, а четирите й триъгълни стени биха могли да покрият около седемдесет и пет декара площ. За строежа на тая пирамида са употребени толкова много камъни, че с тях би могло да се изгради стена, по-висока от човешки ръст, дебела половин метър и дълга две хиляди и петстотин километра!…

Когато княжеската свита се разположи под дребните дървета, няколко войници отидоха да потърсят вода, други извадиха сухари, а Тутмозис се тръшна на земята и заспа. Князът и Пентуер се разхождаха и разговаряха помежду си.

Нощта беше доста светла, та можеше да се видят от едната страна грамадните силуети на пирамидите, от другата — фигурата на Сфинкса, който в сравнение с тях изглеждаше малък.

— Четвърти път съм вече тук — каза престолонаследникът — и винаги сърцето ми се изпълва с възхищение и жал. Когато бях ученик във висшето училище, мислех, че като стъпя на престола, ще издигна нещо по-величествено от пирамидата на Хеопс. Но днес ми се ще да се смея на своята дързост, като си помисля, че при строежа на гробницата си великият фараон е платил хиляда и шестстотин таланта само за зеленчук за работниците… Откъде бих взел аз хиляда и шестстотин таланта, пък дори и хора!…

— Не завиждай, господарю, на Хеопс — отвърна жрецът. — Други фараони са оставили по-добри дела след себе си: езера, канали, пътища, храмове и училища.

— Но нима тия неща могат да се сравнят с пирамидите?

— Разбира се, че не — отговори бързо жрецът. — В моите очи и в очите на целия народ всяка пирамида е велико престъпление, а най-голямото — Хеопсовата…

— Ти преувеличаваш — прекъсна го князът.

— Съвсем не. Тази своя голяма гробница фараонът е строил в продължение на тридесет години, през които сто хиляди души са работили по три месеца всяка година. А каква е ползата от тая работа?… Кого е нахранила тя, кого е излекувала, облякла?… Но затова пък всяка година, докато траел строежът, са загивали от десет до двадесет хиляди души… С други думи, гробницата на Хеопс е погълнала половин милион трупа… А колко кръв, сълзи, болки — кой ще ги пресметне?

Затова не се чуди, господарю, че египетският селянин до ден-днешен гледа със страх на запад, където над хоризонта се червенеят или чернеят триъгълните фигури на пирамидите. Та това са свидетелства за неговите мъки и безплоден труд…

И като си помисли човек, че така ще бъде винаги, докато не се разсипят в прах тия доказателства на човешкото тщеславие! Но кога ще стане това? От три хиляди години те ни плашат с гледката си, а стените им са още гладки и грамадните надписи — все още четливи.

— Оная нощ в пустинята ти говореше другояче — обади се князът.

— Тогава не ги виждах пред себе си. Но когато са пред очите ми както сега, обкръжават ме плачещите души на изтерзаните селяни и шепнат: „Гледай какво направиха с нас!… А нашите кости усещаха болки и нашите сърца копнееха за почивка…“

Рамзес беше неприятно засегнат от това избухване.

— Моят свещен баща — каза той след малко — ми представи иначе тия неща. Когато преди пет години бяхме тук, божественият господар ми разказа следната история:

През времето на фараон Тутмос I пристигнали етиопски пратеници да преговарят за размера на данъка, който плащали. Горд народ били те! Говорели, че една загубена война не значи още нищо, че при следващата съдбата може да се усмихне на тях — и в продължение на няколко месеца се пазарили за данъка. В желанието си да ги вразуми с добро напразно мъдрият фараон им показвал нашите пътища и канали. Отговаряли му, че в тяхната страна имат достатъчно и навсякъде вода, без да им струва нещо. Напразно им откривали съкровищата на храмовете: говорели, че земята им крие много повече злато и скъпоценности, отколкото има в целия Египет. Напразно фараонът правил учения пред тях с войската си — твърдели, че етиопците са несравнимо повече, отколкото войниците На негово величество.

Тогава фараонът ги докарал на това място, където стоим сега, и им показал пирамидите.

Етиопските пратеници ги обиколили, прочели надписите и на другия ден подписали договора така, както бил поискан от тях.

Понеже не можах да разбера тая история — продължи Рамзес, — свещеният ми баща я обясни.

„Сине — каза ми той, — тия пирамиди са вековечно доказателство за свръхчовешката мощ на Египет. Ако някакъв човек поиска да издигне пирамида, той би струпал малък куп камъни, а след няколко часа би зарязал работата си и ще се запита защо му е тя. Десет, сто, хиляда души биха натрупали малко повече камъни, биха ги насипали в безпорядък и също биха ги изоставили след няколко дни. Па и защо им е тази работа?

Но когато египетският фараон, когато египетската държава намисли да натрупа куп камъни, събира хиляди хора и строи дори в продължение на няколко десетки години, докато работата се свърши.

Не е важно дали пирамидите са били необходими. Важното е, че веднъж изразена, волята на фараона бива изпълнена.“

Така е, Пентуер, пирамидата не е гроб на Хеопс, а волята на Хеопс. Воля, която има толкова изпълнители, колкото не притежава нито един цар на света, и такъв ред и настойчивост при работата, каквито са присъщи само на боговете.

Още в училище ме учеха, че човешката воля е голяма сила, най-голямата сила под слънцето. А пък човешката воля може да повдигне едва един камък. Оттук виждате колко велика е волята на фараона, който е издигнал планина от камъни само защото така му се харесало, защото така е искал, или дори без всякаква цел.

— Нима и ти, господарю, би искал по такъв начин да докажеш своята мощ?… — попита неочаквано Пентуер.

— Не — отвърна престолонаследникът без колебание. — Щом фараоните са показали веднъж силата си, те могат да бъдат вече милостиви. Освен ако някой би се опитал да се съпротивлява на техните заповеди.

„А тоя младеж е едва на двайсет и три години!“ — каза си разтревоженият жрец.

Свърнаха към реката и известно време вървяха мълчаливи.

— Легни си, господарю — каза жрецът, — поспи. Немалко път изминахме днес.

— Нима мога да заспя?… — отвърна князът. — Ту ме обкръжава множеството селяни, които според тебе са загинали при строежа на пирамидите (сякаш без тия пирамиди щяха да живеят вечно!). Ту пък мисля за моя свещен баща, който може би догаря в тоя момент… Селяните страдали!… Селяните проливали кръвта си!… Кой ще ми докаже, че моят божествен баща не се измъчва повече на скъпоценното си легло, отколкото твоите селяни, които са носели нагорещени камъни?…

Селяните! Винаги селяните!… За тебе, жрецо, само тоя заслужава съжаление, когото ядат въшките. Цяла редица фараони са влезли в гроба, някои са свършвали в болки, някои са бивали убити. Но ти не мислиш за тях, само за селяните, които имат тая заслуга, че са раждали други селяни, че са черпили кал от Нил или са пъхали в устата на кравите си ечемични топки.

А баща ми… А аз?… Нима не убиха сина ми и жена от моя дом? Нима тайфунът в пустинята беше милостив към мен или костите не ме болят след дългото пътуване?… Нима камъните на либийските праш- ници не свистяха над главата ми?… Да не би да имам някакъв договор с болестта, с болките или със смъртта,