живее дълго и щастливо, а царуването му ще бъде изпълнено със слава…

— Аха!… Благодаря ти, свети човече. Щом вече зная какво трябва да търся, ще се съобразя с указанието, а тебе отново те моля отсега нататък да се свързваш с достопочтения Сем. Той е мой заместник и ако прочетеш нещо по-интересно в звездите, разкажи му го сутринта.

Жрецът напусна стаята, като клатеше глава.

— Прекъснаха ми съня!… — каза господарят недоволно.

— Преди един час — обади се неочаквано адютантът — най-достопочтената царица Никторис ми заповяда да те помоля, ваше величество, да я приемеш…

— Сега?… В полунощ?… — попита господарят.

— Тя точно това каза — че в полунощ ваше величество ще се събуди…

Фараонът помисли и отговори на адютанта, че ще чака царицата в златната зала. Смяташе, че там никой няма да подслушва разговора им.

Той наметна плаща си, обу сандали, които не се завързваха, и заповяда да осветят добре златната зала. После излезе, като преди това нареди никой от прислугата да не го съпровожда.

Майка му вече го чакаше в залата; беше облечена с облекло от грубо платно в знак на траур. Като видя фараона, достопочтената дама поиска отново да падне на колене, но синът й я повдигна и прегърна.

— Нещо важно ли ти се е случило, майко, та си правиш труд в тоя час? — попита той.

— Не спах… молих се… — отвърна тя. — О, сине мой, ти мъдро отгатна, че въпросът е важен!… Чух божествения глас на баща ти…

— Наистина ли? — каза фараонът, като чувствуваше, че го изпълва гняв.

— Безсмъртният ти баща — продължи царицата — ми каза, изпълнен с тъга, че тръгваш по погрешен път… Отричаш се с презрение от посвещаване в първожреческо достойнство и оскърбяваш божиите слуги.

„Кой ще остане при Рамзес — каза божественият ти баща, — ако настрои боговете срещу себе си, а жреческото съсловие го напусне?… Кажи му… кажи му… — повтаряше достопочтената сянка — че по тоя начин ще погуби Египет, себе си и династията…“

— Охо! — извика фараонът. — Значи, те вече ме заплашват, и то още в първия ден от царуването ми?… Моя майко, кучето лае най-силно, когато се бои, та и заплахите са лошо предсказание, но само за жреците!

— Но това го казва баща ти… — повтори загрижената майка.

— Моят безсмъртен баща — отвърна фараонът — и светият ми дядо Аменхотеп като чисти духове познават сърцето ми и виждат окаяното положение на Египет. А понеже сърцето ми желае да издигне държавата, като премахне злоупотребите, те не биха поискали да ми пречат при изпълнението на тия мои намерения…

— Значи, ти не вярваш, че духът на твоя баща ти дава съвети? — попита царицата още по- ужасена.

— Не зная. Но имам право да допускам, че тия гласове на духове, които се чуват в разни кътища на нашия дворец, са някакъв жречески фокус. Само жреците могат да се боят от мене, а не боговете и духовете… Не духовете ни плашат нас, майко…

Царицата се замисли; изглежда, думите на сина й й направиха впечатление. Тя беше видяла през живота си много чудеса, но някои от тях на самата нея се бяха стрували подозрителни.

— В такъв случай — каза с въздишка — ти не си предпазлив, сине мой!… Следобед при мене беше Херхор, много недоволен от посещението си при тебе… Каза ми, че искаш да отстраниш жреците от двора.

— Та за какво ми са те?… За да имат кухнята и избата ми големи разходи ли?… Или може би за да подслушват какво говоря и да гледат какво върша?…

— Цялата страна ще се възмути, ако жреците обявят, че си безбожник… — забеляза майката.

— Страната вече се вълнува, но по вина на жреците — отвърна фараонът. — А пък за благочестието на египетското население аз вече имам друго мнение… Ако знаеше, майко, колко процеси за оскърбление на боговете се водят в Долен Египет, а колко за ограбване на мъртвите в Горен Египет, щеше да се убедиш, че за нашия народ жреческите работи вече не са свещени.

— Това е влияние на чужденците, които заливат Египет — извика царицата. — Особено финикийците…

— Все едно чие влияние е. Важното е, че Египет вече не смята нито статуите, нито жреците за свръхчовешки същества… А ако чуеше, майко, какво говорят благородниците, офицерите, войниците, щеше да разбереш, че е дошло време царската власт да се постави на мястото на жреческата, ако не искаме да изчезне изобщо всякаква власт в тая страна.

— Египет е твой — въздъхна царицата. — Мъдростта ти е необикновена, затова постъпвай, както желаеш… Но постъпвай предпазливо… О, предпазливо!… Скорпионът, дори убит, пак може да нарани непредпазливия победител…

Двамата се прегърнаха и фараонът се прибра в спалнята си. Но този път наистина не можа да заспи.

Той вече виждаше ясно, че между него и жреците е започнала борба или по-скоро нещо отвратително, което дори не заслужава да се нарича борба и с което той, пълководецът, в първия момент не знаеше как да се справи.

Та и къде ли е тук неприятелят?… Срещу кого ще трябва да тръгне вярната му войска?… Срещу жреците ли, които падат пред него ничком? Или против звездите, които казват, че фараонът не е тръгнал още по пътя на истината? Какво и кого ще трябва да побеждава тук?…

Дали ония гласове на духове, които се носят в полумрака? Дали собствената си майка, която ужасена го моли да не прогонва жреците?…

Фараонът се въртеше на леглото си; чувствуваше своето безсилие. Внезапно му хрумна мисълта: „Какво ме интересува неприятел, който се размазва като кал в шепата?…

Нека си плещят из празните зали, нека се сърдят на моята безбожност…

Аз ще издавам заповеди, а който се осмели да не пи изпълни, значи, е мой враг и срещу него ще насоча полицията, съда и войската…“

И така фараонът Мер-амен-Рамзес XII, владетелят на двата свята, господарят на вечността, дарителят на живота и на всяка радост, умря през месец хатор след тридесет и четири години царуване.

Умря, защото чувствуваше, че тялото му става слабо и безпомощно. Умря, защото копнееше за вечното си отечество, а управлението на земното царство желаеше да повери на по-млади ръце. Умря най-сетне, защото така искаше, защото такава беше неговата воля. Божественият дух отлетя като ястреб, който дълго се вие над земята и накрая изчезва в лазурните простори.

Както животът му беше битие на безсмъртна особа в тленния мир, така и смъртта му беше само един от моментите на свръхчовешкото съществуване.

Владетелят се бе събудил при изгрев слънце и облегнат на двама пророци, заобиколен от хор жреци, се отправи към олтара на Озирис. Там възкреси както винаги божеството, изми го и го облече, принесе жертва и вдигна ръце за молитва.

През това време жреците пееха:

Хор I. „Слава на тебе, който се издигаш на хоризонта и преминаваш през небето…

Хор II. Твоят път, о свещени, означава благополучие за тия, върху чиито лица падат лъчите ти…

Хор I. Бих ли могъл да вървя така, както ти вървиш, без да се спираш, о слънце!…

Хор II. Велики пътнико в простора, който нямаш господар и за когото стотиците милиони години са само един миг…

Хор I. Ти залязваш, но съществуваш. Ти умножаваш часовете, дните и нощите и съществуваш по свои собствени закони…

Хор II. Ти осветяваш земята, като й предлагаш себе си със собствените си ръце, когато под образа на Ра изгряваш на кръгозора…