жреците на място… Каквото са взели, ще го върнат десеторно…

— О!… Казват, че щял да бъде строг владетел — намеси се друг. — Поддържа приятелски връзки с финикийци, дружи с Пентуер, който не е от жречески род, а произхожда от такива бедняци като нас… И казват, че войската е готова да мине през огън и вода с новия фараон…

— А тия дни спечели славна победа над либий-ците…

— Къде е новият фараон?… — обади се трети. — В пустинята!… Боя се, че може да му се случи някакво нещастие, преди да се върне в Мемфис…

— Кой може да му направи нещо, когато войската е с него! Да не дочакам почтено погребение, ако младият господар не постъпи с жреците така, както бивол с пшеница…

— Ех, че си глупав! — обади се един парасхит, който бе мълчал досега. — Как може фараонът да се справи с жреците?…

— Защо не?…

— Ти видял ли си някога лъв да разкъса пирамида?…

— Ех, че приказки!…

— Или бивол да я разбие?

— Разбира се, че не може да я разбие.

— Или вихър да събори пирамида?

— Ти какво си започнал с такива въпроси?…

— Това ти казвам, че по-скоро лъв, бивол или вихър ще прекатурят пирамида, отколкото фараонът да покори жреците… Дори този фараон да е лъв, бивол и вихър в едно лице…

— Ей, вие там, чувате ли? — извикаха отгоре. — Готов ли е мъртвецът?…

— Сега… сега… Само долната му челюст пада — отговориха от преддверието.

— Все едно… Дайте го по-бързо тук, защото след един час Изида трябва да отиде в града.

След малко златната лодка с покойника беше издигната чрез въжета на вътрешния балкон.

От преддверието се влизаше в една голяма зала, боядисана синьо и украсена с жълти звезди. На една от стените по цялата дължина на залата имаше нещо като балкон във формата на дъга, чиито краища бяха на височина около един етаж, а средата — на етаж и половина височина.

Залата представляваше небосводът, балконът — пътят на слънцето по небето, а умрелият фараон щеше да бъде Озирис или слънцето, което се движи от изток към запад.

Долу в залата се намираше тълпа от жреци и жрици, които, докато чакаха тържеството, разговаряха помежду си за незначителни неща.

— Готово!… — извикаха от балкона.

Разговарящите замлъкнаха. Горе се разнесе трикратен звън на бронзов гонг и на балкона се появи златната лодка на слънцето, в която пътуваше покойникът.

Долу прозвуча химнът в чест на слънцето:

„Ето появява се в облак, за да отдели небето от земята, а после да ги съедини…

Непрестанно скрит във всяко нещо, той единствен живее и в него вековечно съществуват всички неща…“

Лодката постепенно се движеше нагоре по дъгата и най-сетне спря на най-високата точка.

Тогава на долния край на дъгата се появи жрица, облечена като Изида, със сина си Хорус, и също така бавно се заизкачва нагоре. Тя представляваше образът на луната, която се движи подир слънцето.

Сега лодката започна да слиза от върха на дъгата към запад, а долу хорът отново запя:

„Бог е въплътен във всички неща, духът Шу47 живее във всички богове. Той е тялото на живия човек, творецът на дървото, което дава плодове, той носи плодоносните приливи. Без него на земята няма нищо.“48

Лодката изчезна в западния край на галерията, а Изида и Хорус застанаха на върха на дъгата. Тогава около лодката се струпаха жреците; те извадиха тялото на фараона и го сложиха върху една мраморна маса; това трябваше да представлява Озирис на почивка след дневната работа.

Към мъртвеца пристъпи един парасхит, преоблечен като божеството Тифон. На главата си той носеше ужасна маска и рижа чорлава перука, върху плещите — кожа от глиган, а в ръка държеше каменен етиопски нож.

С него той почна бързо да реже кожата на стъпалата на покойника.

— Какво правиш на спящия, братко Тифон? — попита го от балкона Изида.

— Стържа краката на моя брат Озирис, за да не изцапа небето със земен прах — отговори парасхитът, облечен като Тифон.

След като изряза кожата на стъпалата му, парасхитът взе един извит като кука тел, пъхна я в носа на умрелия и започна да му вади мозъка. После разряза корема му и през отвора издърпа бързо вътрешностите, сърцето и дробовете.

През това време помощниците на Тифон донесоха четири големи урни, украсени с главите на боговете Хапп, Емсет, Дуамутф и Кебхсеннуф49, и във всяка от тия делви сложиха някакъв вътрешен орган на умрелия.

— Какво правиш там, братко Тифон? — попита го втори път Изида.

— Очиствам моя брат Озирис от земните неща, за да стане по-хубав — отговори парасхитът.

До мраморната маса имаше басейнче с вода, наситена със сода. След като очистиха тялото, парасхитите го хвърлиха в басейна, където трябваше да кисне седемдесет дни.

В това време Изида мина по целия балкон и се приближи до стаята, в която парасхитът бе отворил и очистил тялото на фараона. Тя погледна мраморната маса и като видя, че е празна, попита уплашено:

— Къде е моят брат?… Къде е божественият ми съпруг?…

Изведнъж изтрещя гръм, прозвучаха тръби и закънтяха бронзови гонгове, а облеченият като Тифон парасхит се изсмя и викна:

— Прекрасна Изидо, която заедно със звездите развеселяваш нощта, няма го вече твоя съпруг!… Никога, вече лъчезарният Озирис не ще седне в златната лодка, никога вече слънцето няма да се покаже на небосвода… Аз направих това, аз, Сет, и го скрих толкова дълбоко, че нито един от боговете, нито пък всички заедно не ще го намерят!…

При тия думи богинята раздра дрехите си, зарида и почна да си скубе косата. Отново екнаха тръби, гръмове и звън. Сред жреците и жриците се вдигна шум, после се понесоха викове, клетви — и изведнъж всички се нахвърлиха върху Тифон, като крещяха:

— Проклет дух на мрака, който вдигаш вихрите в пустинята, вълнуваш морето, затъмняваш дневната светлина!… Потъни в бездната, от която дори бащата на боговете не би могъл да те извади… Проклети!… Проклети Сет!… Нека името ти да сее страх и да буди отвращение!…

С тия проклятия всички се нахвърлиха върху Тифон с вдигнати юмруци и тояги, а рижият бог хукна да бяга и накрая изскочи от залата.

Три нови удара по бронзовия гонг и церемонията свърши.

— Хайде, стига! — извика най-старшият жрец към групата, в която вече наистина бяха почнали да се бият помежду си. — Ти, Изида, можеш да отидеш в града, а останалите да се заемат с другите мъртъвци, които ни чакат… Не изоставяйте обикновените мъртви, защото не се знае как ще ни платят за тоя…

— Сигурно не ще бъде много! — обади се парасхитът. — Говори се, че съкровището било празно, а финикийците заплашвали, че вече няма да заемат пари, ако не получат нови привилегии…

— Дано смърт унищожи всички тия финикийци!… Скоро човек ще трябва да проси от тях дори за ечемична питка, до такава степен са заграбили вече всичко…

— Но ако те не дадат пари на фараона, няма да получим нищо за погребението…

Постепенно разговорите утихнаха и присъствуващите напуснаха синята зала. Само при басейна, в който киснеше тялото на фараона, поставиха стража.

Цялата тая церемония, която възсъздаваше легендата за убийството на Озирис (слънцето) от Тифон (божеството на нощта и престъпленията), имаше за цел да разреже и очисти тялото на фараона и по тоя начин да го приготви за същинското балсамиране.

Цели седемдесет дни покойникът лежа във водата, наситена със сода, сякаш за да напомня как злият Тифон някога бе потопил тялото на брат си в Содовите езера. През всички тия дни сутрин и вечер жрицата, преоблечена като Изида, идваше в синята зала. Там тя ридаеше и скубеше косата си и питаше