След всички тези обреди облякоха тялото на фараона със скъпоценни дрехи, сложиха му златна маска на лицето, пръстени и гривни на ръцете, които кръстосаха върху гърдите. Под главата му подложиха подставка от слонова кост, на каквато бяха свикнали да спят египтяните. Най-сетне затвориха тялото в три ковчега: първия от папирус, покрит с надписи, втория от позлатен кедър и третия от мрамор. Формата на първите два отговаряше точно на формата на тялото на умрелия; дори маската му приличаше, само че бе усмихната.

След като прекара три месеца в квартала на умрелите, мумията на фараона беше готова за тържествено погребение. Затова я отнесоха обратно в царския дворец.

През седемдесетте дни, когато свещените останки киснеха в наситената със сода вода, Египет беше в траур.

Храмовете бяха затворени, религиозните шествия — прекратени. Замлъкна всякаква музика, не се устройваха пиршества, танцьорките станаха оплаквачки и вместо да танцуват, скубеха косите си, което също им донасяше доходи.

Не се пиеше вино, не се ядеше месо. Най-висшите сановници ходеха с груби облекла, боси. Никой не се бръснеше (с изключение на жреците), най-ревностните дори не се миеха, а си мажеха лицето с кал и посипваха косата си с пепел.

От Средиземно море до първия нилски водопад, от Либийската пустиня до Синайския полуостров цареше тишина и печал. Угасна слънцето на Египет, отиде на Запад и напусна слугите си господарят, който даваше радост и живот.

Във висшите сфери най-модно беше да се разговаря за всеобщия траур, който се беше отразил дори на природата.

— Не си ли забелязал — каза един сановник на друг, — че дните са по-къси и по-тъмни?

— Не смеех да споделя това с тебе — отвърна вторият, — но така е. Забелязах дори, че през нощта светят по-малко звезди и че пълнолунието продължи по-кратко, а новолунието — по-дълго от обикновено.

— Пастири казват, че добитъкът не иска да пасе, а само реве…

— А пък аз чух от ловците, че лъвовете плачели и не искали вече да се нахвърлят върху сърните и да ядат месо.

— Страшно време!… Ела довечера у мене да пием по чаша траурна напитка, която е измислил моят пивовар.

— Зная, навярно имаш черно сидонско пиво?…

— Опазили ни боговете да пием в такъв час питиета, които развеселяват! Течността, изнамерена от моя пивовар, не е пиво… Аз бих я сравнил по-скоро с вино, наситено с мускус и ароматни билки.

— Много подходящо питие, защото господарят ни пребивава в квартала на мъртвите, над който постоянно се носи мирис на мускус и на балсамиращи билки. Така скърбяха сановниците в продължение на седемдесет дни. Първа тръпка на радост премина по Египет, когато от квартала на мъртвите дадоха знак, че тялото на владетеля е извадено от содовата баня и че парасхитите и жреците вече извършват над него съответните обреди.

Този ден за пръв път хората си остригаха косите и измиха калта от лицата си, а който желаеше, дори се изкъпа. Всъщност нямаше вече причини за скръб, защото Хор бе намерил тялото на Озирис и благодарение на изкуството на парасхитите владетелят на Египет отново оживяваше, а от молитвите на жреците и „Книгата на мъртвите“ ставаше равен на боговете.

От този момент покойният фараон Мер-амен-Рамзес се наричаше официално „Озирис“; неофициално го бяха наричали така още от деня на смъртта му.

Вродената веселост на египетския народ почна да взема връх над скръбта особено сред войската, занаятчиите и селяните. Понякога тази радост ставаше просто неприлична сред простия народ.

Защото неизвестно откъде почнаха да се носят слухове, че новият фараон, когото целият народ обичаше инстинктивно, иска да се заеме с подобряване положението на селяните, на работниците, дори на робите.

По тази причина ставаха нечувани неща: зидарите, дърводелците и грънчарите, вместо да пият спокойно и да разговарят за работата си или за семейните грижи, се осмеляваха по кръчмите не само да роптаят срещу данъците, но дори да ругаят властта на жреците, а селяните, вместо да посвещават свободното си време на молитви и на поменуване прадедите, разговаряха помежду си колко добре би било, ако всеки от тях притежава няколко лехи земя и ако може да почива всеки седми ден!

За войската и особено за чуждестранните полкове няма какво да се говори. Тия хора си въобразяваха, че са най-знатната класа в Египет или ако не са сега, то поне ще станат такава след някаква щастлива война, която предстояло да избухне.

Затова пък номарсите и благородниците, които живееха в селските си имения, и преди всичко първожреците на различни светилища провеждаха тържествено траура за умрелия господар без оглед на това, че можеха вече да се радват, защото фараонът беше станал Озирис.

Всъщност новият владетел не беше направил досега никому нищо лошо, а повод за безпокойството на големците бяха само слуховете, същите слухове, които радваха простолюдието. Номарсите и благородниците страдаха при мисълта, че техният селянин може да безделничи в продължение на петдесет дни през годината, и което е по-лошо — да бъде собственик на земя, дори толкова малко, че да стига само за гроб. Жреците по-бледняваха и стискаха зъби, когато гледаха как Рамзес XIII ръководи стопанските работи и как се отнася към тях.

Наистина в двореца на фараона ставаха огромни промени.

Рамзес XIII пренесе жилището си в една от страничните сгради и в нея почти всички стаи бяха заети от военачалници. В приземията той настани гръцки войници, на етажа — гвардията, в стаите, които се намираха покрай зида на оградата — етиопци. На пост около двореца стояха азиатци, а при стаите на негово величество квартируваше оня ескадрон, който бе придружил господаря при преследването на Техена в пустинята.

Нещо по-лошо — въпреки неотдавнашния бунт на либийците негово величество отново стана благосклонен към тях, не им наложи никакво наказание, а, напротив — даряваше ги с доверие. Вярно е, че жреците, които живееха в главния дворец, останаха там и извършваха религиозните обреди под ръководството на достопочтения Сем. Но понеже те не участвуваха повече в закуската, обеда и вечерята на фараона, храната им не беше вече така изискана.

Напразно светите мъже напомняха, че трябва да хранят представителите на деветнадесетте династии и множество богове. Ковчежникът, който схвана желанията на фараона, им отговаряше, че за боговете и за прадедите са достатъчни цветя и благовония, а самите пророци трябва да ядат ечемични питки и да пият вода или пиво, както изисква добродетелта. За да подкрепи своите грубиянски теории, ковчежникът се позоваваше на примера на първожреца Сем, който живееше като постник; и още по-лошо, говореше им, че негово величество заедно с генералите се храни от войнишката кухня.

При това положение жреците от двореца почнаха мълчаливо да обмислят дали няма да направят по- добре, ако напуснат тоя скъпернически дом на фараона и се пренесат в собствените си убежища при светилищата, където ще имат по-леки задължения, а гладът няма да им свива стомасите.

Може би щяха да направят това веднага, ако достойните Херхор и Мефрес не им заповядаха да останат на мястото си.

Но положението и на Херхор при новия господар не можеше да се нарече добро. До неотдавна всемогъщият министър почти не напускаше стаите на фараона, а днес седеше самотен в своя малък дворец и често не виждаше новия фараон по десетина дни. Той беше още министър на войната, но вече почни не издаваше заповеди. Фараонът сам уреждаше всички военни въпроси. Сам четеше докладите на генералите, сам разрешаваше сложните въпроси, като адютантите му лично вземаха от министерството на войната необходимите документи.

Ако негово достойнство Херхор биваше повикан понякога от владетеля, това ставаше като че ли само за да чуе някакъв укор.