— Защото не са го поддържали такива мъдреци като тебе!… — избухна фараонът. — Аз наистина никак не мога да разбера защо умните и благородни жреци се свързват с бандата мерзавци, каквато представлява мнозинството от това съсловие…

Пентуер поклати глава и заговори бавно:

— От тридесет хиляди години свещеното жреческо съсловие се грижи за съдбата на Египет и то направи тая страна това, което е днес: чудо за целия свят. А защо на жреците се удаде да постигнат това въпреки недостатъците им?… Защото те са светилник, в който пламти светлината на мъдростта.

Светилникът може да бъде мръсен, дори да смърди. Но въпреки това той пази божествения огън, без който между хората би царял мрак и невежество.

Ти говориш, господарю, за борба с жреците — продължи Пентуер. — Как може да свърши тя за мене?… Ако ти загубиш, аз ще бъда нещастен, защото няма да подобриш съдбата на селянина. А ако спечелиш?… О, дано не дочакам това! Защото, щом разбиеш светилника, кой знае дали не ще да угасиш този огън на мъдростта, който от хиляди години гори над Египет и над света…

Ето, господарю мой, причините, поради които не желая да се меся в борбата ти със свещеното жреческо съсловие… Аз чувствувам, че тая борба се приближава, и страдам, защото такъв червей като мен не може да я предотврати. Но аз няма да се намесвам в нея, защото ще трябва да изневеря или на тебе, или на бога, който е творец на мъдростта…

Фараонът слушаше тия думи и се разхождаше из стаята замислен…

— Ех — каза той без гняв, — прави, каквото искаш. Ти не си войник и затова не мога да те обвинявам, че ти липсва смелост… Не можеш обаче да ми бъдеш съветник… Разбира се, аз те моля да назначиш съд за разследване на селските бунтове и когато те повикам, да ми казваш това, което ти подсказва мъдростта.

Пентуер коленичи, за да се сбогува с владетеля.

— Във всеки случай — добави фараонът — знай, че аз не искам да гася божествената светлина… Нека жреците съхраняват мъдростта в светилищата си, но… да не ми разстройват войската, да не сключват позорни договори и… да не крадат царските съкровища — каза той вече развълнуван. — Да не би да мислят, че аз ще се изправя като просяк пред техните порти и ще ги моля да благоволят да ми дадат средства, необходими за издигането на разорената от тяхното позорно и негодническо управление държава?… Ха!… Ха!… Пентуер… Аз не бих молил дори боговете за това, което е мое право и сила.

Можеш да си вървиш.

Жрецът излезе, като вървеше заднишком и се покланяше, а на вратата, падна ничком.

Рамзес остана сам.

„Обикновените смъртни — мислеше той — са като деца. Херхор е умен, знае, че в случай на война Египет се нуждае от половин милион войници, знае, че тая войска трябва да се обучава, а въпреки това е намалил броя и числеността на полковете…

Главният ковчежник е също мъдър, но му се струва съвсем естествено, че всички богатства на фараона са отишли в Лабиринта!…

Най-сетне Пентуер… Какъв странен човек!… Иска да дарява селяните с храна, земя и непрестанни празници… Добре, но всичко това ще намали доходите ми, които и без това са вече малки. Ако обаче му кажех: помогни ми да отнемем от жреците царските съкровища, той би нарекъл това безбожие и гасене на светлината в Египет!…

Особен човек… Готов е цялата държава да преобърне с краката нагоре, щом е за доброто на селяните, а не би посмял да хване първожреца за врата и да го вкара в затвора. С най-голямо спокойствие ме кара да се откажа може би от половината от доходите си, но съм уверен, че не би посмял да изнесе дори един меден утен от Лабиринта…“

Фараонът се усмихна и отново потъна в размишления:

„Всеки желае да бъде щастлив; но когато поискаш да направиш всички щастливи, всеки ще те хваща за ръцете като човек, на когото вадят зъб…

И затова владетелят трябва да бъде решителен… И затова моят божествен баща не постъпваше добре, като пренебрегваше селяните, а вярваше безгранично на жреците… Тежко наследство ми остави той… но аз ще се справя…

При Содовите езера положението също беше трудно… по-тежко оттук… Тия тук са само бърборковци и страхливци, а там бяха хора въоръжени и решени на смърт…

Една битка ни отваря по-широко очите, отколкото десетки години спокойно управление… Който си каже: «Ще преодолея пречката!» — той наистина ще я преодолее. Но който се поколебае, ще се види принуден да отстъпи…“

Смрачаваше се. В двореца смениха стражата и из залите запалиха факли. Само в стаята на фараона никой не смееше да влезе без заповед.

Изморен от безсънието, от вчерашното пътуване и днешните дела, фараонът се отпусна на креслото. Струваше му се, че вече стотици години е фараон и не можеше да повярва, че от часа, когато беше при пирамидите, не е изминало дори едно денонощие.

„Денонощие?… Невъзможно!…“

После му хрумна, че може би в сърцето на всеки наследил престола живеят душите на предишните фараони. Навярно е така, защото иначе откъде би се взело в него това чувство, че е стар и че далечното минало му е познато?… И защо управлението на държавата днес му се вижда просто нещо, при все че само преди няколко месеца тръпнеше от страх, че няма да умее да управлява.

„Един ден?… — повтаряше си той. — Но аз съм вече хиляди години на този пост!…“ Внезапно чу глух глас: — Сине мой!… Сине!…

Фараонът скочи от креслото.

— Кой е тук?… — извика той.

— Аз съм, аз… Нима си ме забравил вече?…

Владетелят не можеше да се ориентира откъде иде гласът. Отгоре, отдолу или може би от голямата статуя на Озирис, която се намираше в ъгъла?

— Сине мой — обади се отново гласът, — уважавай волята на боговете, ако искаш да получиш благословената им помощ… О, уважавай боговете, защото без тяхна помощ най-голямото земно могъщество е като прах и сянка… О, уважавай боговете, ако искаш горчивината на грешките ти да не отрови моето пребиваване в щастливата страна на залеза…

Гласът замлъкна, владетелят заповяда да донесат светлина. Едната врата на стаята беше затворена, при другата стоеше стража. Никой чужд не можеше да влезе тук.

Гняв и безпокойство разкъсваха сърцето на фараона. Какво беше това?… Дали наистина му говори сянката на неговия баща, или тоя глас беше само нова измама на жреците?

Но ако жреците могат да му говорят от разстояние, без да им пречат дебелите стени, в такъв случай те могат и да подслушват. А тогава той, господарят на света, е обграден като див звяр от всички страни.

Вярно, че подслушването беше нещо обикновено в двореца. Но фараонът смяташе, че поне тоя кабинет е недостъпен и дързостта на жреците се спира на прага на върховния владетел.

Но ако това е било дух?…

Фараонът не пожела да вечеря, а си легна веднага. Струваше му се, че няма да заспи, ала умората взе връх над възбудата.

След няколко часа го събудиха звънци и светлина. Беше вече полунощ и жрецът-астролог бе дошъл да докладва за разположението на небесните тела. Фараонът изслуша доклада, а накрая каза:

— Не би ли могъл, достопочтени пророче, отсега нататък да правиш докладите си пред достойния Сем?… Нали той е мой заместник по религиозните работи?

Жрецът-астролог се учуди много на равнодушието на владетеля към небесните работи.

— Ваше величество — попита той, — благоволявате да се откажете от указанията, които звездите дават на владетелите?…

— Дават? — повтори фараонът. — Тогава кажи ми какви са техните обещания за мен?

Изглежда, че астрологът бе очаквал тоя въпрос, защото отговори, без да се замисли:

— Хоризонтът е временно затъмнен… Господарят на света не е намерил още пътя на истината, който води към познаване волята на боговете. Но рано или късно той ще го намери и като тръгне по него, ще