Богатствата на Египет трябва най-сетне да бъдат изтръгнати от ръцете на недостойните и да бъдат предадени на верните слуги.

Фараонът се сбогува с любимеца си и доволен, отиде да спи. Сега неговото кратковременно отчаяние му се струваше смешно.

На другия ден към обед докладваха на негово величество, че е дошла делегация от финикийски търговци.

— Да не би да се оплакват от нападенията върху домовете им? — попита фараонът.

— Не — отвърна адютантът, — искат да изкажат почитта си и да ви поднесат дарове.

И наистина двадесетина финикийци, водени от Рабсун, бяха дошли с дарове. Когато владетелят се яви пред тях, те паднаха ничком, а после Рабсун заяви, че по стар обичай се осмеляват да поднесат недостоен дар пред нозете на владетеля, който им дава живот и осигурява безопасността на имуществата им.

После почнаха да слагат на масите златни подноси, огърлици и чаши, пълни със скъпоценности. А Рабсун сложи в подножието на трона поднос с папирус, в който финикийците се задължаваха да дадат за войската различни необходими неща на стойност две хиляди таланта.

Това беше голям дар, защото всичко, което подаряваха финикийците, струваше около три хиляди таланта.

Владетелят отговори много благосклонно на верните търговци и им обеща своето покровителство. Те се сбогуваха зарадвани.

Рамзес XIII си отдъхна: банкрутът на хазната, а оттам и необходимостта да употреби насилствени средства срещу жреците се отложи за още десет дни.

Вечерта достойният Хирам, охраняван от Тутмозис, отново се яви в кабинета на негово величество. Този път той не се оплака, че е уморен, а падна ничком и със стенещ глас започна да проклина глупавия Дагон.

— Узнах — каза той, — че тоя негодник си е позволил да припомни на ваше величество нашия договор за канала до Червено море… Да пукне дано!… Проказа да го разяде!… Децата му да станат свинари, а внуците — евреи!…

А ти, владетелю, заповядай само и Финикия ще сложи в краката ти всичките си богатства, които притежава, без никаква разписка и договор… Ние да не сме асирийци или… жреци — добави той шепнешком, — та да не ни е достатъчна само една дума на такъв могъщ владетел?…

— Ами ако аз, Хирам, наистина поискам голяма сума? — попита фараонът.

— Каква?…

— Например… тридесет хиляди таланта…

— Веднага ли?

— Не, в продължение на една година.

— Ще я имаш, ваше величество — отговори Хирам, без да се двоуми.

Фараонът се смая от тая щедрост.

— Но ще трябва да ви дам залог…

— То ще бъде само за форма — отвърна финикиецът. — Ваше величество ще ни даде в залог рудниците, за да не се събуди подозрение у жреците… Ако не беше това, Финикия би ти се предала цяла без залози и разписки…

— А каналът?… Трябва ли веднага да подпиша договора? — попита фараонът.

— Съвсем не. Ваше величество ще сключи договор с нас, когато сам пожелае.

На Рамзес му се струваше, че е издигнат някъде високо, високо. Едва в тоя момент той позна сладостта на царската власт, и то благодарение на финикийците!

— Хирам! — каза той, без да се владее. — Днес давам на вас, финикийците, позволение да строите канала, който ще съедини Средиземно море с Червено…

Старецът падна в краката на фараона.

— Ти си най-великият монарх, какъвто е видяла земята! — извика той.

— Засега не бива да казваш за това никому, защото враговете на моята слава бдят, но за да си сигурен, давам ти моя царски пръстен…

Рамзес сне от ръката си пръстен, украсен с вълшебен камък, на който беше изрязано името на Хорс, и го сложи на пръста на финикиеца.

— Богатствата на цяла Финикия са на твое разположение! — повтаряше Хирам, дълбоко трогнат. — Ти, господарю, ще извършиш дело, което ще слави името ти, докато слънцето не угасне…

Фараонът прегърна побелялата му глава и го накара да седне.

— И така, ние сме съюзници — каза след малко владетелят — и аз се надявам, че от това ще има полза и Египет, и Финикия…

— И целият свят! — обади се Хирам.

— Кажи ми, княже, защо имаш такова доверие в мен?…

— Аз познавам благородния характер на ваше величество. Ако ти, владетелю, не беше фараон, след няколко години щеше да станеш най-знаменитият финикийски търговец и началник на нашия съвет…

— Да допуснем — отвърна Рамзес. — Но за да удържа обещанието си към вас, ще трябва най-напред да смажа жреците. Това е борба, а резултатът от борбата не е сигурен…

Хирам се усмихна.

— Господарю — каза той, — ако бяхме толкова подли, та да те напуснем сега, когато съкровището ти е празно, а неприятелите — дръзки, ти би загубил борбата! Защото човек, лишен от средства, лесно губи смелост, а от бедния владетел се отричат и армията му, и поданиците му, и сановниците…

А ако вие, господарю, разполагате с нашето злато и нашите агенти, със своята войска и генерали, ще имате толкова неприятности с жреците, колкото слон със скорпион. Само да сложите крак върху тях и те ще бъдат смазани…

Но това не е моя работа. В градината чака първожрецът Саменту, на когото ваше величество заповяда да дойде. Аз се оттеглям: сега е негов ред… Но аз не се отказвам да ви доставя парите и вие, ваше величество, можете да се разпореждате със сума в размер на тридесет хиляди таланта…

Хирам отново падна ничком и излезе, като обеща, че веднага ще изпрати Саменту.

След половин час първожрецът се яви. Като служител на Сет, той не бръснеше рижата си брада и чорлавата си коса; лицето му беше сурово, но в очите блестеше ум. Първожрецът се поклони без излишно смирение и спокойно издържа пронизващия поглед на фараона.

— Седни — каза господарят. Първожрецът седна на пода.

— Харесваш ми — каза Рамзес. — Имаш осанка и физиономия на хиксос, а те са най-храбрите войници в моята армия.

После неочаквано попита:

— Ти ли съобщи на Хирам за договора на жреците с асирийците?

— Аз — отвърна Саменту, без да навежда очи.

— Беше ли участник в тая подлост?

— Не. Аз подслушах тоя договор… В светилищата, както в дворците на ваше величество, в стените са прокарани канали, по които дори от върха на пилоните може да се чува какво се говори в подземията…

— А от подземията може да се говори на лица, които живеят в стаите на горните етажи, нали?… — обади се фараонът.

— И да се представя това за съвети на боговете — добави сериозно жрецът.

Фараонът се усмихна. Значи, предположението, че не духът на баща му, а жреците бяха говорили нему и на майка му, беше правилно.

— Защо издаде на финикийците тая голяма държавна тайна? — попита Рамзес.

— Защото исках да попреча на тоя позорен договор, който ще навреди не само на нас, но и на Финикия.

— Ти можеше да предупредиш някой от знатните египтяни…

— Кого? — попита жрецът, — Измежду тези ли, които са безсилни пред Херхор, или измежду онези, които са готови да ме наклеветят пред него и да ме подложат на смъртни изтезания?… Казах на Хирам, защото той се срещаше с наши сановници, които аз никога не виждам.

— А защо Херхор и Мефрес сключиха такъв договор? — продължи да разпитва фараонът.